Глава десета - Част втора; Книга четвърта "Зазоряване"

10. ЗАЩО ПРОСТО НЕ СИ ТРЪГНАХ? О, ДА, ЗАЩОТО СЪМ ИДИОТ.


Почувствах се сякаш - и аз не знам как. Сякаш това не беше реално. Сякаш бях в някаква готическа версия на подправен ситком. Вместо да бъда глупака, натоварен със задачата да покани главната мажоретка на бала, бях финиширалия на второ място върколак, който щеше да помоли вампирската невеста да живее в колиба и да създаде потомство. Хубава работа.
Не, нямаше да го направя. Беше изопачено и грешно. Щях да забравя всичко, което той бе казал. Но щях да говоря с нея. Щях да се опитам да я накарам да ме послуша.
А тя нямаше да го направи. Точно както винаги.
Едуард не отговори или изкоментира мислите ми, докато водеше по пътя обратно към къщата. Чудех се относно мястото, на което бе избрал да спре. Беше ли достатъчно надалеч от къщата, за да не могат останалите да чуят шепота му? Това ли бе целта?
Може би. Когато влязохме през вратата, очите на останалите Калън бяха подозрителни и смутени. Никой не изглеждаше отвратен или възмутен. Значи не бяха чули нито една от услугите, за които Едуард ме бе помолил.
Поколебах се на прага, като не бях сигурен какво да правя сега. Там беше по-добре, с малкото въздух, ставащ за дишане, който идваше отвън.
Едуард влезе с вцепенени рамене в средата на тълпата. Бела го наблюдаваше притеснено, а после очите й ме стрелнаха за секунда. След това отново гледаше него.
Лицето й стана сивкаво-бледо, и можех да видя какво имаше предвид той относно това, че стреса я кара да се чувства по-зле.
- Ще оставим Джейкъб и Бела да говорят насаме - каза Едуард. Въобще нямаше интонация в гласа му. Беше като на робот.
- През купчината ми пепел - му изсъска Розали. Тя все още се навърташе около главата на Бела, една от светлите й ръце бе поставена властно върху бледата буза на Бела.
Едуард не я погледна.
- Бела - каза той със същия безсъдържателен тон. - Джейкъб иска да говори с теб. Страх ли те е да бъдеш сама с него?
Бела погледна към мен объркана. После погледна към Розали.
- Роуз, всичко е наред. Джейк няма да ни нарани. Иди с Едуард.
- Може да е капан - предупреди блондинката.
- Не виждам как - каза Бела.
- Карлайл и аз постоянно ще сме при теб, Розали - каза Едуард. Безчувствения глас беше забележителен, разкривайки гнева през себе си. - Ние сме тези, от които тя се бои.
- Не - прошепна Бела. Очите й блестяха, миглите й бяха влажни. - Не, Едуард. Не ме е...
Той поклати глава, усмихвайки се леко. Беше болезнено да се гледа тази усмивка.
- Нямах предвид по този начин, Бела. Добре съм. Не се притеснявай за мен.
Отвратително. Той беше прав - тя се измъчваше от това, че наранява неговите чувства. Момичето беше класически мъченик. Бе родена в напълно погрешния век. Трябваше да живее някъде в миналото, където можеше да се хвърли за храна на лъвовете, в името на добра кауза.
- Всички - каза Едуард, ръката му сковано посочи вратата. - Моля.
Спокойствието, което той се опитваше да запази заради Бела, бе неустойчиво. Можех да видя колко близо бе до горящия човек, който бе навън. Останалите също го виждаха. Безшумно, те излязоха през вратата, когато се мръднах от пътя им. Движеха се бързо; сърцето ми биеше двойно по-силно, и стаята бе празна, с изключение на Розали, колебаеща се в средата й, и Едуард, все още чакащ до вратата.
- Роуз - каза тихо Бела. - Искам да излезеш.
Блондинката погледна свирепо Едуард и после му посочи да излезе първи. Той изчезна през вратата. Тя ми отправи един дълъг, заплашителен поглед, а после също изчезна.
Когато бяхме насаме прекосих стаята и седнах на пода до Бела. Взех и двете й студени ръце в моите, разтривайки ги внимателно.
- Благодаря, Джейк. Това е приятно.
- Няма да лъжа, Бела. Изглеждаш ужасно.
- Знам - въздъхна тя. - Страшна съм.
- Страшна, като нещо от тресавището, - съгласих се аз.
Тя се разсмя.
- Толкова е хубаво да си тук. Чувствам се добре да се усмихвам. Не знам колко повече драма ще мога да изтърпя.
Завъртях очи.
- Добре, добре - съгласи се тя. - Сама си го причинявам.
- Да, така е. Какво си мислиш, Бела? Сериозно?
- Той помоли ли те да ми викаш?
- Нещо такова. Въпреки че, не мога да разбера защо си мисли, че ще ме послушаш. Никога не си го правила преди.
Тя въздъхна.
- Казах т...- започнах аз.
- Знаеш ли, че ‘казах ти’ си има брат, Джейкъб? - попита тя, прекъсвайки ме. - Името му е ‘млъкни, по дяволите’.
- Добро попадение.
Тя ми се ухили. Кожата й се разпъна силно върху костите й.
- Не мога да си препиша заслугите - взех го от повторението на ‘Семейство Симпсън’.
- Пропуснал съм го този епизод.
- Беше смешен.
За минута не говорихме. Ръцете й започваха леко да се затоплят.
- Той наистина ли те помоли да говориш с мен?
Кимнах.
- Да ти влея малко здрав разум. Има битки, които са изгубени още преди да започнат.
- Тогава защо се съгласи?
Не отговорих. Не бях сигурен, че знаех.
Знаех това - всяка секунда, която прекарвах с нея, щеше просто да се прибави към болката, която щеше да се наложи да понеса по-късно. Като вехтошар с ограничен запас, денят на разплащането идваше за мен. Колкото повече удари понасях сега, толкова по-трудно щеше да бъде, когато запасът ми свършеше.
- Ще се справя, знаеш това - каза тя след една тиха минута. - Вярвам в това.
От това пак ми причерня от гняв.
- Слабоумието един от симптомите ти ли е? - казах остро аз.
Тя се засмя, въпреки че гнева ми беше толкова истински, че ръцете ми трепереха около нейните.
- Може би - каза тя. - Не съм казвала, че нещата ще се оправят лесно, Джейк. Но как бих могла да преживея всичко това, през което съм преминала, и сега да не вярвам в магията?
- Магия?
- Особено за теб - каза тя.
Усмихваше се. Дръпна едната си ръка настрани от моите и я допря до бузата ми. По-топла от преди, но бе студена спрямо кожата ми, както и повечето неща.
- Повече от всеки друг, ти имаш някакво магическо очакване, което да подреди нещата правилно за теб.
- За какво бърбориш?
Тя се усмихна.
- Едуард ми каза веднъж какво е - това с твоето отпечатване. Каза, че е като ‘Сън в лятна нощ’. Като магия. Ще откриеш този, когото наистина търсиш, Джейкъб, и може би тогава всичко това ще има смисъл.
Ако не изглеждаше толкова крехка, щях да крещя.
При това положение, й изръмжах.
- Ако си мислиш, че това отпечатване можеше въобще да има смисъл в тази лудост ... - борех се да намеря думи.
- Наистина ли си мислиш, че само защото мога един ден да отпечатам някой непознат, това би оправило нещата? - Посочих с пръст към подутото й тяло. - Кажи ми какъв би бил тогава смисълът, Бела! Какъв е бил смисълът да те обичам? Какъв е бил смисълът ти да го обичаш? Когато умреш - думите бяха ръмжене - Как отново това би било правилно? Какъв е смисълът от цялата болка? Ти ще убиеш и него също, не че ми пука за това.
Тя потръпна, но аз продължих.
- Така че, какъв е бил смисълът от оплетената ти любовна история, в крайна сметка? Ако има някакъв смисъл, моя те, покажи ми го, Бела, защото аз не го виждам.
Тя въздъхна.
- Все още не знам, Джейк. Но просто... усещам... че всичко това води към добро, трудно е да се види при това положение. Предполагам, че можеш да го наречеш вяра.
- Умираш напразно, Бела! Напразно!
Ръката й се дръпна от лицето ми към подутия й корем, милвайки го. Не трябваше да ми казва думите, за да разбра какво си мислеше. Тя умираше заради него.
- Няма да умра, - каза тя през зъби, и бях сигурен, че повтаря неща, които вече бе казала.
- Ще се погрижа сърцето ми да бие. Достатъчно силна съм за това.
- Това е пълна глупост, Бела. Опитваш се да следваш свръхестественото от прекалено много време. Нито един нормален човек не може да го направи. Не си достатъчно силна. - Взех лицето й в ръцете си. Не трябваше да си напомням да бъда внимателен. Всичко свързано с нея пищеше ‘чупливо’.
- Мога да го направя. Мога да го направя, - мърмореше тя, като звучеше много като онази детска книга за локомотива, който можел.
- Не ми изглежда така. Значи, какъв е планът ти? Надявам се, че имаш такъв.
Тя кимна, без да среща очите ми.
- Знаеш ли, че Езме е скочила от скала? Имам предвид когато е била човек.
- И?

- И е била достатъчно близко до смъртта, че дори не са се занимавали с това да я заведат в спешното - закарали я направо в моргата. Въпреки това, сърцето й още биело когато Карлайл я открил...
Ето какво бе искала да каже преди, относно запазването на биещото й сърце.
- Не планираш да преживееш това като човек, - посочих мрачно.
- Не. Не съм глупава. - Тогава срещна втренчения ми поглед. - Предполагам, че имаш свое собствено мнение относно това, все пак.
- Спешна вампиризация, - промърморих аз.
- Проработило е при Езме. И Емет, и Розали, и дори Едуард. Никой от тях не е бил в толкова добро състояние. Карлайл ги е променил, само защото е било това или смъртта. Той не прекъсва живот, той го спасява.
Изведнъж, както и преди, почувствах пристъп на вина спрямо добрия вампирски доктор. Избутах мисълта настрана и започнах отначало.
- Послушай ме, Бела. Не го прави по този начин.
Както и преди, когато бе дошло обаждането от Чарли, можех да видя наистина от какво голямо значение бе за мен. Осъзнах, че имах нужда тя да остане жива, под някаква форма. Под каквато и да било форма. Поех дълбоко въздух.
- Не чакай преди да е прекалено късно, Бела. Не по този начин. Живей. Разбра ли? Просто живей. Не ми причинявай това. Не причинявай това на него. - Гласът ми стана по-груб, по-силен. - Знаеш какво ще направи той когато умреш. Виждала си го преди. Искаш да се върне обратно при онези италиански убийци?
Тя се сви на дивана.
Пропуснах частта как това нямаше да е необходимо този път.
Мъчейки се да смекча гласа си, попитах,
- Помниш ли, когато бях смазан от бой от онези новосъздадени? Какво ми каза ти?
Почаках, но тя нямаше да отговори. Стисна устни.
- Каза ми да бъда добър и да послушам Карлайл - напомних й аз. - И какво направих аз? Послушах вампира, заради теб.
- Послуша го, защото това бе правилното нещо.
- Добре, избери си какъвто и да било довод.
Тя пое дълбоко въздух.
- Сега това не е правилното нещо. - Втренченият й поглед се спря върху големия й заоблен корем и тя прошепна тихо, - Няма да го убия.
Ръцете ми се разтрепериха отново.
- Оу, не съм чул големите новини. Подскачащо бебе момченце, а? Трябваше да донеса няколко сини балона.
Лицето й стана розово. Цветът бе толкова красив - усукваше се в корема ми като нож. Назъбен нож, ръждясал и грапав.
Щях да загубя това. Отново.
- Не знам дали е момче - призна тя леко смутено. - Ултразвукът не би проработил. Мембраната около бебето е прекалено здрава - като тяхната кожа. Така че той е малко мистерия. Но винаги виждам момче в главата си.
- Там вътре не е някое красиво бебе, Бела.
- Ще видим - каза тя. Бе почти самодоволна.
- Ти няма да видиш, - изръмжах аз.
- Голям си песимист, Джейкъб. Определено има шанс да премина през това.
Не можех да отговоря. Сведох поглед, и дишах дълбоко и бавно, опитвайки се да овладея яростта си.
- Джейк - каза тя, и потупа косата ми и погали бузата ми. - Всичко ще е наред. Шшш. Наред е.
Не вдигнах поглед.
- Не. Няма да е наред.
Тя избърса нещо влажно от бузата ми.
- Шшш.
- Каква е сделката, Бела? - Вгледах се в бледия килим. Босите ми крака бяха мръсни, оставяйки петна. Хубаво. - Мислех си, че целият смисъл бе в това, че ти искаше своя вампир повече от всичко друго. А сега просто се отказваш от него? Няма никакъв смисъл. Откога си толкова отчаяна да бъдеш майка? Ако толкова много си искала това, защо се омъжи за вампир?
Бях опасно близо до онова предложение, което той искаше да направя. Можех да видя как думите ме отнасят по този път, но не можех да сменя посоката.
Тя въздъхна.
- Не е така. Всъщност, не се грижех относно това да имам бебе. Дори не мислех за това. Не е просто да имам бебе. То е... ами... това бебе.
- То е убиец, Бела. Погледни се.
- Не е. Заради мен е. Просто съм слаба и съм човек. Но мога да го преживея, Джейк, мога...
- О, я стига! Млъкни, Бела. Можеш да декламираш тези глупости на кръвопиеца си, но мен не ме заблуждавай. Знаеш, че няма да успееш.
Тя ме погледна гневно.
- Това не го знам. Притеснявам се за него, разбира се.
- Притеснена за него - повторих аз през зъби.
Тя ахна и после се вкопчи в корема си. Яростта ми изчезна, сякаш ключ на лампа бе натиснат.
- Добре съм - задъха се тя. - Нищо не е.
Но не я слушах; ръцете й бяха дръпнали блузата й настрани и аз се ококорих ужасен от кожата, която разкриваха. Коремът й изглеждаше сякаш бе боядисан с големи неправилни петна от мораво-черно мастило. Тя видя вторачения ми поглед и дръпна плата обратно на място.
- Той е силен, това е всичко - каза тя отбранително.
Петната от мастило бяха синини.
Почти ми прилоша и разбрах какво бе казал, относно това да гледа как то я наранява. Изведнъж, самият аз се почувствах малко луд.
- Бела - казах аз.
Тя чу промяната в гласа ми. Вдигна поглед, все още дишайки тежко, очите й смутени.
- Бела, не прави това.
- Джейк...
- Послушай ме. Не се разгневявай все още. Ясно? Просто слушай. Ами ако...?
- Ако какво?
- Ами ако това не е единствената сделка? Ами ако не беше всичко или нищо? Ами ако просто бе послушала Карлайл като добро момиче и се беше запазила жива?
- Няма да...
- Не съм свършил още. Значи, оставаш жива. Тогава можеш да започнеш отначало. Това не се получи. Опитай отново.
Тя се смръщи. Вдигна едната си ръка и докосна мястото, където се смачкваха веждите ми. Пръстите й пригладиха челото ми за момент, докато се опитваше да разбере.
- Не разбирам... Какво имаше предвид с това да опитам отново? Не би могъл да си мислиш, че Едуард би ми позволил...? И какво би променило това? Сигурна съм, че което и да е бебе...
- Да - казах рязко аз. - Всяко от неговия вид би било същото.
Умореното й лице просто стана още по-объркано.
- Какво?
Но не можех да кажа повече. Нямаше смисъл. Никога нямаше да съм способен да я спася от самата нея. Никога не съм бил в състояние да направя това.
Тогава тя мигна и можех да видя, че схвана.
- Оу. Ъх. Моля те, Джейкъб. Мислиш, че трябва да убия бебето си и да го заместя с някакъв общ заместител? Изкуствено оплождане? - Сега бе ядосана. - Защо ми е да искам да имам бебето на някакъв непознат? Предполагам, че няма разлика? Всяко бебе ще подхожда?
- Нямах това предвид - промърморих аз. - Не непознат.
Тя се наклони напред.
-Тогава какво казваш?
- Нищо. Нищо не казвам. Същото както винаги.
- От къде дойде това?
- Забрави го, Бела.
Тя се намръщи, мнителна.
- Той ли ти каза да кажеш това?
Поколебах се, изненадан, че се бе сетила за това толкова бързо.
- Не.
- Той ти е казал, нали?
- Не, наистина. Не каза нищо относно изкуствено каквото и да е.
Тогава лицето й се смекчи и тя потъна обратно във възглавниците, като изглеждаше изморена. Гледаше втренчено настрани, когато проговори, без въобще да говори на мен.
- Той би направил всичко за мен. А аз го наранявам толкова много... Но какво си мисли? Че бих заменила това - ръката й описа корема й - за нечие чуждо...
Тя промърмори последната част и гласът й се провлачи. Очите й бяха влажни.
- Не се налага да го нараняваш, - промърморих аз. Гореше като отрова в устата ми това да моля за него, но знаех, че тази гледна точка бе най-добрият ми начин на действие да я запазя жива. Все още има шанс хиляда на едно. - Можеш отново да го направиш щастлив, Бела. И наистина мисля, че той губи това чувство. Честно, Бела, мисля го.
Тя изглежда не слушаше; ръцете й очертаваха малки кръгчета върху съсипаният й от удари корем, докато дъвчеше устната си. За дълго време бе тихо. Чудех се дали Калън са много далеч. Слушаха ли трагичните ми опити да я убедя?
- Да не е непознат? - промърмори тя на себе си. Потръпнах. - Какво точно ти каза Едуард? - попита тя с тих глас.
- Нищо. Той просто си мислеше, че може би ще ме послушаш.
- Не това. Относно опитването отново.
Очите й се спряха върху моите и можех да видя, че вече бях издал прекалено много.

- Нищо.
Устата й леко се отвори.
- Уоу.
Беше тихо за няколко удара на сърцето. Отново погледнах надолу към краката си, неспособен да срещна втренчения й поглед.
- Той наистина би направил всичко, нали? - промърмори тя.
- Казах ти, че полудява. Буквално, Бела.
- Изненадана съм, че не го наклевети веднага. Да го вкараш в неприятности.
Когато вдигнах поглед тя се бе ухилила.
- Помислих си за това.
Опитах се да се усмихна в отговор, но можех да усетя как усмивката се развали на лицето ми.
Тя знаеше какво предлагах и нямаше да го премисля втори път. Знаех, че няма. Но все още причиняваше остра болка.
- Няма много неща, които ти също не би направил за мен, нали? - промърмори тя. - Наистина не знам защо си правиш труда. Не заслужавам когото и да било от вас.
- Няма значение, въпреки това, нали?
- Не и този път. - Тя въздъхна. - Иска ми се да можех да ти го обясня правилно, така че да разбереш. Не мога да го нараня - тя посочи корема си - защото ще е същото като да взема пистолет и да те застрелям. Обичам го.
- Защо винаги трябва да обичаш грешните неща, Бела?
- Не мисля, че го правя.
Прочистих буцата в гърлото си, така че да направя гласа си силен, какъвто исках да бъде.
- Довери ми се.
Започнах да се изправям.
- Къде отиваш?
- Нищо хубаво не върша тук.
Тя протегна слабата си ръка, умолявайки,
- Не си отивай.
Можех да усетя страстта да се просмуква в мен, опитвайки се да ме задържи близо до нея.
- Не принадлежа на това място. Трябва да се върна.
- Защо дойде днес? - попита тя, все още изтощено протягайки ръка.
- Само за да проверя дали наистина си жива. Не вярвах, че си болна, както ми каза Чарли.
Не можех да кажа спрямо лицето й дали повярва на това или не.
- Ще дойдеш ли пак отново? Преди...
- Няма да се навъртам наоколо и да гледам как умираш, Бела.
Тя трепна.
- Прав си, прав си. Трябва да си тръгнеш.
Отправих се към вратата.
- Чао - прошепна тя зад мен. - Обичам те, Джейкъб.
Почти се върнах. Почти се обърнах и паднах на коленете си, и започнах да я умолявам отново. Но знаех, че трябваше да напусна Бела, да напусна невъзмутимият й провал, преди тя да ме убие така, както щеше да убие него.
- Разбира се, разбира се - промърморих на излизане.
Не видях никого от вампирите. Пренебрегнах мотоциклета си, който стоеше съвсем сам по средата на поляната. Сега не бе достатъчно бърз за мен. Баща ми сигурно беше откачил - Сам също. Какво си бе помислила глутницата от факта, че не ме бяха чули да се преобразявам? Щяха ли да помислят, че Калън са ме хванали преди да съм имал шанс? Съблякох се без да ме е грижа кой би могъл да наблюдава и започнах да бягам. Със средната вълча крачка изгубих очертанията си.
Те чакаха. Разбира се, че чакаха.
„Джейкъб, Джейк”, повториха осем гласа с облекчение.
„Ела си веднага”, нареди Алфа гласът. Сам беше бесен.
Усетих Пол да избледнява и знаех, че Били и Рейчъл чакаха да чуят какво се бе случило с мен. Пол беше прекалено загрижен да им достави добрите новини, че не бях вампирска храна, за да изслуша цялата история.
Не беше нужно да казвам на глутницата че бях на път - можеха да видят гората да се превръща в петно край мен, докато се движех шеметно към вкъщи. Не се налагаше и да им казвам че бях наполовина превъртял, също така. Гаденето в главата ми бе очевидно.
Тя видяха целия ужас - шареният корем на Бела; дрезгавия й глас: той е силен, това е всичко; горящият човек в лицето на Едуард: да я гледам как й прилошава и как линее ... да виждам как то я наранява; Розали, наведена над отпуснатото тяло на Бела: животът на Бела не означава нищо за нея - и за първи път никой нямаше какво да каже.
Шокът им беше просто тих вик в главата ми. Безмълвен.
!!!!
Бях на половината път до вкъщи преди който и да било от тях да се бе възстановил. Тогава те всички побегнаха, за да ме пресрещнат.
Почти бе тъмно - облаците покриваха залеза напълно. Рискувах да хукна отвъд автомагистралата и го направих без да бъда видян.
Срещнаха ме се на около 10 минути извън Ла Пуш, на едно сечище оставено от дърварите. Беше настрани от пътя, вмъкнато между два хребета на планината, където никой нямаше да ни види. Пол ги откри когато и аз, така че глутницата бе пълна.
Бръщолевенето в главата ми беше тотален хаос. Всички викащи наведнъж.
Космите по врата и гърба на Сам стърчаха право нагоре и той ръмжеше в непрекъснат поток, докато вървеше напред назад около горния край на кръга. Пол и Джаред се движеха като сенки зад него, ушите им бяха свити отстрани на главите им. Целият кръг беше развълнуван, на крака и ръмжащи в тихи изблици.
Отначало гневът им беше неопределен и си помислих, че беше и срещу мен. Бях прекалено объркан, за да ме е грижа за това. Можеха да правят каквото си искат с мен, задето заобиколих заповедите.
А тогава не-фокусираната бъркотия от мисли започна да се движи заедно.
„Как можеше това да се случва? Какво означаваше? Какво ще да бъде?”
„Несигурно. Неправилно. Опасно.”
„Неестествено. Чудовищно. Гадост.”
„Не можем да го позволим.”
Глутницата сега вървеше в синхрон, мислеше в синхрон, всички освен мен и още един. Седнах до който и брат да бе това, прекалено зашеметен, за да погледна или с очите си или със съзнанието си и да видя кой бе той, докато глутницата обикаляше около нас.
„Договорът не покрива това.”
„Това поставя всекиго в опасност.”
Опитах се да разбера движещите се спираловидно гласове, опитах се да следвам извиващия се път, който мислите изграждаха, за да видя накъде водеха, но не разбирах. Изображенията в центъра на мислите им бяха моите изображения - най-лошите от тях. Синините на Бела. Лицето на Едуард докато той гореше.
„Те също се страхуват от него.”
„Но няма да направят нищо относно това.”
„Защитават Бела Суон.”
„Не можем да позволим това да ни окаже влияние.”
„Безопасността на семействата ни, на всички тук, е по-важна от един човек.”
„Ако те не го убият, ние трябва да го направим.”
„Да защитим племето.”
„Да защитим семействата си.”
„Трябва да го убием преди да е прекалено късно.”
Още един от спомените ми, този път думите на Едуард: „Нещото расте. Бързо”.
Мъчех се да се концентрирам, да различа индивидуалните гласове.
„Нямаме време за губене”, помисли си Джаред.
„Ще означава бой”, предупреди Ембри. „И то лош.”
„Готови сме”, настоя Пол.
„Ще се нуждаем от изненадата на наша страна”, помисли си Сам.
„Ако ги хванем разделени, можем да им натрием носовете поотделно. Ще повиши шанса ни за победа”, помисли си Джаред, сега започвайки да прави стратегия.
Поклатих глава, бавно изправяйки се на крака. Чувствах се несигурен там - сякаш обикалящите вълци ме замайваха. Вълкът до мен също стана. Рамото му побутна моето, подпирайки ме.
„Почакайте”, помислих си аз.
Обикалянето спря колкото за един удар на сърцето и после те отново вървяха.
„Има малко време”, каза Сам.
„Но - какво си мислиш? Този следобед нямаше да ги нападаш,задето са нарушили договора. Сега планираш засада, когато договорът е все още непокътнат?”
„Това не е нещо, което договорът ни очакваше”, каза Сам. „Това е опасност за всеки човек в района. Не знаем какъв вид същество отглеждат Калън, но знаем, че е силно и бързо-растящо. И ще е прекалено младо, за да следва какъвто и да било договор. Помниш ли новосъздадените, с които се бихме? Диви, буйни, отвъд възможностите да разсъждават или да се въздържат. Представи си един такъв, но защитен от Калън.”
„Не знаем”- опитах се да прекъсна.
„Не знаем”, съгласи се той. „И не можем да поемаме рискове с непознатото този път. Можем единствено да позволим на Калън да съществуват, докато сме абсолютно сигурни, че може да им се има вяра, че няма да причинят вреда. Това... на това не може да му се има доверие.”
„Те не го харесват повече от нас.”
Сам дръпна лицето на Розали, защитното й свито положение, от ума ми и го показа на всички.
„Някои са готови да се борят за него, без значение какво е.”
„То е просто бебе, за бога.”
„Не за дълго”, прошепна Леа.

„Джейк, приятелю, това е голям проблем”, каза Куил. „Не можем просто да го игнорираме.”
„Превръщате го в нещо повече, отколкото е”, успорих аз. „Единственият, който е в опасност тук е Бела.”
„Отново по неин собствен избор”, каза Сам. „Но този път изборът й засяга всички нас.”
„Не мисля така.”
„Не можем да поемем този риск. Няма да позволим на кръвопиец да ловува в земите ни.”
„Тогава им кажете да напуснат”, каза вълкът, който все още ме поддържаше. Беше Сет. Разбира се.
„И да наложим заплахата върху други? Когато кръвопийци пресичат земите ни ние ги унищожаваме, без значение къде плануват да ловуват. Защитаваме всички, които можем.”
„Това е побъркано”, казах аз. „Този следобед се страхуваше да поставиш глутницата в опасност.”
„Този следобед не знаех, че семействата ни са изложени на опасност.”
„Не можем да вярваме на това! Как ще убиеш това същество без да убиеш Бела?”
Нямаше думи, но тишината бе изпълнена със значение.
Нададох вой. „Тя също е човек! Защитата ни не се ли отнася за нея?”
„Тя умира така или иначе”, помисли си Леа. „Просто ще съкратим процеса.”
Това беше. Скочих от Сет, към сестра му, с оголени зъби. Щях да хвана левия й заден крак, когато усетих зъбите на Сам да се забиват в хълбока ми и да ме издърпват назад.
Извих от болка и ярост, и се обърнах към него.
„Спри!” нареди той с двойния тембър на Алфа.
Краката ми изглежда се заключиха под мен. Спрях рязко, само успявайки да остана на крака от чиста воля.
Той извърна втренчения си поглед от мен. „Няма да си жестока с него, Леа”, изкомандва й той. „Жертването на Бела е висока цена и ние всички ще признаем, че е против всичко, което отстояваме, да отнемем човешки живот. Да направим изключение от правилото е нещо несправедливо. Всички ще скърбим, за това, което ще направим тази вечер.”
„Тази вечер?”повтори Сет, шокиран. „Сам - мисля, че трябва да поговорим още относно това. Най-малкото да се консултираме със старейшините. Не може сериозно да възнамеряваш ние да...”
„Не можем да позволим толерантността си към Калън сега. Няма време за дебати. Ти ще сториш така, както ти е казано, Сет.”
Предните колена на Сет се свиха и главата му се сведе под тежестта на командата от Алфа.
Сам крачеше в стегнат кръг около нас двамата.
„Нуждаем се от цялата глутница за това. Джейкъб, ти си най-силния ни боец. Ще се биеш с нас довечера. Разбирам, че това е трудно за теб, така че ще се концентрираш върху техните бойци - Емет и Джаспър Калън. Не е нужно да си замесен в ... другата част. Куил и Ембри ще се бият с теб”.
Коленете ми потрепериха; мъчех се да се задържа прав, докато гласът на Алфа замахваше към волята ми.
„Паул, Джаред и аз ще поемем Едуард и Розали. Мисля, че от информацията, която Джейкъб ни донесе, те ще са тези, които ще охраняват Бела. Карлайл и Алис също ще са наблизо, навярно и Езме. Брейди, Колин, Сет и Леа ще се концентрират върху тях. Който и да има чист път към...” - всички чухме как заекна на ум на името на Бела – „съществото, ще го поеме. Унищожението на съществото е първият ни приоритет.”
Глутницата забоботи в нервно одобрение. Напрежението изправи козината на всички. Събирането бе по-бързо и звукът от лапите срещу солената земя беше по-остър, ноктите дращещи по нея.
Само Сет и аз бяхме неподвижни, окото в центъра на ураган от оголени зъби и свити уши. Носът на Сет почти докосваше земята, наведен под командата на Сам. Почувствах болката му от предстоящото предателство. За него това беше предателство - през онзи един ден на съюз, биейки се до Едиард Калън, Сет наистина бе станал приятел на вампира.
Все пак, нямаше съпротива от него. Щеше да се подчини, без значение колко го наранява това. Той нямаше друг избор.
А какъв избор имах аз? Когато Алфа говореше, глутницата следваше.
Сам никога преди не бе насилвал пълномощията си толкова надалеч; знаех, че той честно казано мразеше да вижда Сет да коленичи пред него като роб в краката на господаря си. Той нямаше да насили това, ако не вярваше ,че няма друг избор. Не можеше да ни излъже, след като бяхме свързани така, съзнание със съзнание. Той наистина вярваше, че е наш дълг да унищожим Бела и чудовището, което носеше. Вярваше го достатъчно, за да умре за това.
Видях, че той самият щеше да се изправи пред Едуард; способността на Едуард да чете мисли го правеше най-голямата заплаха в ума на Сам. Той нямаше да позволи някой друг да поеме тази опасност.
Виждаше Даспър като втория най-силен опонент, заради което го бе дал на мен. Знаеше, че аз, от всички в глутницата, имах най-голям шанс да спечеля този бой. Бе оставил най-лесните мишени за по-младите вълци и Леа. Малката Алис не беше заплаха без виденията си в бъдещето, които да я насочват, а знаехме от времето на съюза ни, че Езме не бе боец. Карлайл щеше да е по-голямо предизвикателство, но омразата му към насилието щеше да го спре.
Чувствах се по-нещастен и от Сет, докато гледах Сам да го планира, опитвайки се да пресметне гледните точки, за да даде на всеки член на глутницата най-добрия шанс за оцеляване.
Всичко беше наопаки. Този следобед аз обмислях идеята да ги нападнем. Но Сет беше прав - аз не бях готов за бой. Бях заслепен от тази омраза. Не си бях позволил да погледна нещата внимателно, защото трябва да съм знаел какво щях да видя, ако го направя.
Карлайл Калън. Гледайки към него, без омразата да покрива очите ми, не можех да отрека, че убийството му бе като предумишлено. Той беше добър. Добър като всеки човек, когото защитавахме. Може би по-добър. Останалите, също, предположих, но не го чувствах толкова силно към тях. Също така и не ги познавах добре. Карлайл беше този, който би мразил това да отвърне на боя, дори и за да спаси собствения си живот. Ето защо щяхме да можем да го убием - защото той нямаше да иска ние, враговете му, да умрем.
Това беше грешно.
И не защото чувствах убийството на Бела като мое собствено убийство, като самоубийство.
„Съвземи се, Джейкъб”, нареди Сам. „Племето е на първо място.”
„Днес грешах, Сам.”
„Причините ти тогава бяха погрешни. Но сега имаме дълг за изпълнение.”
Стегнах се. „Не.”
Сам изръмжа и спря да крачи пред мен. Вгледа се в очите ми и дълбоко ръмжене се изплъзна между зъбите му.
„Да”, постанови Алфа, двойно усиленият му глас набъбваше с гнева на авторитета му. „Довечера няма да има бягства. Ти, Джейкъб, ще се биеш срещу семейство Калън заедно с нас. Ти, заедно с Куил и Ембри, ще се погрижите за Джаспър и Емет. Задължен си да защитиш племето. Затова съществуваш. Ще изпълниш това задължение.”
Раменете ми се свиха когато указът ме смачка. Краката ми се огънаха и аз бях по корем под него.
Никой член на глутницата не можеше да откаже на Алфа.