Глава осма - Част Втора; Книга четвърта "Зазоряване"

Книга втора: Джейкъб

И все пак, ако трябва да съм искрен, здравият разум и любовта си правят малка компания в днешни дни.
Уилиам Шекспир
„Сън в лятна нощ”
Действие трето, сцена първа.


ПРЕДГОВОР
Животът е гаден, и след това умираш.
Да, можеше да имам този късмет.


8. Чакайки началото на проклетата битка


- Господи, Пол, нямаш ли си собствен шибан дом?
Пол, излежаващ върху целия ми диван, гледайки някакъв глупав бейзболен мач на скапания ми телевизор, просто ми се ухили и след това наистина, наистина бавно, взе едно Доритос от пакета в скута си и го натика цялото в устата си.
- По-добре да си донесъл това със себе си.
Хрупкане.
- Не, - каза той докато дъвчеше. - Сестра ти каза да се чувствам като у дома си.
Опитах гласът ми да не звучи така, сякаш щях да го фрасна.
- Сега Рейчъл тук ли е?
Не проработи. Той разбра на къде бия и пъхна пакета зад гърба си, който изпращя, когато бе смачкан във възглавницата. Чипсът се раздроби на парченца. Ръцете на Пол се събраха в юмруци, близо до лицето му, като на боксьор.
- Давай, хлапе. Нямам нужда от Рейчъл да ме защитава.
Изсумтях.
- Да бе. Сякаш няма да й се оплачеш при първа възможност.
Той се засмя и се отпусна в дивана, сваляйки ръцете си.
- Няма да клюкаря с момиче. Ако извадиш късмет с някой удар, ще си остане между нас двамата. И обратното нали?
Много мило от негова страна да ми даде покана. Приведох тялото си така сякаш се предавам.
- Добре.
Очите му се обърнаха към телевизора.
Аз му се нахвърлих.
Носът му издаде един задоволителен хрущящ звук, когато юмрукът ми го улучи. Той се опита да ме сграбчи, но аз се изместих от пътя му преди да ме хване, със съсипания пакет Доритос в лявата ми ръка.
- Счупи ми носа, идиот такъв.
- Само между нас, нали Пол?
Отидох да оставя чипса. Когато се обърнах Пол наместваше носът си преди да е станал като кука. Кръвта беше вече спряла; изглеждаше така сякаш нямаше източник, от който е излязла докато капеше надолу по устните и брадичката му. Той се заинати, потрепервайки докато издърпваше хрущяла.
- Ти си такава мъка, Джейкъб. Кълна се, предпочитам да се мотая с Лея.
- Ох. Обзалагам се, че Лея ще се радва да чуе, че искаш да прекараш известно време с нея. Това просто ще й стопли душата.
- Забрави, че съм го казал.
- Разбира се. Сигурен съм, че няма да ми се изплъзне.
- Ъгх. – изсумтя той, а после пак се намести на дивана, бършейки остатъците от кръв по яката на тениската си. – Бърз си, хлапе. Ще го имам предвид. - Той отново се върна към неясната игра.
Аз останах там за секунда и след това закрачих наперено към стаята си мърморейки за отвличане от извънземни.
Преди можеше да се разчита на Пол за бой общо взето по всяко време. Тогава не биваше да го удряш – всяка слаба обида би го направила. Не му трябваше много, за да изгуби контрол. Сега, разбира се, когато наистина исках ръмжене, разкъсване, събаряне на дървета, той трябваше да бъде изцяло размекнат.
Не беше ли достатъчно лошо, че вече още един член на глутницата беше отпечатал – защото, наистина, сега това прави 4 от 10. Кога ще спре? В глупавия мит се предполагаше, че трябва да е рядкост, по дяволите! Всичката тази задължителна любов от пръв поглед беше наистина отвратителна! Трябваше ли да бъде сестра ми? Трябваше ли да бъде Пол?
Когато Рейчъл се върна вкъщи от Вашингтон в края на летния семестър – завършила рано, целенасочената – моят най-голям проблем беше, че щеше да бъде трудно да запазим тайната от нея. Не трябваше да прикривам неща в собствения си дом. Това ме кара да се чувствам състрадателен към деца като Ембри и Колин, чийто родители не знаеха, че децата им са върколаци. Майката на Ембри мислела, че преминава през някакъв бунтарски етап. Той беше постоянно подготвен вечно да се измъква, но, разбира се, нямаше много, което той можеше да направи относно това. Тя щеше да проверява стаята му всяка вечер и тя всяка вечер отново щеше да бъде празна. Тя щеше да крещи, а той да го приеме с мълчание, и след това да премине отново през всичко това на следващия ден. Опитахме се да говорим със Сам да даде почивка на Ембри, за да се закачи майка му на въдицата, но Ембри каза, че няма нищо против. Тайната беше прекалено важна.
Така че, аз трябваше да бъда подготвен за опазването на тази тайна. И после, два дни след като Рейчъл се прибра, Пол отиде при нея на плажа. Бада бинг, бада бум – истинска любов! Не са нужни тайни, когато си открил другата си половинка, и целия този боклук с отпечатването на върколаците.
Рейчъл разбра цялата история. И Пол щеше да ми стане зет някой ден. Знаех, че и Били не беше много въодушевен относно това. Но го понасяше по-добре от мен. Тези дни той ходеше до Клиъруотър, по-често от обикновено. Не можех да разбера какво му беше хубавото там. Нямаше го Пол и Лея беше там.
Чудех се – щеше ли куршум през слепоочието ми действително да ме убие или просто щеше да ми остави много голяма бъркотия да почиствам?
Хвърлих се на леглото. Бях изморен – не бях спал от последната ми обиколка, – но знаех, че няма да заспя. Главата ми беше толкова полудяла. Мислите изскачаха от черепа ми като рояк пчели. Шумно. От време на време жилеха. Може би бяха стършели, не пчели. Пчелите умираха след едно ужилване. И тези мисли ме жилеха отново и отново.
Това чакане ме подлудяваше. Бяха минали 4 седмици. Очаквах, по един или друг начин, че новините щяха да са дошли до сега. Не спах в продължение на нощи, представяйки си каква форма щеше да приеме.
Чарли плачещ – Бела и мъжът й загинали в някакъв инцидент. Самолетна катастрофа? Това ще бъде трудно да се инсценира. Освен ако пиявиците нямаха нищо против убийството на група свидетели, които могат да кажат истината, а и защо да имат нещо против? Може би малък самолет вместо това. Te вероятно имаха един от тези в излишък.
Или убиецът щеше да се върне вкъщи сам, неуспял да я направи една от тях? Или не е стигнал толкова далеч? Може би я е унищожил като пакет чипс, в стремежа си да си вземе. Защото животът й беше по-маловажен за него, от собственото му удоволствие. Историята щеше да бъде толкова трагична – Бела изгубена при ужасен инцидент. Жертва на нападател, който се е объркал. Задавила се до смърт на вечеря. Катастрофа с кола както майка ми. Толкова обичайно. Случва се постоянно.
Щеше ли да я върне вкъщи? Да я погребе тук заради Чарли? Церемония в тесен кръг, разбира се. Ковчегът на майка ми беше закован тихо...
Можех само да се надявам, че той ще се върне тук, в моя обсег.
Може би въобще нямаше да има история . Може би Чарли ще се обади да пита баща ми дали е чул нещо от д-р Калън, който просто не се е показал на работа един ден. Къщата напусната. Никакъв отговор от който и да било от телефоните на Калънови. Мистерията, спомената от някоя второкласна новинарска програма, опитваща се да всее съмнение...
Може би голямата бяла къща щеше да изгори до земята, всички хванати в капан вътре. Разбира се, щяха да се нуждаят от тела. Осем човека с размери близки до техните. Така изгорени, че да не могат да бъдат разпознати дори и с помощта на зъбните им картони.
Всяко от тези щеше да бъде трудно - за мен, с други думи. Щеше да е трудно да ги открия, ако те не искат да бъдат открити. Разбира се, аз имах вечността, за да търся. Ако имаш цяла вечност, можеш да провериш всяка сламка от сеното в купата, една по една, за да видиш дали там е иглата.
Точно сега, нямаше да имам нищо против за събарянето на купата сено. Поне щях да направя нещо. Мразех да знам, че мога да изгубя шанса си. Давайки на кръвопийците времето да избягат, ако това беше планът им.
Можехме да отидем довечера. Можехме да убием всеки от тях, когото можем да открием.

Този план ми харесваше, защото познавах Едуард достатъчно добре, за да знам, че ако убиех някого от клана му, щях да имам шанса да се пробвам и с него. Той щеше да дойде за отмъщение. И аз щях да му го дам - нямаше да позволя на братята си да го повалят като глутница. Щяхме да бъдем само аз и той. Нека по-добрият мъж победи.
Но Сам не искаше и да чува за това. Няма да нарушаваме договора. Нека те да направят нарушение. Просто, защото нямахме доказателство че Калънови са направили нещо грешно. Все още. Трябваше да добавя „все още”, защото всички знаехме че е неизбежно. Бела или се връщаше като една от тях, или не се връщаше. Така или иначе, човешкия й живот щеше да е изгубен. И това означаваше, че играта започваше.
В другата стая Пол изрева като муле. Може би беше превключил на комедия. Може би рекламата беше забавна. Както и да е. Действаше неприятно на нервите ми.
Помислих си отново да му счупя носа. Но не беше Пол този, с който исках да се бия.
Oпитах се да слушам други звуци - вятърът в дърветата. Не беше същото, не и през човешките уши. Имаше милион гласове във вятъра, които не можех да чуя в това тяло.
Но тези уши бяха достатъчно чувствителни. Можех да чуя отвъд дърветата, на улицата, звуците на колите идващи от последния завой, където най-накрая можех да видя плажа - далечния изглед към островите и скалите, и големия син океан, простиращ се до хоризонта. Полицаите на Ла Пуш обичаха да се мотаят около плажа. Туристите никога не забелязваха знака за ограничение от другата страна на пътя.
Можех да чуя гласовете извън магазина за сувенири на плажа. Можех да чуя камбаната звъняща, когато вратата се отваря и затваря. Можех да чуя майката на Ембри на касата да печата касова бележка.
Можех да чуя прилива загребващ плажните камъни. Можех да чуя децата да пищят, когато ледената вода твърде бързо излизаше на пътя им. Можех да чуя оплакванията на майките им за мокрите дрехи. И можех да чуя познат глас...
Слушах толкова внимателно, че внезапното избухване на магарешкия смях на Пол, почти ме накара да скоча от леглото.
- Махни се от къщата ми - промърморих аз.
Знаейки, че той няма да ми обърне никакво внимание, последвах собствения си съвет. Внезапно, силно отворих прозореца и се покатерих с гръб към Пол, за да не го видя отново. Щеше да бъде толкова примамливо. Знаех, че щях да го ударя отново, а Рейчъл щеше да е вече достатъчно ядосана. Би ме обвинила веднага, без да чака за доказателство. Разбира се, тя щеше да е права, но все пак.
Тръгнах към брега, юмруците ми бяха в джобовете. Никой не ме погледна втори път, когато минах през мръсния парцел а Първи плаж. Това беше хубаво нещо за лятото – на никого на му пукаше, ако си по шорти.
Последвах познатия глас, който чух и открих Куил, достатъчно лесно. Той беше на южния край на полумесеца, отбягващ по-голямата част от тълпата туристи. Той поддържаше непрекъснат поток от притеснения.
- Пази се от водата, Клеър. Хайде. Не, недей. Ох! Страхотно, хлапе. Сериозно, наистина ли искаш Емили да ми вика? Няма да те доведа на плажа отново ако ти не – Ох, да? Недей – ъх. Мислиш, че това е забавно, нали? Хах! Кой се смее сега, а? – той беше хванал смеещото се дете за глезена, когато аз пристигнах при тях. Тя имаше кофичка в едната ръка и дънките й бяха измокрени. Той имаше голямо мокро петно в долната част на тениската си.
- 5 кинта за малкото момиче. – казах аз.
- Хей, Джейк.
Клеър изпищя и хвърли кофичката си върху коленете на Куил.
- Долу, долу!
Той я постави внимателно на краката й и тя побягна към мен. Уви ръцете си около крака ми.
- Чичо Джей!
- Как си Клеър?
Тя се засмя
- Куил цееелия мокър сега.
- Виждам. Къде е майка ти?
- Няма я, няма я, няма я. – запя Клеър. – Куеар иглае с Куил цяяял ден. Куеар никога няма да си ходи вкъщи. – Тя се пусна и хукна към Куил. Той я хвана и я подхвърли на раменете си.
- Звучи, сякаш някой е влязаъл в ужасната втора годинка.
- Трета, всъщност. – поправи Куил – пропусна партито. Темата беше принцеса. Тя ме накара да нося корона, и после Емили предложи да пробват новите й гримове върху мен.
- Уоу, наистина съжалявам, че не съм бил наоколо, за да видя това.
- Не се притеснявай, Емили има снимки. Всъщност изглеждам доста секси.
- Ти си такъв наивник.
Куил сви рамене.
- Клеър си прекара чудесно. Това беше целта.
Аз извъртях очи. Беше трудно да бъда около отпечатани хора. Няма значение в каква фаза бяха те – вече стегнали възела, както Сам или просто много малтретирана бавачка като Куил – мирът и това, че определено сияеха, откровено ме караха да повърна.
Клеър изквича на раменете му и се насочи към земята.
- Класив камък, Куил! За мен, за мен.
- Кой, хлапе? Червеният?
- Не челвено.
Куил падна на коленете си. Клеар изпищя и дръпна косата му като юзди на кон.
- Този синият?
- Не, не не – малкото момиче запя, развълнувано от новата си игра.
Странното беше, че Куил се забавляваше, толкова много, колкото и тя. Той нямаше изражение като на повечето от туристическите майки и бащи, които имаха „кога-е-времето-за-дрямка?” изражения. Никога не сте виждали истински родител толкова енергичен да играе глупави детски игри, които детенцето му измисляше. Виждал съм Куил да играе на „куку” часове наред без да се отегчи и дори не можех да му се подигравам за това – прекалено много му завиждах.
Въпреки че, мислех за ужасно това, че имаше още 14 години маймунджалъци пред себе си, докато Клеър станеше на неговата възраст – за Куил, поне, беше хубаво, че върколаците не остаряват.
Но дори и всичкото това време явно не го безпокоеше много.
- Куил някога мислил си за срещи?
- Хъх?
- Не, не жъуто! – изграчи Клеър.
- Знаеш. Истинско момиче. Имам предвид, просто за сега. За нощите в изпълняване дълга ти на детегледач.
Куил се втренчи в мен, устата му увисна.
- Класив камък! Класив камък! – изпищя Клеър, когато той не и предложи нещо друго. Тя го плясна по главата с малкия си юмрук.
- Съжалявам, Клеър-беър. Какво ще кажеш за този хубав лилав?
- Не – тя се засмя – Не уиуав.
- Подскажи ми. Моля те, хлапе.
Клеър се замисли.
- Зеуено – каза накрая тя.
Куил се загледа в камъните, изучавайки ги. Той взе четири камъка в различни нюанси на зеленото и й ги предложи.
- Справих ли се?
- Йеей.
- Кой от всички?
- Всииичките.
Тя си подаде ръчичките и той пусна малките камъчета в тях. Тя се засмя и веднага го фрасна в главата с тях. Той се направи, че го боли и стана на крака и започна да върви към паркинга. Вероятно, притеснен, че й е станало студено в мокрите й дрехи. Той беше по-зле от от всяка параноична, свръх-загрижена майка.
- Извинявай, ако съм бил груб преди малко, човече, за това с момичето – казах аз.
- Не, няма проблем – каза Куил. – Просто ме изненада, това е всичко. Не съм мислил за това.
- Обзалагам се, че ще разбере. Знаеш, когато порасне. Тя няма да полудее, че ти си живеел, докато тя е била в пелени.
- Не, знам. Сигурен съм, че тя ще разбере това.
Той не каза нищо друго.
- Но ти няма да го направиш, нали?
- Не мога да видя – каза той тихо. - Не мога да си представя. Аз просто не ... виждам никой по този начин. Вече не забелязвам момичетата, сещаш ли се. Не виждам лицата им.
- Сложи това, заедно с тиарата и грима, и Клеър ще има друг вид състезание, за което да се тревожи.
Куил се засмя и направи целуващи звуци.
- Ти на разположение ли си този петък, Джейкъб?
- Иска ти се – казах аз и направих физиономия – Да, предполагам, че съм, мисля.
Той се поколеба за секунда и после каза.
- Мислил ли си за среща?
Въздъхнах. Предполагам, че сам се насадих на това.
- Знаеш, Джейк, може би трябва да си помислиш за това да започнеш да живееш.
Той не го каза като шега. Гласът му беше състрадателен. И това го направо по-лошо.
- Аз също не ги виждам, Куил. Не виждам лицата им.
И Куил въздъхна.
Много далеч, твърде тихо за някого, но не и за нас, за да чуем през вълните, имаше рев, който се чу от гората.
- Лошо. Това е Сам. – каза Куил. Ръцете му се насочиха към Клеър сякаш да се убеди, че тя е още там. – Не знам къде е майка й!

- Ще видя какво е. Ако се нуждаем от теб, ще ти кажа. – Препусках през думите. Те излязоха наведнъж и се сляха заедно.- Хей защо не я заведеш у Клиъруотър? Сю и Били могат да я държат под око, ако има нужда. А и те би трябвало да знаят какво се случва.
- Добре – махай се, Джейк!
Аз полетях, но не през мръсния път с обрасъл плет, а през най-късата линия към гората. Прескочих първата граница от плевел и после си проправих път през шипките, все още бягащ. Усетих малките капки докато бодлите се забиваха в кожата ми, но не им обърнах внимание. Болката щеше да е минала преди да стигна дърветата.
Пресякох зад магазина и минах през главния път. Някой ми бибипна. Вече под безопасността на дърветата, бягах по-бързо, с по-голяма крачка. Хората щяха да се кокорят, ако бях на открито. Нормалните хора не можеха да тичат така. Понякога си мислех, че щеше да е забавно да се включа в надбягване - сещате си, като Олимпийските игри или нещо такова. Щеше да е яко да наблюдаваш израженията по лицата на онези звезди, спортисти, когато ги издухам. Само че бях доста сигурен, че изследванията, които правеха, за да се убедят, че не си на стерoиди, вероятно щяха да открият някаква шибана гадост в кръвта ми.
Веднага щом бях в гората, освободен от пътища и къщи, спрях и си събух обувките. С бързи, упражнени движения ги свих и ги завързах за кожената връв около глезена ми. Докато все още връзвах здраво краищата започнах да се преобразявам. Огънят потръпери надолу по гръбнака ми, изпращайки напрегнати спазми по дългите ми ръце и крака. Отне само секунда. Горещината се разля в мен и почувствах тихото блещукане, което ме направи нещо друго. Метнах лапи на покритата с клонки земя и обтегнах гръб в едно дълго, претъркулващо протягане.
Преобразяването беше много лесно, когато бях така съсредоточен. Вече нямах проблеми със самообладанието си. Освен, когато станеше при спречкване.
За половин секунда си спомних за отвратителния момент на онази неописуема шега на сватбата. Бях толкова обезумял от гняв, че не можех да накарам тялото си да се движи правилно. Бях хванат в капан, тресящ се и горящ, неспособен да направя промяната и да убия чудовището, което бе само на няколко метра от мен. Беше толкова объркващо. Умирах да го убия. Изплашен, че ще я нараня. Приятелите ми бяха на път. И после, когато най-накрая бях способен да приема формата, която исках, заповедта от водача ми. Указа на Алфа. Ако само Ембри и Куил бяха там тази нощ със Сам... тогава щях ли да мога да убия чудовището?
Мразех, когато Сам поставяше закона така. Мразех чувството, че това да нямам избор. От това, че трябва да се подчиня.
И след това осъзнах, че имам наблюдатели. Не бях сам в мислите си.
„Толкова самовглъбен през цялото време”, помисли си Лея.
„Аха, няма лицемерие там, Лея”, помислих в отговор аз.
„Млъкнете, момчета”, каза ни Сам.
Млъкнахме и усетих как Лея трепна на думата „момчета”. Докачлива, както винаги.
Сам се направи, че не е забелязал. „Къде са Куил и Джаред?”
„Куил взе Клеар. Води я у Клиъруотър”.
„Добре. Сю ще я вземе”.
„Джаред беше тръгнал към Ким”, помисли си Ембри. „Шанс, че не те чу.”
Тихо мърморене в глутницата. Аз изпъшках заедно с тях. Когато Джред най-накрая се появи, без съмнение той все още мислеше за Ким. А никой не искаше отговор какво бяха замислили в момента.
Сам седна на задните си крака и остави още един вой да проехти във въздуха. Беше сигнал и заповед в едно.
Глутницата се беше събрала на няколко километра на изток от мястото, на което бях аз. Бягах с големи скокове през гъстата гора към тях. Лея, Ембри и Пол също бягаха към тях. Лея беше наблизо - скоро можех да чуя стъпките й не далеч сред дърветата. Продължихме в успоредна линия, решавайки да не бягаме заедно.
„Е, няма да го чакаме цял ден. Той просто ще трябва да ни догони по-късно.”
„К’в остава, шефе?” искаше да знае Пол.
„Трябва да поговорим. Нещо се случи.”
Усетих мислите на Сам да трепват към мен - и не само на Сам, а и тези на Сет, Колин и Брейди също. Колин и Брейди - новите хлапета - бягаха да патрулират заедно със Сам днес, така че знаеха това, което той знаеше. Не знаех защо Сет беше вече тук навън, и наясно. Не беше негов ред.
„Сет, кажи им какво си чул.”
Забързах, искаше ми се да бъда там. Чух, че Лея също се движеше по-бързо. Мразеше да я изпреварват. Да бъде най-бързата бе единственото изискване, за което претендираше.
„Претендирай за това, тъпанар”, изсъска тя, а после наистина се изстреля. Впих нокти в почвата й също се изстрелях.
Сам изглежда не беше в настроение да се справя с обичайните ни глупости.
„ Джейк, Лея, престанете.”
Нито един от двамата не забави.
Сам изръмжа, но ни остави.
„Сет?”
„Чарли звънеше, докато не намери Били вкъщи”.
„Мда, аз говорих с него”, добави Пол.
Усетих как шок премина през мен когато Сет си помисли името на Чарли. Това беше. Очакването бе свършило. Побягнах по-бързо, напрягайки се да дишам, въпреки че изведнъж почувствах дробовете си някак си вцепенени.
Коя история щеше да бъде?
„Беше изплашен. Струва ми се, че Едуард и Бела са се прибрали миналата седмица и...”
Гръдният ми кош се отпусна.
Тя беше жива. Или поне не беше абсолютно мъртва.
Не бях осъзнал каква разлика би имало за мен. Мислих за нея като мъртва през цялото това време, и едва сега видях това. Видях, че никога не бях вярвал, че ще я върне жива. Не трябваше да има значение, защото знаех какво следваше.
„Мда, приятел, и тук са лошите новини. Чарли, който бе говорил с нея, каза че звучала зле. Казала му, че е болна. Карлайл продължил и казал на Чарли, че Бела хванала някаква рядка болест в Южна Америка. Казал, че е под карантина. Чарли се побърква, ‘щото дори на него не му е позволено да я види. Казва, че не му дреме дали ще се разболее, но Карлайл не би се пречупил. Без посетители. Казал на Чарли, че е доста сериозно, но че прави всичко, което може. Чарли се тревожел за това дни наред, но едва сега звъннал на Били. Казал, че днес звучала по-зле.”
Душевната тишина, когато Сам приключи, беше абсолютна. Всички разбрахме.
Значи, доколкото Чарли знаеше, тя щеше да умре от тази болест. Щяха ли да му позволят да види трупа? Бледото, перфектно неподвижно, недишащо тяло? Не можеха да му позволят да докосне студената кожа - може би щеше да забележи колко бе твърда. Трябваше да почакат, докато тя можеше да се задържи неподвижна, за да не убие Чарли и останалите опечалени. Колко време щеше да отнеме това?
Щяха ли да я погребат? Щеше ли тя да се разкопае или кръвопиеца щеше да дойде за нея?
Останалите слушаха размишленията ми безмълвно. Аз вложих много повече мисъл в това, отколкото който и да било от тях.
Лея и аз влязохме на сечището почти по едно и също време. Въпреки това, тя бе сигурна, че носът й бе първи. Тя седна на задните си крака до брат си, докато аз притичах, за да застана от дясната страна на Сам. Пол се завъртя и ми направи място за позицията ми.
„Победих те отново”, помисли си Лея, но аз едва я чух.
Чудех се защо аз бях единствения на крака. Козината на раменете ми бе настръхнала, наежена от нетърпение.
„Е, какво чакаме?” Попитах аз.
Никой нищо не каза, но чух чувствата им на колебание.
„О, хайде! Договорът е нарушен!”
„Нямаме доказателство - може би е болна...”
„О, Я СТИГА!”

„Добре, заначи косвеното доказателство е доста силно. Все пак... Джейкъб.” Мисълта на Сам дойде бавно, колебливо. „Сигурен ли си, че искаш това? Наистина ли е правилното нещо? Всички знаем какво искаше тя.”
„Договорът не споменава нищо за желанията на жертвите, Сам.”
„Тя наистина ли е жертва? Ще я определиш ли като такава?”
„Да!”
„Джейк”, помисли си Сет, „те не са ни врагове.”
„Млъквай, хлапе! Само защото имаш някакво извратено героично уважение спрямо онзи кръвопиец, не променя закона. Те са наши врагове. Те са на наша територия. Ние ги убиваме. Не ми пука, че не ти е било забавно да се биеш редом с Едуард Калън едно време.”
„И какво мислиш да правиш, когато Бела се бие с тях, Джейкъб? А?” настоя Сет.
„Тя вече не е Бела.”
„Ти ли ще си този, който я убие?”
Не можех да се удържа да не потръпна.
„Не, не си. Значи какво? Ще накараш някой от нас да го направи? И после завинаги ще таиш злоба срещу този, който е?”
„Не бих ...”
„Разбира се, че не би. Не си готов за тази битка, Джейкъб.”
Инстинктите взеха връх и аз се свих напред, ръмжейки към дългия, пясъчно-кафяв вълк от другата страна на кръга.
„Джейкъб!” предупреди Сам. „Сет, млъкни за секунда.”
Сет кимна с голямата си глава.
„По дяволите, какво съм изпуснал?” помисли си Куил. Той бягаше с пълна скорост към мястото на срещата.
„Чух за обаждането на Чарли...”
„Подготвяме се да тръгнем”, казах му аз. „Защо не свиеш край Ким и не издърпаш Джаред със зъби от там? Ще се нуждаем от всички.”
„Ела направо тук, Куил”, нареди Сам. „Все още нищо не сме решили.”
Изръмжах.
„Джейкъб, трябва да мисля за това, какво е най-добро за глутницата. Трябва да избера курса, който ви защитава по най-добрия начин. Времето се е променило откакто предците ни са съставили договора. Аз... е, честно, не мисля, че Калън са заплаха за нас. И знаем, че няма да са тук много дълго време. Със сигурност веднъж разказали историята си, ще изчезнат. Жовотът ни ще може да се върне към нормалното.”
„Нормално?”
„Ако ги предизвикаме, Джейкъб, те ще се защитят добре.”
„Страх ли те е?”
„Наистина ли си толкова готов да изгубиш брат?” Направи пауза. „Или сестра?” прибави той като допълнение.
„Не ме е страх да умра.”
„Знам това, Джейкъб. Една е причината, поради която оспорвам преценката ти по въпроса.”
Вгледах се в черните му очи.
„Имаш ли намерение да почетеш договора на бащите ни, или не?”
„Почитам глутницата си. Правя това, което е най-добро за нея.”
„Страхливец.”
Муцуната му се сви, дръпвайки се над зъбите му.
„Достатъчно, Джейкъб. Има по-високостоящи от теб.” Вътрешният глас на Сам се промени, поемайки странния двоен тембър, на който не можехме да не се подчиним. Гласът на Алфа. Той срещна погледа на всеки вълк в кръга.
„Глутницата няма да атакува Калън без провокация. Характера на договора остава. Те не са заплаха за хората ни, нито пък са опасност за хората от Форкс. Бела Суон направи избор, за който ни осведоми, и ние няма да накажем някогашните си съюзници заради избора й.”
„Чувам, чувам”, помисли си ентусиазирано Сет.
„Мисля,че ти казах да млъкнеш, Сет.”
„Уупс. Съжалявам, Сам.”
„Джейкъб, къде си мислиш, че отиваш?”
Напуснах кръга, движейки се на запад, така че да мога да му обърна гръб.
„Отивам да кажа довиждане на баща си. Очевидно не е имало нужда да се мотая толкова дълго.”
„Оу, Джейк - не прави това отново!”
„Млъкни, Сет”, помислиха няколко гласа едновременно.
„Не искаме да си тръгваш”, каза ми Сам, мислите му бяха по-спокойни от преди.
„Тогава ме накарай да остана, Сам. Отнеми волята ми. Направи ме роб.”
„Знаеш, че няма да направя това.”
„Няма какво друго да се каже.”
Побегнах от тях, опитвайки се много силно да не мисля за това, което следваше. Вместо това се концентрирах върху спомените си за дългите вълчи месеци, върху това как оставих човешката природа да изтече от мен, докато не станах повече животно, отколкото човек. Живеейки за мига, ядейки когато бях гладен, спейки, когато ми се спеше, пиейки, когато бях жаден и тичах - тичайки заради самото тичане. Прости желания, прости отговори на тези желания. Болката идваше във форми, лесни за понасяне. Болката от глада. Болката от студения лед под лапите. Болката от режещи нокти, когато вечерята станеше раздразнителна. Всяка болка имаше прост отговор, ясно действие, което да спре болката.
Не като това да бъдеш човек.
Все пак, веднага щом бях до къщата на разстояние за бавно движение, преминах пак в човешкото си тяло. Имах нужда да мога да помисля насаме.
Отвързах обувките си и ги издърпах, вече тичайки към къщата.
Бях го направил. Бях скрил това, за което си мислех и сега беше прекалено късно за Сам да ме спре. Сега той не можеше да ме чуе.
Сам беше направил много ясно постановление. Глутницата нямаше да напада Калън. Добре.
Не беше споменал за индивид, действащ сам.
Не, глутницата нямаше да нападне никого днес.
Но аз щях да го направя.