Глава втора - Част първа; Книга четвърта "Зазоряване"

2. ДЪЛГА НОЩ

- Вече ми липсваш!
- Няма нужда да си тръгвам. Мога да остана...
- Мммм!
Беше тихо за момент, просто глухият звук от ударите на сърцето ми, нарушеният ритъм на неравномерното ни дишане, и шепотът на устните ни, които се движеха в синхрон.
Понякога беше толкова лесно да забравя, че целувам вампир. Не защото изглеждаше обикновено или човек – и за секунда не бих забравила, че в ръцете си държа някой, който приличаше повече на ангел, отколкото на човек – а защото той се държеше, все едно няма нищо, ако устните му са срещу устните ми, лицето ми, гърлото ми. Той твърдеше, че отдавна е отминало изкушението, което кръвта ми е отправяла към него, че идеята да ме загуби го е излекувала от всякакво желание. Но аз знаех, че мириса на кръвта ми все още му причиняваше болка - все още прогаряше гърлото му сякаш вдишваше пламъци.
Отворих очите си и намерих неговите отворени, взиращи се в лицето ми. Нямаше никакъв смисъл, когато ме гледаше така. Сякаш бях по-скоро наградата, отколкото победителката с нечувания късмет.
Погледите ни се пресякоха за момент, неговите златни очи бяха толкова дълбоки, че можех да си представя как виждам целия път до душата му. Изглеждаше глупаво, че този факт – съществуването на душата му – някога е бил под върпос, макар да беше вампир. Той имаше най-красивата душа, по-красива от брилянтния му ум, несравнимото му лице или божественото му тяло.
Той гледаше към мен, сякаш можеше да види душата ми и е харесал това, което е видял. Той не можеше да прочете мислите ми, както правеше с всички останали. Кой знае защо – някакъв странен дефект в мозъка ми, което го е направил неподатлив на всякакви необичайни и плашещи неща, които някои безсмъртни могат да правят. (Само умът ми бе имунизиран; тялото ми все още беше обект на вампири със способности, които действаха по начини, различни от тези на Едуард) Но аз бях напълно благодарна за това, което държи мислите ми в тайна. Беше твърде неудобно да си помислям за другата възможност.
Придърпах лицето му към моето отново.
- Определено оставам! – той измънка след няколко минути.
- Не, не! Това е твоето ергенско парти! Трябва да отидеш!
Казах думите, но пръстите ми на дясната ръка бяха вплетени в бронзовата му коса, а лявата ръка се притискаше по-силно към кръстта му. Студените му ръце погалиха лицето ми.
- Ергенските партита са за тези, който са тъжни, че виждат края на самотните им дни. А аз съм толкова ентусиазиран да загърбя моите. Така че няма смисъл.
- Вярно! – аз дишах срещу ледено-студената кожа на гърлото му.
Тук беше доста близо до това, което определях като моето щастливо място. Чарли очевидно спеше в стаята си, което беше почти толкова добре, колко и да си сам. Бяхме се свили на моето малко легло, преплетени възможно най-много, обсъждайки дебелото плетено одеало, в което се бях свила като пашкул. Мразех нуждата от одеало, но тракането на зъбите ми разваляше романтиката. Чарли щеше да забележи, ако видгна градусите през Август...
Поне, ако аз трябваше да се обличам, ризата на Едуард беше на пода. Никога не преодолях шока при вида на перфектното му тяло – бяло, студено и гладко като мрамор. Прокарах ръка по гърдите му, проследявайки рявния му корем, просто се удивлявах. Лека тръпка премина през него, а устата му намери моята отново. Внимателно позволих на върха на езика ми да докосне нежните му устни, а той изстена. Сладкия му дъх - студен и вкусен – премина през лицето ми.
Той започна да се отдръпва – това беше механичният отговор, когато реши, че нещата са стигнали далеч, огледална рекация тогава, когато най-много искаше да продължи. Едуард беше прекарал по-голямата част от живота си в отхвърлянена всякакъв вид физическо удоволетворение. Знаех, че е ужасяващо за него да се опитвам да променя навиците му.
- Чакай! – казах, улавяйки го за раменете и притискайки се по-силно към него. Освободих единия си крак и обгърнах Едуард с него. – Практиката води до съвършенство.
Той се засмя.
- Е, тогава определено трябва да сме близо до съвършенството от тази гледна точка, нали? Въобще спала ли си този месец?
- Но това е главната репетиция, - припомних му аз. – а ние сме играли само главните сцени. Не е време да си играем на предпазливост.
Помислих си, че ше се засмее, но той не отговори, а тялото му беше неподвижно. Златото в очите му изглежда се промени от течно към твърдо.
Преосмислих думите си, осъзнавайки какво е разбрал.
- Бела, .... – прошепна той.
- Не започвай пак! – казах аз. – Сделката си е сделка.
- Не знам. Трудно е да се съсредоточа, когато се държиш така. Аз... аз не мога да мисля правилно. Няма да мога да се контролирам. Ще пострадаш.
- Ще бъда добре.
- Бела...
- Шшшш! – притиснах устните си към неговите, за да спра пристъпа му на паника. Бях го чувала и преди. Той не се измъкваше от споразумението. Не и след като настояваше да се оженя за него.
Той отвърна на целувката ми, но можех да кажа, че не беше така, както преди. Притеснявайки се, винаги се притесняваше. Колко различно ще бъде, когато няма да има нужда да се тревожи повече за мен. Какво ще прави през цялото си свободно време? Трябваше да си намери ново хоби.
- Как са краката ти? – попита той.
Знаех, че не говори буквално.
- Приятно затоплени! – отговорих аз.
- Наистина ли? Без задни мисли? Не е твърде късно да си промениш мнението.
- Опитваш се да ме изкараш извън релси ли?
Той се засмя.
- Просто проверявах. Не искам да правиш нещо, за което не си сигурна.
- Сигурна съм за теб. Останалото мога да го преживея.
Той се поколеба, а аз се зачудих дали да не замълча.
- Можеш ли? – попита той тихо. – Нямам предвид сватбата, която съм убеден, че ще преживееш въпреки съмненията ти – но след това... Ами Рене, ами Чарли?
Въздъхнах.
- Ще ми липсват! – Щеше да е по-лошо от това да ми липсват, но не исках да наливам масло в огъня.
- Анджела и Бен, и Джесика, и Майк.
- И приятелите също ще ми липсват. – усмихнах се в тъмното. – Особено Майк. О, Майк! Как ще го преживея?
Той изръмжа.
Аз се засмях, но след това станах сериозна.
- Едуард, ние преминахме през всичко. Знам, че ще бъде трудно, но това искам. Искам теб и те искам завинаги. Един живот просто не е достатъчен за мен.
- Завинаги да си на осемнадесет! – прошепна той.
- Всяка женска мечта се превръща в реалност! – пошегувах се аз.
- Без да се променяш... никога да не продължиш напред.
- Какво означава това?
Той отговори бавно.
- Помниш ли, когато казахме на Чарли, че ще се женим? А той си помисли, че си...
бременна?
- А той си помисли да те застреля, - предположих със смях. – Принзай, за една секунда той наистина го обмисляше.
Той не отговори.
- Какво, Едуард?
- Просто исках... е, искаше ми се да беше прав!
- Ах! – останах с отворена уста.
- Повече от това, че имаше няколко начина да бъде прав. Че имахме таква възможност. Мразя да отнема това от теб.
Отне ми минута.
- Знам какво правя?
- Как можеш да го знаеш, Бела? Погледни майка ми, погледни сестра ми. Не е толкова лесна саможертва, както си я представяш.
- Есме и Розали се справят чудесно. А ако по-късно се превърне в проблем, можем да направим като Езме – можем да си осиновим.

Той въздъхна, а след това гласът му беше жесток.
- Не е правилно! Не искам да се жертваш за мен. Искам да ти давам неща. Не да ти отнемам. Не искам да ти открадна бъдещето. Ако бях човек...
Поставих ръка на устните му.
- Ти си моето бъдеще, сега престани. Без гримаси или ще извикам братята ти да дойдат и да те вземат. Може би имаш нужда от ергенско парти.
- Съжалявам. Правя гримаси, нали? Трябва да е от нервите.
- Краката ти студени ли са?
- Не и в този смисъл. Чакал съм цял век, за да се омъжа за теб, г-це Суон. Сватбената церемония е едно от нещата, които не мога да дочакам... – той прекъсна. – О, за Бога!
- Какво не е наред?
Той стисна зъби.
- Няма нужда да викаш братята ми. Очевидно Емет и Джаспър няма да ме оставят да се измъкна тази вечер.
Притиснах го по-близо за секунда и след това го пуснах. Нямах ни най-малък шанс да спечеля каквато и да е схватка с Емет.
- Забавлявай се!
Имаше остро скърцане срещу прозореца – някой внимателно забиваше железните си нокти в стъклото, за да направи ужасен, каращ да си запушиш ушите, смразяващ звук. Аз потрепнах.
- Ако не изпратиш Едуард навън, - Емет, все още невидим в нощта, изсъска заплашително. – ще дойдем да го вземем!
- Тръгвай, - засмях се аз. – преди да са счупили къщата ми.
Едуард звъртя очи, но скочи на крака с едно плавно движение и си облече блузата с друго. Той се наведе и целуна челото ми.
- Заспивай. Утре е голям ден.
- Благодаря,това със сигурност ми помогна да се успокоя.
- Ще се срещнем пред олтара.
- Ще бъда дамата в бяло. – усмихнах се на това колко доволна прозвучах.
Той се засмя и каза
- Много убедително! – и изведнъж се наведе, мускулите му бяха свити. Той изчезна, скачайки през прозореца ми твърде бързо, за да го проследя с очи.
Отвън се разнесе глух звук и чух как Емет започна да ругае.
- По-добре не го карайте да закъснява! – промърморих, знаейки,че ще ме чуят.
А след това лицето на Джаспър се показа от прозореца ми, неговата медена коса беше сребърна в слабата лунна светлина, която биеше път през облаците.
- Не се притеснявай, Бела! Ще го върнем у дома точно навреме.
Изведнъж станах много спокойна и притесненията ми излгеждаха незначителни. Джаспър беше, по негов начин, толкова талантлив, колкото и Алис с необичайните си точни предвиждания. Силата на Джаспър беше по-скоро в емоциите, отколкото в бъдещето, и беше невъзможно да откажеш да се чувстваш по начина, по който той иска.
Седнах несръчно, все още свита в одеалото си.
- Джаспър? Какво правят вампирите на ергенските си партита? Няма да го отведеш в стриптийз клуб, нали?
- Не й казвай нищо! – Емет изръмжа от някъде. Имаше още един глух звук и Едуард се засмя тихо.
- Успокой се! – Джаспър ми каза и аз се успокоих. – Ние, Къленови, имаме своя версия. Само няколко планински лъва, двойка гризлита. Точно като обикновена нощ навън.
Зачудих се дали някога ще говоря толкова безцеремонно за „вегетарианската” диета на вампирите.
- Благодаря, Джаспър!
Той ми намигна и изчезна.
Беше гробна тишина отвън. Оглушителното хъркане на Чарли кънтеше през стените.
Облегнах се на възглавницата ми, бях сънлива. Взирах се в стените на малката ми стая, избледнели от лунната светлина.
Последната ми нощ в стаята ми. Последната ми нощ като Изабела Суон. Утре вечер ще бъда Бела Калън. Въпреки всичките изпитания на брака, трябваше да призная, че ми харесваше как звучи.
Оставих ума си да се скита безцелно за момент, очаквайки сънят да ме грабне. Но след няколко минути се почувствах по-бдителна, безпокойството се върна в стомаха ми, свивайки се в неудобни пози. Леглото изглеждаше твърде меко, твърде топло без Едуард. Джаспър беше далеч и всичките спокойни чувства си бяха заминали с него.
Утре щеше да бъде много дълъг ден.
Знаех, че повечето от страховете ми бяха глупави – просто трябваше да го преодолея. Вниманието беше неизбежна част от живота. Не винаги можех да се впиша в обстановката. И все пка имах няколко особени притеснения, които бяха напълно оправдани.
Първо бяха обувките към сватбената рокля. Алис напълно позвлои на нейния артистичен усет да надвие предложенията за това. Да се движиш по стълбите на Калънови на токчета и в рокля звучеше невъзможно. Трябваше да се упражнявам.

След това беше списъка с гостите.
Семейството на Таня, клана Денали щяха пристигнат по някое време преди церемонията. Щеше да бъде много раздразнително, ако семейството на Таня трябва да бъде в една стая с гостите ни от резервата на племето Килети, бащата на Джейкъб и Клиъруотърови. Семейство Денали не бяха фенове на върколаците. Действително сестрата на Таня, Ирина, въобще нямаше да дойде на сватбата. Тя все още искаше да си отмъсти на върколаците, които убиха приятеля и Лорънт (така, както и той бе готов да убие мен). Благодарение на гневът, Денали бяха изоставили семейството на Едуард в най-лошия момент на нужда. Невероятният съюз с вълците от племето Килети спаси живота на всички ни, когато банда новосъздадени вампири атакуваха...
Едуард ми обеща, че няма да бъде опасно, ако Денали са близо до Килетите. Таня и цялото й семейство – освен Ирина – се чувстваха ужасно за предателството им. Примирие с върколаците беше малка част от задължението им, цена която те бяха готови да платят.
Това беше големия проблем, но имаше и малък проблем : крехкото ми себеуважение. Никога преди не съм виждала Таня, но бях сигурна, че срещата нямаше да бъде приятно изживяване за самочувствието ми. Някога, преди да се родя, тя се опитала да спечели Едуард – не че виня нея или някой друг за това, че го иска. Но въпреки това тя ще бъде най-малкото красива и най-много великолепна. Макар Едуард да бе избрал мен, нямаше да мога да се сравня с нея. Преди мърморех малко, докато Едуард, който знаеше слабостта ми, ме накара да се чувствам виновна.
- Ние сме им като семейство, Бела. – беше ми припомнил той. – Те все още се чувстват като сираци, дори и след всичкото това време.
Отсъпих, криейки смръщването си.
Сега Таня имаше голямо семейство, почти толкова голямо, колкото Калънови. Бяха петима : Таня, Кейт и Ирина, след което се присъединили Кармен и Елесар, почти по същия начин, по който Алис и Джаспър се присъединили към Калънови, всичките свързани от желанието да живеят по-милостиво от нормланите вампири.
Въпреки цялата компания, Таня и сестрите й все още бяха сами по някакъв начин. Все още скърбяха. Защото преди много време те също са имали майка.
Можех да си представя празнината, която тази загуба е оставила, дори и след хиляда години – опитах се да визуализирам семехство Калън без създателя им, средата им, и водача им – техния баща, Карлайл. Не можех.
Карлайл беше обяснил историята на Таня по време на една от многобройните нощи, през които съм оставала до късно в дома на Калънови, учейки колкото можех, подготвяйки се възможно повече за бъдещето, което бях избрала. Историята на майката на Таня беше една от многото, предупредителна история илюстрираща само едно от правилата, които трябваше да спазвам след като се присъединя към света на безсмъртните. Само едно правило, всъщност – закон, който се пречупил на много парчета : Пази тайната.
Да пазиш тайната означаваше много неща – да живееш незабележимо като Калън, да се преместиш преди хората да разберат, че не порастваш. Или да избягваш хората – освен времето за храна – начин, по които скитниците като Джеймс и Виктория живееха, начина, по който приятелите на Джаспър – Питър и Шарлот все още живееха. Това означаваше да запазиш контрол върху какъвто и нов вапмир да си създал, като Джаспър, по времето когато е живял с Мария. Като Виктория, която не успя да се справи с вампирите си.
А това означаваше да не създаваш някакви неща, защото някои същества са неконтролируеми.
- Не знам името на майката на Таня – призна Карлайл, златните му очи, почти същя цвят като косата му, се натъжиха, когато се сети за майката на Таня. – Те никога не говорят за нея, ако могато да го избегнат, никога не мислят за нея по свое собствено желание.
- Жената, създала Таня, Кейт и Ирина – която ги обичала, предполагам – живяла много години преди аз да се родя, по времето на нападението в нашия свят, нападението на безсмъртните деца.
- Това, което те си мислели, древните, не мога да разбера. Те създавали вампири от невръстни деца.
Трябваше да преглътна яда, който се надигаше в гърлото ми, като си представях това, което ми описваше.

- Те били много красиви! – бързо обясни Карлайл, след като видя реакцията ми. – Толкова привлекателни, толкова чаровни, че не можеш да си представиш. Не трябвало да си близо до тях, за да ги обикнеш, ставало автоматично.
- те не можели да бдат обучени. Били замръзнали на нивото на развитие, което били постигнали, преди да бъдат ухапани. Очарователно две годишно с тръпчинки и устни, които можели да разрушат половин село само при едно раздразнение. Ако огладнеели, се хранели и никакви предупреждения не можели да ги спрат. Хората ги виждали, историите се разпростанявали, страхът се простирал като огън в суха гора...
- Майката на Таня също създала такова дете. Както останалите, аз не мога да разбера причините й. – Той с пое долбоко въздух. – Волтури се намесили, разбира се. – Сепнах се, както обикновено правя, когато чух това име, но разбира се легиона от италиански вампири – кралски по тяхна преценка – беше център на историята. Нямаше да има закони, ако нямаше наказания, нямаше да има наказания, ако нямаше кой да ги извършва. Древните Аро, Кай и Маркус управляваха силата на Волтури. Срещала съм ги само веднъж, но за тази кратка среща разбрах, че Аро със силното си умение да чете мисли – само едно докосване и той знаеше всяка мисъл, която някога си имал – беше лидера на групата.
- Волтури изучавали безсмъртните деца у дома във Волтера и навсякъде по-света. Кай решил, че младите са неспособни да опазят тайната им. Те трябвало да бъдат унищожени.- Казах ти, че са били любвеобилни. Е, вещиците се биели до последно – били напълно премахнати – за да ги предпазят. Клането не било толкова широко разпространено, колкото южните войни на този континент, но по-опустошително по свой си начин. Сборища на вещици, стари традиции, приятели... Повечето било погубено. Към края всички били елиминирани. Безсмъртните деца вече били табу.- Когато живеех с Волтури, срещнах две безсмъртни деца, така че от първа ръка знаех какъв беше призива им. Аро ги изучаваше години след като катастрофата, която те предизвикаха, беше свършила. Знаеш любознателния му характер – той се надяваше да бъдат опитомени. Но към края, решението беше единодушно – децата не трябваше да съществуват.
Бях почти забравила за майката на сестрите Денали, когато историята продължи към нея.
- Не е много ясно какво е станало с майката на Таня – беше казал Карлайл. – Таня, Кейт и Ирина бяха напълно забравили до деня, в който Волтури дойдоха за тях, майка им и нейните незаконни създания, вече техни затворници. Невежеството спаси животите на Таня и сестрите й. Аро ги докоснал и разбрал невинността им, за това се разминали от наказанието.- Никоя от тях не била виждала момчето преди, или подозирала за неговото съществуване, до деня в който не го видели как гори в ръцете на майка им. Мога само да предположа, че майка им е пазила тайните си, за да ги предпази. Но защо го е създала? Кой беше той и какво е значел за майка им, щом е преминала всички граници? Таня и другите никога не получили отговор на някои от тези върпоси. То не се се съмнявали във вината на майка им, и не мисля, че те някога наистина са й простили.- Дори и с перфектното увещание на Аро, че Тана, Кейт и Ирина били невинни, Кай все още искал да изгорят. Виновни за съучастие. Били късмтелийки, че Аро бил милостив онзи ден. Било простено на Таня и сестрите й, но те напуснали с разбити сърца и голямо уважение към закона.
Не съм сигурна къде точно споменът се превърна в сън. В един момент изглеждаше, че слушах Карлайл в спомените си, гледайки лицето му, и след това миг по-късно гледах сиво пусто поле и усещах гъстия аромат на горящ тамян във въздуха. Не бях сама там.
Тълпата от фигури в средата на полето, всичките покрити с пепеляви жилетки, би трябвало да ме уплашат - можеха да бъдат само Волтури и аз бях, обратно на това, което те бяха наредили на последната ни среща, все още човек. Но знаех, както понякога в сънищата си, че бях невидима за тях. Навсякъде около мен имаше гъст дим. Разпознах сладостта във въздуха, но не проучих отблизо купчината. Нямах желание да видя лицата на вампирите, които бяха екзекутирали, полу-уплашена, че мога да разпозная някого сред тлеещите клади.
Войниците на Волтури стояха в кръг около нещо или някого и чух техните шепнещи гласове, издигащи се от вълнение. Промъкнах се по-близо до събранието, принудена от желанието да видя какво или кой екзекутираха с такова напрежение. Пропълзявайки внимателно между две от високите, свистящи покривала, най-сетне видях обектът на тяхната дискусия, изправен на малко, издигащо се хълмче.
Той беше красив, очарователен, точно както го описа Карлайл. Момчето беше невинно детенце, може би на около две години. Светло кафяви къдрици ограждаха неговото ангелско личице с кръгли бузи и пълни устни. И той трепереше, очите му бяха затворени, сякаш беше твърде изплашен, за да гледа как смъртта наближава с всяка секунда.
Аз бях обзета от изключително силна нужда да спася сладкото, изплашено от Волтури дете, въпреки цялата унищожителна заплаха, която вече не значеше нищо за мен. Блъсках се покрай тях, без да се интересувам дали те щяха да разберат за моето присъствие. Освобождавайки се от тях, аз се затичах към момчето. Залитнах и спрях само, за да изясня гледката си към хълмчето, на което то седеше. Не беше земя и скали, а купчина от човешки тела, пресушени и безжизнени. Беше твърде късно, за да не видя лицата им. Познавах ги всичките-Анжела, Бен, Джесика, Майк и точно под очарователното момче бяха телата на майка ми и баща ми.
Детето отвори своите ярки кървясали очи.