Глава шеста - Част първа; Книга четвърта "Зазоряване"

6. РАЗСЕЙВАНЕ

Забавляването ми стана приоритет номер едно на остров Езме. Гмуркахме се с шнорхел (е, аз се гмурках с шнорхел, докато той се перчеше със способността си да го прави без нуждата от кислород). Проучихме малката джунгла, която обграждаше каменистата малка по-висока част. Намерихме папагалчетата, които живеят в балдахина от растителност в южния край на острова. Гледахме залеза от западното скаличсто заливче. Плувахме с делфините, които си играеха в топлата плитка вода. Или поне аз го правех – когато Едуард беше във водата, делфините изчезваха сякаш акула се бе приближила.
Знаех какво става. Той се опитваше да ме държи заета, разсеяна, за да го оставя на мира с въпроса за секса. Когато му предлагах да се откажем от гледането на поредното от милионите ДВД-та, подредени под огромния екран на плазмения телевизор, той ме примамваше да излезем от къщата с вълшебни думи като корални рифове, потопени пещери и морски костенурки. И ние вървяхме, вървяхме, вървяхме цял ден, така че бях напълно изгладняла и изтощена, когато слънцето залязваше.
Главата ми клюмваше над чинията всеки път след вечеря – веднъж дори заспах направо на масата и той трябваше да ме пренесе на леглото. Като част от всичко Едуард винаги приготвяше прекалено много храна за един човек, но аз бях толкова гладна след цял ден плуване и катерене, че изяждах голямо количество от нея. И после, пълна до пръсване и изморена, едва държах очите си отворени. Всичко бе част от плана му, просто нямах съмнения.
Изтощението не помагаше много на опитите ми за убеждаването му. Но не се отказах. Опитах с аргументиране, с умоляване и с цупене – нито едно не подейства. Обикновено заспивах преди наистина да дам всичко от себе си по въпроса. А тогава сънищата ми бяха толкова истински, – най-често кошмари, които бяха по-живи, предполагам, заради по-ярките цветове на острова – че се събуждах изморена, независимо колко време бях спала.
Около седмица след пристигането ни на острова, реших да опитам да направя компромис. Преди това работеше при нас.
Сега спях в синята стая. Чистачите не бяха длъжни да чистят до следващия ден, затова в бялата стая все още имаше пухкав бял килим. Синята бе по-малка, леглото бе сравнително по-малко. Стените бяха тъмни, украсени с тиково дърво, а обзавеждането бе в луксозно синьо.
Бях си взела за спане няколко комплекта дамско бельо от колекцията на Алис, които не бяха толкова разкрепостени в сравнение с оскъдните бикини, които бе опаковала в багажа ми. Зачудих се дали не е видяла чрез виденията си, че бих искала подобни неща и после потреперих, засрамена от мисълта.
Започнах от невинния сатен с цвят слонова кост, разтревожена, че разкриването на повече части от кожата ми не би помогнало, а именно обратното, но бях готова да опитам всичко. Едуард изглеждаше сякаш не забелязва нищо, все едно бях облечена с раздърпаните стари тениски, които носех вкъщи.
Нараняванията ми сега изглеждаха много по-добре – пожълтели на някои места и изчезнали на други – така че тази вечер реших да извадя едно от най-страшните облекла, докато се оправях в облицованата баня. Беше черно, дантелено и ми беше неудобно дори само да го гледам, без да съм го облякла. Внимавах да не се погледна в огледалото преди да се върна в спалнята. Не исках да се нервирам допълнително.
Имах удоволствието да видя как очите му почти изхвръкнаха, широко отворени само за секунда, преди да контролира изражението си.
- Какво мислиш? – попитах, завъртайки се, така че той да ме види под всеки различен ъгъл.
Той прочисти гърлото си.
- Красива си. Винаги си красива.
- Благодаря, - казах малко незадоволена.
Бях прекалено изморена, за да устоя на изкушението да се покатеря бързо на мекото легло. Той ме обгърна с ръце и ме придърпа срещу гърдите си, но това беше навик – беше ми прекалено горещо да спя без хладнината на тялото му.
- Ще ти предложа една сделка, - казах сънливо.
- Не правя никакви сделки с теб, - отвърна той.
- Дори не си чул какво предлагам.
- Няма значение.
Въздъхнах.
- По дяволите. А аз наистина исках... Е, добре.
Той завъртя очи. Аз затворих моите и оставих уловката да стои примамливо. Прозинах се.
Отне само минута – съвсем недостатъчно за мен да заспя дълбоко.
- Добре. Какво е това, което искаш?
Стиснах зъби за секунда, борейки се с напиращата усмивка. Ако имаше нещо, на което той да не може да устои, то беше именно възможността да ми даде нещо.
- Ами, мислех си... знам, че всичко това с Дартмут трябваше да е само история за пред хората, но честно казано един семестър в колежа вероятно не би ме убил, - казах, повтаряйки думите, които бе казал преди, когато се бе опитал да ме убеди да се откажа от приемането на вампирска същност. – Обзалагам се, че Чарли много би се развълнувал, ако чуе някоя и друга Дартмутска история. Със сигурност би ми било много неловко да не мога да се впиша сред всичките мозъци там. Все пак... осемнадесет, деветнадесет. Наистина разликата не е голяма. Не е сякаш ще грохна на следващата година.
Той мълча известно време. После с нисък глас каза:
- Би изчакала. Би останала човек.
Задържах езика си, оставяйки го да клъвне напълно.
- Защо ми причиняваш това? – каза той през зъби, тонът му внезапно стана ядосан.- Не е ли достатъчно сложно и без всичко това? – той хвана с шепа дантела, надиплена по бедрото ми. За момент си помислих, че ще я изтръгне от шевовете. После ръката му се отпусна. – Няма значение. Не сключвам никакви сделки с теб.
- Искам да отида в колеж.
- Не, не искаш. И няма нищо, за което да си струва отново да рискувам живота ти. За което да си струва да те нараня.
- Но аз искам да отида. Е, не е колежът това, което искам – просто искам да остана човек още малко.
Той затвори очи и издиша през носа.
- Подлудаваш ме, Бела. Не сме ли обсъждали вече този въпрос, не си ли ме молила милиони пъти да станеш вампир без да отлагаме?
- Да, но... вече имам причина да искам да съм човек, която преди нямах.
- И каква е тя?
- Познай, - казах и се надигнах от възглавниците, за да го целуна.
Той отвърна на целувката ми, но не по начин, който да ме накара да мисля, че печеля. Беше сякаш внимава да не нарани чувствата ми – той беше напълно и вбесяващо ме под контрол. Нежно ме отдръпна от себе си след момент и ме прегърна срещу гърдите си.
- Толкова си човешка, Бела. Управлявана от хормоните си, - подсмихна се той.
- Точно това е работата, Едуард. Тази човешка част ми харесва. Все още не искам да се откажа от нея. Не искам да чакам да изминат годините, през които ще бъда откачила кръвожадна новосъздадена, за да може тази част от мен да се възвърне.
Прозинах се и той се усмихна.
- Изморена си. Спи, любима. – той започна да тананика приспивната ми песен, която бе композирал, когато се бяхме срещнали за пръв път.
- Чудя се защо ли съм толкова уморена, - промърморих саркастично. – Това не би могло да е част от плана ти или нещо такова.
Той само се изкикоти веднъж и отново затананика.
- Мислиш, че колкото съм по-изморена, толкова по-добре ще спя.
Мелодията спря.

- Спиш като мъртвите, Бела. Не си бълнувала нито веднъж откакто сме тук. Ако не беше хъркането, щях да се притесня, че изпадаш в кома.
Не обърнах внимание на шегата му за хъркането – не хърках.
- И не съм се въртяла? Това е странно. Обикновено се мятам по цялото легло, когато имам кошмари. И викам.
- Имала си кошмари?
- Доста реалистични. Те ме правят толкова изморена, - прозинах се отново. – Не мога да повярвам, че не съм бълнувала по цяла нощ.
- За какво са кошмарите ти?
- Различни неща – но еднакви, нали знаеш, заради цветовете.
- Цветове?
- Всичко е толкова ярко и истинско. Обикновено когато сънувам, знам, че сънувам. А с тези сънища не знам дали спя. Това ги прави по-страшни.
Той звучеше притеснен, когато заговори отново.
- Какво те плаши?
Протреперих леко.
- Най-вече... – поколебах се.
- Най-вече? – подтикна ме той.
Не бях сигурна защо, но не исках да му казвам за детето в повтарящия ми се кошмар – имаше нещо лично в този специфичен ужас. Затова, вместо да му обясня изцяло, му казах само част от съня. Със сигурност дастатъчна, за да уплаши мен или когото и да било.
- Волтури, - прошепнах.
Той ме прегърна по-силно.
- Те няма да ни притесняват повече. Скоро ще си безсмъртна и няма да имат причина.
Оставих го да ме успокоява, чувствайки се леко виновна, задето ме бе разбрал погрешно. Кошмарите всъщност не бяха точно такива. Не се страхувах за себе си, страхувах се за момченцето.
Това момченце не беше онова от първия ми сън – вампирското дете с кървавочервените очи, което седеше върху мъртвите хора, които обичах. Това момче, което сънувах последните четири пъти през последната седмица, определено беше човек – бузите му бяха зачервени, а широките му очи бяха меки и зелени. Но точно като другото дете, и то клатеше глава със страх и отчаяние, докато Волтури се приближаваха към нас.
В този сън, който бе едновременно и нов, и стар, аз просто трябваше да защитя непознатото дете. Нямах друга възможност. А в същото време знаех, че ще се проваля.
Той забеляза мъката, изписана на лицето ми.
- Какво мога да направя, за да ти помогна?
Освободих се от мислите си.
- Това са просто сънища, Едуард.
- Искаш ли да ти попея? Ще пея цяла нощ, ако това ще прогони лошите ти сънища.
- Не всички са лоши. Някои са хубави. Толкова... цветни. Подводни, с риби и корали. Всичко изглежда сякаш наистина се случва – не знам, че сънувам. Може би островът е проблемът. Тук наистина всичко е ярко.
- Искаш ли да се приберем вкъщи?
- Не. Не, не още. Можем ли да останем малко по-дълго?
- Можем да останем, колкото поискаш, Бела, - обеща ми той.
- Кога започва семестърът? Не бях обърнала внимание преди.
Той въздъхна. Може би бе започнал отново да тананика, но бях заспала, преди да се уверя в това.
По-късно, когато се събудих в мрака, все още бях в шок. Сънят бе толкова истински... толкова ясен, чак го усещах... Задъхах се шумно, сега, дезориентирана заради тъмната стая. Само преди секунда, поне така ми изглеждаше, бях под светлината на светещото слънце.
- Бела? – прошепна Едуард, ръцете му се стегнаха около мен, разтърсвайки ме леко. – Добре ли си, любима?
- Ох, - задъхах се отново. Просто сън. Не беше реалност. За мое пълно учудване, сълзи преляха от очите ми без предупреждение, струещи надолу по лицето ми.
- Бела! – каза той – по-силно и вече разтревожено. – Какво има? – той избърса сълзите от горещите ми бузи със студени треперещи пръсти, но на тяхно място потекоха други.
- Беше само сън, - не можех да сдържа ниските ридания, които пречупиха гласа ми. Безсмислените сълзи бяха обезпокоителни, но не можех да спра смайващата скръб, която ме погълна. Толкова силно исках сънят да е истина.
- Всичко е наред, скъпа, сега си добре. Тук съм, - той ме поклащаше от страна на страна, малко прекалено бързо, за да ме успокои. – Друг кошмар ли имаше? Не е бил реалност, не е бил реалност.
- Не беше кошмар, - поклатих глава, триейки очи с опакото на ръката си. – Беше хубав сън, - гласът ми отново се пречупи.
- Тогава защо плачеш? – попита той объркан.
- Защото се събудих, - проплаках аз, прегръщайки го през врата със задушаваща хватка и заридах срещу врата му.
Той се засмя веднъж на логиката ми, но звукът бе напрегнат от тревога.
- Всичко е наред, Бела. Дишай дълбоко.
- Беше толкова истинско, - проплаках отново. – Исках да бъде истина.
- Разкажи ми, - каза той с желание. – Може би това ще помогне.
- Бяхме на плажа... – изгубих си мисълта, отдръпвайки се да погледна с очи пълни със сълзи загриженото му англеско лице, замъглено от мрака. Загледах го потиснато, когато необяснимата скръб започна да се оттегля.
- И? – напомни ми накрая той.
Примигах, за да премахна сълците си, раздвоена.
- О, Едуард...
- Кажи ми, Бела, - помоли той с очи подивели от тревога заради болката в гласа ми.
Но не можех. Вместо това, сключих ръце около врата му отново и притиснах пламенно устни в неговите. Не беше напълно от желание – беше нужда, прорязана от болката. Отговорът му бе незабавен, но бързо последван от отказ.
Той се пребори с мен нежно колкото можа от изненадата, задържайки ме по-далеч, хванал ме за раменете.
- Не, Бела, - настоя той, гледайки ме сякаш бе разтревожен, че съм загубила разсъдъка си.
Ръцете ми се отпуснаха, победени, странните сълзи се разпиляха наново надолу по лицето ми, а ново ридание се надигна в гърлото ми. Той беше прав – трябваше да съм полудяла.
Той ме погледна объркан, с измъчен поглед.
- Съ-с-с-ъжалявам, - измрънках аз.
Но тогава той ме придърпа към себе си, притискайки ме силно към мраморните си гърди.
- Не мога, Бела, не мога! – стонът му преливаше от агония.
- Моля те, - казах аз, молбата ми заглъхна срещу кожата му. – Моля те, Едуард?
Не мога да кажа дали сълзите в треперщия ми глас го бяха накарали или защото не бе подготвен за внезапната ми атака, или просто защото нуждата му бе точно толкова непоносима, колкото и моята. Но каквато и да бе причината, той дръпна лицето ми и опря устни в моите, предавайки се със стон.
И започнахме от там, където сънят ми бе прекъснал.
Застинах неподвижна, когато се събудих на сутринта и се опитах да успокоя дишането си. Беше ме страх да отворя очи.
Лежах върху гърдите на Едуард, но той също бе неподвижен и ръцете му не бяха около мен. Това беше лош знак. Бях уплашена да призная, че съм будна и да се изправя пред гнева му – независимо към кого бе насочен днес.
Внимателно надникнах през миглите си. Той гледаше тъмния таван, ръцете му бяха зад главата му. Изправих глава и се подпрях на лакътя си, за да виждам лицето му по-добре. То бе гладко и безизразно.
- Колко много съм загазила? – попитах тихо.
- Страшно много, - каза той, но обърна глава и ми се усмихна самодоволно.
Въздъхнах облекчена.
- Съжалявам, - казах. – Не исках... всъщност, не знам какво точно беше това снощи, - поклатих глава при спомена за глупавите сълзи, за унищожителната скръб.
- Така и не ми каза за какво беше сънят ти.
- Предполагам не съм, но един вид ти показах за какво беше, - засмях се нервно аз.
- О, - каза той. Очите му се разшириха и после примига. – Интересно.
- Беше много хубав сън, - промърморих аз. Той не отвърна, затова няколко секунди по-късно попитах. – Простено ли ми е?
- Още мисля по въпроса.

Седнах с плана да се огледам – изглежда поне нямаше никакви пера. Но като се раздвижих получих странно главозамайване. Олюлях се и легнах обратно на възглавниците.
- Оуу... зави ми се свят.
Тогава ръцете му се обвиха около мен.
- Спа доста време. Дванадесет часа.
- Дванадесет? – колко странно!
Поогледах съвсем бързо, докато говорех, опитвайки се да прикривам погледите, които хвърлях. Изглеждах добре. Синините по ръцете ми още бяха на около седмица и пожълтяваха. Протегнах се за експеримент. И се чувствах добре. Всъщност, по-добре от добре.
- Описът приключи ли?
Кимнах смутена.
- Изглежда всички възглавници са оцелели.
- За съжаление не мога да кажа същото за твоята, ъм, нощница, - той кимна към крака на леглото, където няколко парчета черна дантела бяха разпръснати върху мекия килим.
- Много жалко, - казах, - тази я харесвах.
- Да, и аз също.
- Има ли други произшествия? – попитах плахо.
- Ще трябва да купя на Езме нова рамка за леглото, - призна той, поглеждайки през рамото си. Проследих погледа му и направо се шокирах като видях големите парчета дърво, които очевидно бяха избушени от лявата страна на лицевата дъска на лелото.
- Хмм, - смърщих се. – Мисля, че би трябвало да съм чула това.
- Можеш да си извънредно ненаблюдателна, когато вниманието ти е заето от нещо друго.
- Бях малко погълната, - признах си аз, изчервявайки се до тъмночервено.
Той докосна горящата ми буза и въздъхна.
- Това наистина ще ми липсва.
Погледнах лицето му, търсейки някакви признаци на гняв или разкаяние, от които се страхувах. Той също ме погледна със спокойно, но неразгадаемо изражение.
- Как се чувстваш?
Той се засмя.
- Какво? – попитах аз.
- Изглеждаш толкова виновна – сякаш си признала за някакво престъпление.
- Наистина се чувствам виновна, - измърморих.
- Е, значи прелъсти прекалено желания си съпруг. Това не е наказуемо със смърт нарушение.
Той изглежда се шегуваше с мен.
Бузите ми станаха по-горещи.
- Думата “прелъстявам” съдържа известно количество предварително плануване.
- Може би това беше грешната дума, - допусна той.
- Не си ли ядосан?
Той се усмихна тъжно.
- Не съм.
- Защо не?
- Ами... – той направи пауза. – Едната причина е, че не те нараних. Този път беше по-лесно, да се контролирам, да сдържа зверството. – очите му пробляснаха към потрошената рамка отново. – Може би защото съм имал някаква представа какво да очаквам.
Усмивка, изпълнена с надежда, се зарастила на лицето ми.
- Казах ти, че всичко зависи от практиката.
Той завъртя очи.
Стомахът ми изкъркори и той се засмя.
- Време за закуска за човека? – попита.
- Моля, - казах аз, изскачайки от леглото. Мръднах прекалено бързо и се заклатушках пиянски, за да възвърна баланса си. Той ме хвана преди да залитна към гардероба.
- Добре ли си?
- Ако в следващия си живот нямам по-добро чувство за равновесие, направо ще поискам да ме върнат.
Тази сутрин аз сготвих, изпържих няколко яйца – бях прекалено гладна, за да приготвя нещо по-сложно. Нетърпелива, ги сложих в една чиния само след няколко минути пържене.
- Откога ядеш яйца на очи? – попита той.
- От сега.
- Знаеш ли какво количество яйца си изяла през последната седмица? – той придърпа кошчето за боклук изпод мивката – беше пълно с празни сини картонени кутии.
- Странно, - казах след като преглътнах изгаряща хапка. – Това място ми обърква апетита някак, - а и сънищата ми и така или иначе несигурното ми равновесие. – Но тук ми харесва. Макар че скоро сигурно ще трябва да си тръгнем, нали, за да успеем да стигнем до Дартмут навреме? О, предполагам ще трябва да си намерим място за живеене, а и други неща.
Той седна до мен.
- Вече можеш да се откажеш от преструвката за колежа – получи каквото искаше. А и не сме сключили сделка, така че нищо не ни притиска.
Изсумтях.
- Не беше преструвка, Едуард. Не си прекарвам свободното време шляейки се, както някои други хора. Какво можем да направим, за да запълним времето на Бела? – казах аз с жалка имитация на гласа му. Той се засмя незасрамен. – Наистина искам още малко време да бъда човек, - наклоних се през масата, за да докосна с ръка голите му гърди. – Само толкова не ми е достатъчно.
Той ми хвърли несигурен поглед.
- От това? – попита той, хващайки ръката ми, която се задвижи надолу по корема му. – Сексът е бил ключът към всичко? – той завъртя очи. – Защо ли не се сетих за това? – промърмори той саркастично. – Можех да си спестя доста спорове.
Засмях се.
- Да, сигурно.
- Толкова си човешка, - каза отново той.
- Знам.
Загатната усмивка разтегли устните му леко.
- Отиваме в Дартмут? Наистина?
- Сигурно ще се проваля още първия семестър.
- Аз ще ти помагам. – сега усмивката му бе широка. – Колежът много ще ти хареса.
- Мислиш ли, че ще можем да намерим квартира толкова късно?
Той направи физиономия, изглеждайки виновен.
- Е, ами, ние вече може да се каже, че имаме къща там. Нали разбираш, за всеки случай.
- Купил си къща?
- Имотите са добра инвестиция.
Вдигнах една вежда и после я отпуснах.
- Е, тогава сме готови.
- Ще трябва да видя дали ще можем да запазим “предишната” ти кола малко повече...
- Да, пази Боже да съм защитена и с танкове.
Той се ухили.
- Колко още можем да останем? – попитах аз.
- Ще успеем точно навреме. Още няколко седмици, ако искаш. После можем да посетим Чарли преди да идем в Ню Хампшир. Бихме могли да прекараме Коледа с Рене...
Думите му изрисуваха веднага в мислите ми щастливо бъдеще, без болка за никой намесен в него. Образът на Джейкъб, всичко, но не и забравен, се намести и се наложи да поправя мислите си – за почти никой намесен.
Не ставаше по-лесно. Сега, когато бях открила точно колко хубаво е да си човек, че се изкушавах да зарежа плановете си. Осемнадесет или деветнадесет, деветнадесет или двадесет... Имаше ли значение? Нямаше да се променя толкова за една година. А да бъда човек с Едуард... Този избор ставаше все по-примамлив с всеки изминал ден.
- Няколко седмици, - съгласих се аз. И после, тъй като времето никога не ми изглеждаше достатъчно, добавих: - Та, мислех си – нали знаеш какво казах преди за практиката?
Той се засмя.

- Можеш ли да задържиш тази мисъл? Чувам лодка. Сигурно чистачите идват.
Той искаше да си задържа мисълта. Това означаваше ли, че няма да прави повече проблеми относно практиката? Усмихнах се.
- Нека обясня бъркотията в бялата стая на Густаво и после можем да излезем. Има едно място в джунглата на юг...
- Не искам да излизам. Днес няма да се мотая из целия остров. Искам да остана тук и да гледам филм.
Той сви устни, опитвайки се да не се засмее на недоволния ми тон.
- Добре, както пожелаеш. Защо не избереш някой, докато аз отворя вратата?
- Не чух почукване.
Той наклони глава във въпросната посока, слушаше. След половин секунда слабо и боязливо потропване прозвуча на вратата. Той се ухили и се запъти да отвори.
Заобикалях около рафтовете под големия телевизор и започнах да преглеждам заглавията. Беше трудно да реша откъде да започна. Тук имаше повече ДВД-та отколкото в магазин за такива, давани под наем.
Чувах ниския кадифен глас на Едуард, докато се връщаше към хола, говорейки съвсем гладко на, както предположих, перфектен португалски. Друг, по-груб, човешки глас отговори на същия език.
Едуард ги заведе в стаята, сочейки и към кухнята по пътя. Двамата бразилци изглеждаха изумително ниски и тъмни в сравнение с него. Бяха закръглен мъж и слаба жена, като и на двамата лицата им бяха набраздени от линии. Едуард посочи към мен с горда усмивка и го чух да споменава името ми в кратко изречение от непознати думи. Изчервих се малко като си спомних за пухестата бъркотия в бялата стая, с която те скоро щяха да се сблъскат. Дребният мъж ми се усмихна любезно.
Но слабата жена с кожа с цвят на кафе не се усмихна. Тя ме зяпна с разширени очи в нещо като смесица от шок, тревога и най-много от другите две, страх. Преди да можех да реагирам, Едуард ги подкани да го последват към кокошарника и те изчезнаха.
Когато той се появи отново, беше сам. Дойде бързо до мен и ме обви с ръце.
- Какво й е? – попитах бързо, спомняйки си паникьосаното й изражение.
Той сви рамене, необезпокоен.
- Кауре е от племето Тикуна. Тя е научена да бъде по-суеверна – или можеш да го кажеш и по-предчувстваща – от тези, които живеят в модерния свят. Тя предполага какво съм аз или поне е достатъчно близо до истината. – той още не звучеше разтревожен. – Тук си имат собствени легенди. Либисхомен – това е демон, пиещ кръв, който хваща само красиви жени. – той ме погледна дяволито.
Само красиви жени? Е, това си беше нещо като комплимент.
- Тя изглеждаше ужасена, - казах аз.
- Тя е, но най-вече е загрижена за теб.
- За мен?
- Уплашена е от причината, поради която съм де довел тук, съвсем сама. – той се подсмихна мрачно и после погледна към стената с филми зад мен. – Е, защо не избра какво да гледаме? Това е съвсем приемливо човешко действие.
- Да, сигурна съм, че гледането на един филм ще я убеди, че си човек. – засмях се и сключих здраво ръце около врата му, повдигайки се на пръсти. Той се наведе, така че да мога да го целуна и ръцете му се стегнаха около мен, вдигайки ме от земята, за да не му се налага да се прегърбва.
- Филм, шфилм, - промърморих аз, като устните му се придвижиха надолу по врата ми и преплетох пръсти в бронзовата му коса.
После чух ахване и той веднага ме пусна. Кауре стоеше замръзнала на място в коридора към хола, с пера в черната си коса и голяма торба с още пера в ръцете й; изражението й бе ужасено. Тя ме погледна с ококорени очи, когато се изчервих и погледнах надолу. После тя се осъзна и измърмори нещо, което, дори на непознат език, си звучеше като извинение. Едуард се усмихна и отвърна с приятелски тон. Тя извърна тъмните си очи и продължи по коридора.
- Тя си мислеше това, което си мисля, че си мислеше, нали? – промърморих аз.
Той се засмя на заплетеното ми изречение.
- Да.
- Ето, - казах аз, протягайки ръка и хващайки случаен филм. – Пусни този и да се престорим, че го гледаме.
Беше стар мюзикъл с усмихнати лица и бухнали рокли на обложката.
- Съвсем като за меден месец, - одобри Едуард.
Докато актьорите на екрана танцуваха на фона на жива мелодия за интродукция, аз се излегнах на дивана, сгушена в ръцете на Едуард.
- Сега ще се преместим ли в бялата стая? – почудих се случайно.
- Не знам... вече повредих едната преграда на леглото в другата стая, така че да не може да се поправи – може би ако ограничим границите на областта на унищожение в къщата, Езме ще ни покани отново някой път.
Усмихнах се широко.
- Значи ще има още разрушение?
Той се засмя на изражението ми.
- Мисля, че би било по-безопасно, ако е предварително планирано, вместо да чакам ти да ме атакуваш отново.
- Би било само въпрос на време, - съгласих се небрежно, но пулсът ми прескачаше зад вените.
- Има ли му нещо на сърцето ти?
- Мне. Здраво като бик. – направих пауза. – Сега ли искаш да отидеш да провериш зоната за разрушение?
- Може би ще е по-любезно да изчакаме да останем сами. Ти може и да не забелязваш, че троша мебелите, но тях вероятно ще ги уплаши.
Всъщност вече бях забравила хората в другата стая.
- А, да. По дяволите.
Густаво и Кауре минаваха тихо през къщата, докато аз чаках нетърпеливо да приключат и се опитах да обърна внимание на щастливия завършек на филма. Започваше да ми се доспива, – макар че, според Едуард, бях спала половин ден – когато груб глас ме стресна. Едуард се изправи, все още държейки ме в прегръдките си и отговори на Густаво в плавен португалски. Густаво кимна и се запъти тихо към входната врата.
- Приключиха, - каза ми Едуард.
- Което означава, че вече сме сами?
- Какво ще кажеш за един обяд първо? – предложи той.
Прехапах устна, раздвоена от дилемата. Бях доста гладна.
Той хвана ръката ми с усмивка и ме заведе в кухнята. Толкова добре разчиташе лицето ми, че нямаше значение, че не може да чете мислите ми.
- Това вече излиза от контрол, - оплаках се аз, най-накрая заситена.
- Искаш ли да поплуваш с делфините следобяд, за да изгориш калориите? – попита той.
- Може би по-късно. Имам друга идея за горене на калории.
- И каква е тя?
- Ами, има големи парчета дъски от рамката на леглото...
Но не довърших. Той вече ме бе понесъл на ръце, устните му се притиснаха в моите, карайки ме да замълча, и ме занесе с нечовешка скорост в синята стая.