Глава пета - Част първа; Книга четвърта "Зазоряване"

5. Остров Езме

- Хюстън? - Попитах, повдигайки вежди, когато достигнахме Сиатъл.
- Просто спирка по пътя, - увери ме Едуард ухилен.
Бях почти заспала, когато той ме събуди и замаяна, когато ме издърпа през през терминалите, борейки се да отворя очите си след всяко мигане. Трябваха ми няколко минути, за да разбера какво правеше той, когато спряхме да проверим за следващия полет.
- Рио де Жанейро? - попитах, трептейки малко повече.
- Още една спирка, - каза ми той.
Полетът за Южна Америка бе дълъг, но комфортен в широките места в първа класа, с ръцете на Едуард, увити около мен. Проспах всичко и се събудих необичайно бдителна, когато прелетяхме ниско над летището, а слънчевата светлина светеше под наклон през прозорците на самолета.
Не останахме на летището, за да хванем някой друг полет, както очаквах. Вместо това взехме такси през тъмните, изобилстващи от хора улици на Рио. Неспособна да разбера и дума от португалските инструкции на Едуард към шофьора, предположих че търсехме хотел, преди да продължим пътуването. Някакво остро усещане, като това от сценична треска, се завъртя във вътрешността на стомаха ми, като помислих за това. Таксито продължи през масата хора, докато те някак намаляха, и ние се оказахме близо до екстремния западен край на града, отправяйки се към океана.
Спряхме на пристанището.
Едуард ме поведе по пътя към дългата линия бели яхти, закотвени в черната нощна вода. Лодката, при която спря, бе по малка от останалите, по-лъскава, очевидно направена да бъде бърза, а не голяма. И все пак по-луксозна и грациозна от останалите. Той с лекота скочи вътре, въпреки тежкия багаж, който носеше. Остави го на плота и се върна на ми помогне да се кача.
Гледах мълчаливо как той приготвя лодката за тръгване, изненадана с каква лекота го правеше, защото никога не бе споменавал за интереса си към лодките. Ето отново, той бе добър във всичко.
Когато потеглихме право на изток към океана, преговорих наум основните си географски познания. Доколкото можех да си спомня, нямаше много на изток от Бразилия… докато не стигнеш до Африка.
Но Едуард увеличи скоростта и светлините на Рио в края на краищата избледняха зад нас. На лицето му бе познатата му весела усмивка, показваща се от какъвто и да било вид скорост. Лодката се потопи леко и ме изкъпа с водни капки.
Най-сетне любопитството, което потисках толкова дълго излезе наяве.
- Много надалеч ли отиваме? - попитах.
Той не забравяше, че съм човек, но се чудех дали не смята да живеем на лодката през какъвто и да било период от време.
- Още половин час. – хвана ръцете ми, прикрепени на седалката, и се ухили.
Е, помислих си... Той бе вампир, все пак. Може би отивахме до Атлантида.
Двадесет минути по късно, той извика името ми, докато двигателят ръмжеше.
- Бела, виж там. - Той посочи право напред.
Първоначално виждах само тъмнина, и бялата диря на луната по водата. Но затърсих с поглед мястото, което ми посочваше, докато намерих ниска чена форма, показваща се през бляскавите отражения върху вълните. Докато присвивах очи през тъмнината, силуетът се виждаше по-добре. Формата прерастна в набит, необикновен триъгълник, с една страна по дълга,увиваща се, преди да потъне във вълните. Приближихме се, и вече можех да видя, че очертанието бе пухкаво, люлеещо се на лекия бриз.
Тогава очите ми спряха да се фокусират и всичко си доиде на мястото: островна роза, излизаща от водата вред нас, вееща палмовите си листа, плаж, блестящ бледо под лунната светлина...
- Къде сме? - Промърморих, докато той сменяше посоката, завивайки към северния край на острова.
Той ме чу, въпреки шума на двигателя, усмихвайки се, а усмивката му проблясна леко.
- Това е остров Езме.
Лодката намали, плавайки предцизно срещу малкото пристанище от дъски, белеещо на лунната светлина. Двигателят спря, последвалата тишина бе дълбока. Не се чуваше нищо, освен вълните, удрящи леко лодката и бризът, шумолящ из палмите. Въздухът бе топъл, влажен и ароматен – като пара след горещ душ.
- Остров Езме? - Гласът ми бе тих, но прозвуча твърде висок в тихата нощ.
- Подарък от Карлайл – Езме предложи да ни го заемат.
Подарък. Кой подарява остров? Намръщих се. Не бях осъзнала, че голямата щедрост на Едуард бе научена от някой друг.
Той положи куфарите на пристанището и се обърна, усмихвайки ми се с перфектната си усмивка. Вместо да вземе ръката ми, той напаво ме издърпа в ръцете си.
- Не трябва ли да направиш това на входа? - Попитах, останала без дъх, когато той леко изскочи от лодката.
Той се ухили.
- Искам всичко да е идеално.
Улавяки съдържанието на двата огромни багажника в едната си ръка, увивайки другата си ръка около мен, той ме понесе към пристанището върху пътеката от блед пясък, през тъмната растителност.
За кратко бе катранено черно в растенията, които бяха като в джунгла, после видях ярка светлина отпред. Разбрах, че това бе къща – двата ярки перфектни квадрати бяха широки прозорци, които правеха рамка около входната врата – сценичната треска атакува отново, по-силно от преди, по-зле и от когато мислех, че отиваме на хотел.
Сърцето ми заби, издавайки тъп звук срещу ребрата ми, дъхът ми оставаше в гърлото. Почувствах очите на Едуард върху лицето си, но отказвах да срещна втренчения му поглед. Загледах се направо, не виждайки.
Той не ме попита какво си мисля, което не бе характерно за него. Това вероятно значеше, че той бе точно толкова нервен, колкото бях и аз.
Той настани куфарите на верандата, за да отвори вратите – бяха отключени.
Едуард погледна надолу към мен, чакайки да срещна погледа му, преди да пристъпи вътре.
Той ме понесе през къщата – и двамата мълчахме - стъпвайки на пръсти, докато вървеше. Моето неопределено мнение за къщата бе, че беше прекалено голяма за малкия остров и... слабо позната. Бях свикнала със светлите цветове, любими на семейство Калън; почувствах се като у дома. Не можех да се фокусирам над детайлите. Силният пулс, биещ зад ушите ми замаза всичко наоколо.
Тогава Едуард спря и включи последната лампа.
Стаята бе бяла и голяма, далечната стена бе почти изцяло стъклена – стандартен декор за вампирите. Навън, луната осветяваше белия пясък, на няколко метра от къщата до блестящите вълни. Но едва забелязвах тази част. Бях фокусирана върху огромното бяло легло по средата на стаята, украсено с издигащи се на вълни облачета от мрежест тюл.
Едуард ме положи на краката ми.
- Ще... отида да взема багажа.
Стаята бе твърде топла, по-задушна от тропичният въздух навън. Капчица пот навлажни задната част на врата ми. Придвижих се напред, за да докосна пенливия мрежест тюл. Поради някаква причина исках да се уверя, че всичко това е истинско.
Не бях чула влизането на Едуард. Внезапно хладният му пръст се плъзна по врата ми, избърсвайки капката.
- Малко е топло тук, - каза той извинително. - Мислех… че така е най-добре.
- Напълно, - промърморих изпод дъха си, и той започна да се смее. Беше нервен, рядкост за Едуард.
- Опитах се да помисля за всичко, което би улеснило това…, - призна си той.
Преглътнах шумно, все още обърната не към него.
Имало ли е някога меден месец като този?
Знаех отговора на този въпрос. Не. Нямало е.
- Чудех се, - Едуард каза бавно, - дали… първо… може би би искала да поплуваш с мен? - той пое дълбоко дъх, гласът му бе по-спокоен, когато отново проговори. - Водата ще е доста топла. Ти би одобрила този плаж.
- Звучи добре. - Гласът ми се пречупи.
- Мисля, че би искала 1-2 човешки минути. Беше дълго пътуване.
Кимнах вдървено. Едва се чувствах човек; може би няколко минути сама щяха да помогнат.
Устните му се запридвижваха по гърлото ми, под ухото. Той се засмя и студеният му дъх загъделичка горещата ми кожа.
- Не се бавете много, госпожо Калън.
Подскочих при назоваването на новото ми име.
Устните му се придвижваха към края на рамото ми.
- Ще те чакам във водата.
Той мина покрай мен, отваряйки френския прозорец, водещ право на плажа. По пътя той свали ризата си и я пусна на пода, после се плъзна през вратите. Знайният, солен въздух бързо влезе в стаята.
Кожата ми гореше ли? Трябваше да погледна, за да проверя. Не, нищо не гореше. Поне не се виждаше.

Напомних си да дишам и се запрепъвах към гигантския куфар, който Едуард бе оставил отворен върху едно шкафче. Май беше мой, защото познатата ми чантичка с тоалетни принадлежности бе на върха, имаше много розово, но не разпознавах нищо. Докато търсех опипом измежду спретнато подредените купчинки, търсейки нещо познато и удобно, може би чифт стари панталонки - забелязах, че имаше ужасно много прозрачни дантели и оскъден сатен в ръцете ми. Бельо. Много специално бельо, с френски етикети.
Не знаех как или кога, но някой ден, Алис щеше да си плати за това.
Предавайки се, отидох до банята, надничайки през прозорците, през които се виждаше същия плаж, който се виждаше и през френските прозорци. Не го виждах; предположих, че е във водата, не се тревожех за дижането. На небето луната бе почти пълна, пясъкът бе ярък под светлината ѝ. Слабо помръдване улови погледа ми – увиснали на едно от останалите палмови дървета, покриващи плажа, останалите му дрехи се люлееха на бриза.
Кожата ми отново се разгорещи.
Поех дъх няколко пъти и се запътих към оледалото до рафтовете. Сънят на самолета ми се бе отразил. Намерих четката си и грубо заразресвах бъркотията от коса на врата ми зъбците се напълниха с коси. Добросъвестно си измих зъбите два пъти. После измих лицето си и плиснах малко вода на задната част на врата ми, който чувствах като пламнал. Почувствах се толкова добре, че измих и целите си ръце, но накрая просто се предадох и реших да взема душ. Знаех, че е глупаво да се къпеш преди плуване, но имах нужда да се успокоя, и горещата вода бе сигурен начин за това.
Бръсненето на краката ми изглеждаше като добра идея.
Когато бях готова, грабнах огромна бяла кърпа и я пристегнах под ръцете си.
Тогава се изправих срещу дилемата, върху която не бях помислила. Какво трябваше да облека? Очевидно не бански.
Но да си сложа дрехите отново също изглеждаше глупаво. Не исках дори да мисля за нещата, които Алис ми бе пакетирала.
Дишането ми отново се ускори и ръцете ми затрепериха – дотук с успокояващия ефект на душа. Чувствах се замаяна, паниката ме завладяваше. Седнах на студения керамичен под в голямата си кърпа, положих главата си на колената. Млех се той да не ме намери в това състояние. Можех да се досетя какво би си помислил, ако ме бе видял как се разпадам. Той веднага щеше да се убеди, че правим грешка.
Не откачах, защото мислех че правим грешка. Никак даже. Откачах, защото не знаех как да направя това, страх ме беше да изляза от стаята и да се изправя срещу непознатото. Особено във френско бельо. Знаех, че още не съм готова за това.
Почувствах се сякаш излизах на сцената на театър, хиляди души ме гледат, а аз не знам репликите си.
Как хората се справяха с това - преглъщаха страховете си и се доверяваха на някой абсолютно, със всеки техен недостатък и страх - с абсолютната всеотдайност, която Едуард ми бе дал? Ако Едуард не бе там, ако не чувствах със всяка част от тялото си, че той ме обичаше, колкото аз него - безусловно и безвъзвратно, и, за да бъда честна,безразсъдно - никога нямаше да бъда спосопна да стана от този под.
Но Едуард бе там, така че си прошепнах “Не бъди страхливка” изпод дъха си и побързах да се изправя на краката си. Дръпнах кърпата по-високо под ръцете си и решително излязох от банята. Подминах пълния с дантели куфар и огромното легло, без да ги погледна. Навън през отворената стъклена втара, водеща към светлия пясък.
Всичко бе черно и бяло, изгубило цветове заради луната.
Вървях бавно по светлия пясък, спирайки до дървото, къде той бе оставил дрехите си. Поставих ръката си срещу грубата кора на дървото и проверих дишането си, за да се уверя че е равномерно. Или достатъчно равномерно.
Погледнах към вълните, черни в тъмнината, търсейки него.
Не беше трудно да го открия. Той беше обърнат с гръб към мен, до кръста в тъмната вода, гледайки в овала на луната. Бледата светлина на луната правеше кожата му перфектно бяла, като пясъка, като самата луна, и правеше косата му черна като океана. Той бе неподвижен, дланите му лежаха върху водата; малките вълни не мърдаха около него сякаш бе камък. Загледах се в линиите на гърба, раменете, ръцете, врата му, безупречната му форма...
Огънят вече не беше светкавица, изгаряща кожата ми, беше бавен и дълбок; премахна цялото ми неудобство, срамежкливата ми несигурност. Свалих кърпата без колебание, оставяйки я на дървото с дрехи, тръгнах към осветеното място; то маправи и мен бледа.
Не можех да чуя звука от стъпките си, когато влизах във водата, но предположих, че той може. Едуард не се обърна. Оставих нежните вълнички да се разбиват в пръстите на краката ми и усетих, че той бе прав за температурата – беше доста топло, като вода за баня. Влязох вътре, вървейки внимателно по невидимото дъно на океана, но се притеснявах без да е необходимо; пясъкът продължи да е равен, нежно полегати в посока на Едуард. Нагазих през потока, докато не застанах до Едуард, после поставих ръката си върху неговата студена ръка, лежаща на водата.
- Красиво е, - казах, също гледайки към луната.
- Не е зле, - каза той, невпечатлен. Бавно обърна лицето си към мен; малки вълнички, предизвикани от движението му, ме заъделичкаха. Очите му бяха сребърни на фона на бялото му като лед лице. Той извъртя ръката си, за да преплетем пръстите си под повърхността на водата. Беше достатъчно топла и студената му кожа не накара моята да настръхне.
- Не бих използвал думата красиво, - продължи той. - Не и когато ти седиш наоколо.
Леко се усмихнах и издигнах свободната си ръка, без да треперя, и я сложих върху сърцето му. Бяло върху бяло; веднъж съвпаднахме. Той потрепери при най-лекия допир с топлата ми кожа. Дишането му бе неравно.
- Обещах, че ще опитаме, - прошепна той, внезапно напрегнат. - Ако... ако сгреша, ако те нараня, трябва да ми кажеш.
Кимнах тържествено, гледайки го в очите. Пристъпих през вълните и положих главата си на гърдите му
- Не се страхувай, - прошепнах. - Ние сме създадени един за друг.
Бях сигурна, че съм права. Този момент бе толкова перфектен, правилен, нямаше как да се съмнявам.
Ръцете му ме обгърнаха, бяхме като лято и зима. Чувствах се сякаш всеки нерв в тялото ми бе изпълнен с живот.
- Завинаги, - съгласи се той, после ме дръпна към по-дълбоката вода.
Слънцето, парещо на кожата на гърба ми, ме събуди сутринта. Късно сутринта, може би следобед, не бях сигурна. Всичко, освен времето бе ясно; знаех точно къде съм — светлата стая с голямото бяло легло, светлина, преминаваща през вратата. Мрежата от облаци приглушаваше лъчите.
Не отворих очи. Бях толкова щастлива от промените, нищо, че бяха малки. Едиственият звук идваше от шума на вълните, дишането ни, ударите на сърцето ми...
Беше ми много комфортно, дори и с това изгарящо слънце. Кожата му бе перфектната противоотрова за горещината. Да лежа на студените му гърди, с ръцете му около мен, бе много лесно и естствено.
Всъщност бях много паникьосана миналата нощ. Моите страхове изглеждаха глупави сега.
Неговите пръсти се влачеха тихо надолу по формите на моя гръб, и знаех, че Едуард знае, че съм будна. Държах очите си затворени и стегнах ръце си около шията му, приближавайки се по-близо до него.
Той не говореше. Пръстите му се местеха надолу-нагоре по гърба ми, като леко го докосваше. Той проследи форамата на гърба ми. Бих била щастлива да лежа така завинаги, но тяло ми не беше на същото мнение. Засмях се на болките в стомаха си. Изглежда видът ми го озадачи, защото той ме погледна. Очите му изглеждаха гладни след всичко, което се бе случило миналата нощ. Исках да се скрия някъде много надолу под земята.
- Какво е смешното? - измърмори, още галейки моя гръб. Звукът на гласа му, сериозен и дрезгав, ми напомни много моменти и усетих как лицето и врата ми почервеняват.
За да отговори на неговия въпрос, стомахът ми изръмжа. Засмях се отново.
- Не можеш да престанш да бъдеш човек за дълго време.
Изчаках, но той не се засмя с мен. Бавно, падайки през многото слоеве на блаженство, дойде осъзнаването на различната атмосфера извън моята собствена грееща сфера на щастието.
Отворих очите си; първото нещо, което видях, беше бледата, почти сребриста кожа на неговото гърло - дъгата на неговата брадичка над моето лице. Челюстта му беше стегната. Седеше така, че не можех да виждам очите му. Чувствах тялото си по различен начин.
- Едуард. – казах малко притеснено. – Какво става?
- Не ме питай. – каза той твърдо.

Първото нещо, което ми дойде на ум, беше, че съм сбъркала някъде. Припомних си всичко, което бях направила и казала, но не откривах нищо странно. Или паметта ми ме лъжеше, или имаше нещо важно, което бях пропуснала.
- Какво мислиш? – попита ме той.
- Странен си. Не разбирам. Да не би аз да...
- Как можеш да се обвиняваш, Бела?
- Да се обвинявам ли? – попитах аз.
Той завъртя очи. Устните му бяха стиснати и имаха формата на линия. Тялото ми автоматично се стегна. Имаше нещо, щом Едурад се държеше така. Беше някакво чувство... някакво особено чувство.
- Какво се е случило? Никога не съм се чувствала по-добре от сега.
Едурад завъртя очи.
- Спри. – нареди ми той.
- Да спра какво?
- Спри да се държиш с мен, сякаш не съм чудовище.
- Едуард! – казах аз. – Спри да повтаряш това.
Той не отвори очите си.
- Погледни се, Бела. След това ми кажи не съм ли чудовище.
Шокирана, изпълних нареждането му. Какво се беше случило с мен? Бях покрита с нещо бяло – като сняг. Цялата ми коса, глава, тяло. Всичко беше покрито с това нещо.
- Защо съм покрита с пера?
- Скъсах една възглавница... или две. Това не е нещо, за което искам да мисля сега.
- Защо си я скъсал? – не разбирах аз.
- Погледни, Бела. Погледни това.
В този момент разбрах за какво ми говореше той. Щом като изчистих перата, видях виолетови петна под бледата кожа на рамото ми.
Проследих следата, която продължаваше по ребрата и надолу. Проследих следата със свободната си ръка и разбрах какво беше станало. Толкова леко, че едвам усещах как Едуард сложи ръката си върху лилавите петна по ръката ми.
- О! – казах.
Опитах се да си спомня за усещането тогава, но не можах. Просто не можах. Не можех да си припомня и момент, когато той ме държеше здраво със силните си ръце. Знаех само, че исках да ме държи още по-здраво, и да бъде радостен, както когато...
- Аз… съжалявам, Бела. - прошепна той докато гледах натъртванията. - Знаех, че това може да се случи. Не трябваше да... - Той издаде тих възмутен звук. - Съжалявам повече, отколкото мога да изразя с думи.
Той сложи ръка на лицето си и застана съвършено неподвижно.
Седях, учудвайки се, опитвайки се да се примиря - сега, когато го разбирах - него и неговото страдание. Умът ми бе пълен с противоположни неща, трудно му бе да действа.
Шокът постепенно отмина, оставяйки празнина на мястото си. Празнота. Можех ли да му обясня правилно? Как можех да го направя щастлив колкото мен - или колкото бях преди малко?
Докоснах ръката му, той не отговори. Обхванах с пръсти китката му, опитвайки се да махна ръката му от лицето.
- Едуард.
Той не помръдна.
- Едуард?
Нищо. Е, тогава това щеше бъде монолог.
- Съжалявам, Едуард. Аз съм… не мога дори да го опиша. Щастлива съм. Не, тази дума е твърде скромна. Не ми се ядосвай. Недей. Наистина съм доб...
- Не казвай тази дума! - Гласът му бе леденостуден. - Ако цениш здравия ми разум, не казвай дази дума.
- Но аз съм, - Прошепнах.
- Бела, - той почти изстена. - Недей.
- Не. Ти недей, Едуард.
Той помръдна тъката си; златните му очи ме гледаха предпазливо.
- Не съсивпвай момента, - казах му - Аз. Съм. Щастлива.
- Аз вече го съсипах, - прошепна той.
- Спри, - отсякох.
Чух как зъбите му изскърцаха.
- Уф! - Изстенах. - Защо, за Бога, не можеш да чуеш мислите ми? Неудобно е да бъдеш умствено обеззвучен!
Очите му леко се присвиха, разсеяли се от гнева му.
- Това не съм го чувал. Ти се радваш, че не чувам мислите ти.
- Не и днес.
Той се загледа в мен.
- Защо?
Вдигнах ръцете си, чувствайки се безпомощна, чуствайки и болка в рамото, която игнорирах. Дланите ми паднаха на гръдта му с остър плясък.
- Защото тревогата няма да бъде нужна, ако можеше да разбереш как се чувствам! Или преди пет минути. Бях неветоятно щастлива. Изпитвах пълно блаженство. Сега - е, изнервена съм, всъщност.
- Трябва да си ми ядосана.
- Е, аз съм. Кара ли те това да се чувстваш по-добре?
Той въздъхна.
- Не. Не мисля, че нещо би могло да ме накара да се почивствам по-добре в този момент.
- Ето защо, - отсякох. - Ето защо съм ядосана. Убиваш ми удоволствието, Едуард. Той завъртя очи и поклати глава.
Поех дълбоко въздух. Чувствах се раздразнена, но не беше толкова зле. Нещо като след вдигане на тежести. Бях го правила с Рене по вряме на фитнес манията ѝ. Шестдесет и пет вдигания с по пет килограма във всяка ръка. Не можех да вървя след това. Това не бе и наполовина толкова болезнено, колкото онова.
Преглътнах раздразнението си и се постарах гласът ми да звучи успокояващо.
- Знаехме, че това ше бъде опасно. Мисля, че беше дръзко. И тогава, е, беше много по-лесно от колкото си мислех, че ще бъде. И това е наистина нищо. - Преминах през ръката си с пръсти. - Мислех, че като за първи път, при условие, че не знаехме какво да очакваме, бяхме страхотни. С малко практика...
Изражението му внезапно беше толкова разярено, че спрях по средата на изречението.
- Дръзко? Очакваше ли това, Бела? Не усещаше ли, че мога да те нараня? Не мислеше ли, че може да бъде по-лошо? Нима смяташ, че експериментът е успешен, защото можеш да вървиш? Няма счупени кости – нима това е победа?
Чаках, оставяйки го да се поуспокои. След това почаках докато дишането му се нормализира. Когато очите му се успокоиха, отговорих, говорейки с бавен и прецизен глас.
- Не знаех какво да очаквам, но определено не очаквах колко… колко… страхотно и перфектно ще бъде. - Гласът ми се превърна в шепот, очите ми се плъзнаха от неговото лице към ръцете ми, - Имам предвид, не знам как е било за теб, но за мен то беше така.

Студен пръст надигна брадичката ми нагоре.
- За това ли се притесняваш? - каза той, скръцвайки със зъби. - Че не съм се наслаждавал?
Очите ми останаха сведени надолу.
- Знам, че не е същото. Ти не си човек. Просто се опитвах да го обясна като за човек, е, не мога да си представя, че животът може да стане по-добър от това.- Той беше мълчлив толкова дълго, че накрая се наложи да погледна нагоре. Лицето му беше по-меко сега.
- Изглежда, че имам повече неща, за които да се извинявам. -той се намръщи. - Не съм и мечтал, че ти ще разбереш как се чувствам заради това, което ти причиних, като имаш предвид, че миналата нощ беше най-хубавата нощ, която съм имал. Но не искам да мисля за нея по този начин, не и когато ти...
Устните ми се изкривиха леко в ъгълчетата.
- Наистина? Най-добрата от когато и да е било? -попитах с тих глас.
Той хвана лицето ми между ръцете си, внимателно.
- Говорих с Карлайл след като направихме споразумението си, надявайки се да ми помогне. Разбира се, той ме предупреди, че може да бъде твърде опасно за теб. - Сянка премина през изражението му. - Той ми има вяра. Вяра, която не заслужавам.
Започнах да протестирам и той постави два пръста на устните ми преди да успея да изкоментирам.
- Също го попитах какво да очаквам. Не знаех как ще бъде за мен… с преобразяването ми във вампир. - Той се усмихна на половина. - Карлайл ми каза, че е много мощно нещо, като нищо друго. Каза ми, че физическата любов не е нещо, към което трябва да се отнасям невнимателно. Със нашия рядко променящ се нрав, силните емоции могат да ни променят непрекъснато. Но той каза, че не ми се налага да се тревожа за тази част – ти вече си ме променила напълно. - Този път усмивката му бе по-искрена.
- Говорих и с братята си. Казаха ми, че е огромно удоволствие. На второ място след пиенето на човешка кръв. - Той се смръщи. - Но аз съм вкусвал кръвта ти и не мисля, че има нещо по-влиятелно от нея. Не мисля, че са сгрешили. Само това, че е различно за нас. Нещо повече.
- Беше повече. Беше всичко.
- Това не променя факта, че беше грешно. Дори, ако беше възможно за теб да се чувстваш наистина по този начин.
- Какво трябва да означава това? Мислиш ли, че се преструвам? Защо?
- За да облекчиш вината ми. Не мога да не игнорирам фактите, Бела. Нашата история старее, за да ме освободи от гадното чувство за вина.
Хванах здраво брадата му и я наклоних напред, така че лицата ни да са на сантиметър разстояние.
- Слушаш ли ме, Едуард Калън? Не изявявам претенции за никои от твоите интерси,ясно? Дори не знаех,че има причина да те карам да се чувстваш по-добре докато ти не стана толкова окаян.Никога не съм била по-щастлива през целия си живот—не бях дори толкова щастлива , когато ти реши да ме обичаш ,вместо да ме убиеш, или първата сутрин ,когато се събудих и те видях там да ме чакаш... Дори когато чух гаса ти в балетното студио - той потрепна при спомена за моята близка среща с ловуващия вампир, но аз не спрях – Или когато каза ‘Да’ и аз осъзнах , че някак, те получих завинаги. Това са най-щастливите моменти ,които имам, а този е най-хубавият от всички тях.”
Той докосна намръщената линия между веждите ми.
- Сега те правя нещастна. Не искам да го правя.
- Тогава ТИ не бъди нещастен. Това е единственото грешно нещо тук.
Неговите очи се присвиха, взе си дълбока глътка въздух и кимна.
- Права си. Миналото си е минало и не мога да направя нищо, за да го променя.Няма смисъл да позволя на настроенията си да направят този момент неприятен за теб. Ще направя всичко, което ще те направи щастлива сега.
Аз проучавах неговото лице подозрително и той ми даде една ведра усмивка.
- Всичко което ще ме направи щастлива?
Докато задавах въпроса, стомахът ми изкъркори
- Глдна си,- каза той бързо. Изскочи от леглото, вдигайки облак от пух. Което ми напомни:
- Е, защо точно реши да съсипеш възглавниците на Езме?- попитах, седейки и опитвайки се да премахна ,тръскайки ,колкото се може повече перушина.
Той вече беше обул чифт небрежни сиво-кафяви панталони и стоеше до вратата, разрошвайки косата си, измъкна няколко пера.
- Не знам какво щеше да стане, ако се бях отпуснал снощи,- измърмори той.- Извадихме късмет ,че бяха възглавниците,а не ти.- Той вдиша дълбоко и разтърси главата си. Доста достоверно изглеждаща усмивка се появи на лицето му, но предполагам, че е коствала доста усилия. Плъзнах се внимателно от високото легло и се протегнах отново, сега усещах по-силно болките и болезените синини. Чух го да изпъшква. Той се отдалечи от мен, и ръцете му се свиха в юмруци.
- Толкова ли отвртително изглеждам?- попитах, опитвайки се да запазя тона си лек. Дъхът му секна, но той не се обърна, може би, за да скрие своето изражение от мен. Отидох до банята, да се видя. Започнах с оглеждането на моето голо тяло в, обхващащото ме цялата, огледало зад вратата.
Аз определно изглеждах по-зле от колкото си мислех.
Имаше слаба синина през една от скулите ми, и устните ми бяха малко подути,но за сметка на това лицето ми беше наред. Останалата част от мен беше покрита със синини. Концентрирах се върху посинените места, които биха били най-трудни за скриване - моите ръце и рамена. Не бяха толкова зле. Кожата ми се насинява твърде лесно. Докато синините се покажеха, аз винаги забравях от къде са дошли. Разбира се, тези бяха нови. Утре щях да изглеждам дори по-зле.Това нямаше да направи нещата по-лесни.
Погледнах косата си и изстенах.
- Бела?- Той беше точно зад мен веднага щом издадох звук .
- Никога няма да разкарам всичко това от косата си !- Посочих главата си, която имаше вид на птиче гнездо. Започнах да отскубвам перушината от себе си.
- Не трябва да се притесняваш за косата си,- измънка той, но застана зад мен и започна да издърпва пуха много по-бързо.
- Как се въздържаш да не се засмееш?Изглеждам глупаво.
Той не отговори ; просто продължи да издърпва перата. Аз знаех отговора - нямаше нищо, което да го накара да се засмее при неговото настроение
- Това няма да проработи,- въздъхнах след минута. - Ще се опитам да я измия.
Обърнах се, обгръщайки с ръце неговия студен кръст.
- Искаш ли да ми помогнеш?
- По-добре ще е да ти намеря някаква храна,- каза той с тих глас и внимателно отмести ръцете ми. Въздъхнах, когато той изчезна, движейки се твърде бързо.
Изглеждаше, че с моя меден месец е приключено. Мисълта бе съпроводена от голяма бучка в гърлото ми.
Обезперушена и облечена в непозната бяла памучна рокля,която закриваше най-гадните от синините, аз отидох на бос крак до там, откъдето миризмата на бекон, яйца и сирене идваше.
Едуард стоеше пред готварската печка от неръждаема стомана, плъзна един омлет в светлосинята чиния, чакаща на плота. Миризмата на храната ме връхлетя. Имах чувството, че мога да изям цялата чиния, заедно с тигана; стомахът ми изкъркори.
- Ето,- каза той. Обърна се с усмивка на лицето и постави чинията на една малка маса.
Седнах на единия от двата метални стола и нападнах горещите яйца. Те изгориха гърлото ми, но не ме интересуваше.
Той седна срещу мен.
- Не те храня достатъчно често.
Аз преглътнах и му напомних:
- Бях заспала. Това е наистина много добро, между другото. Впечатляващо за някой, който не яде.
- Готварския канал,- каза той и се усмихна с любимата ми изкривена усмивка.
Бях щастлива да я видя, щастлива ,че той изглежда повече като себе си.
- Откъде се взеха яйцата?
- Помолих чистачите да заредят кухнята с храна. За първи път на това място. Ще трябва да ги помоля да се оправят и с пеpушината...- Той извърна поглед и се спря на празното място над главата ми. Не отговорих, опитвайки се да избегна да го нараня отново.
Изядох всичко, той бе направил достатъчно за двама.
- Благодаря ти,- казах му. Наклоних се през масата, за да го целуна. Той отговори на целувката, после внезапно се вкамени и се извърна.
Изскърцах със зъби, и въпросът, който зададох прозвуча като обвинение.
- Няма да ме докоснеш отново, докато сме тук, нали?
Той се поколеба, после се усмихна наполовина и издигна ръка, за да помилва бузата ми. Пръстите му бавно и леко милваха кожата ми и аз не можех да не поставя лицето си в дланите му.
- Знаеш, че нямах това в предвид.
Той въздъхна и пусна ръката си.
- Знам. И си права.- Той направи пауза, повдигайки леко брадичката си. Проговори отново с уверено убеждение.- Няма да правя любов с теб, докато не си променена. Никога повече няма да те нараня.