Глава четвърта - Част първа; Книга четвърта "Зазоряване"

4. ЖЕСТ

Сватбата лесно се сля с посрещането – доказателство за безупречния план на Алис.
Над реката тъкмо се здрачаваше; слънцето се беше скрило зад дърветата секунди след края на церемонията. Светлината проблясваше, карайки белите цветя да блестят, докато Едуард ме водеше през стъклената врата. Отвън имаше още безброй цветя, разстилащи лек аромат на дансинга, разположен върху тревата, под двата стари кедъра.
Нещата се забавиха, спокойно сякаш мека августова вечер ни обгърна. Малката тълпа се разпръсна под блещукащата, лека светлина. Приятелите, които току що бяхме прегръщали, отново ни поздравиха. Сега имаше време за разговори, за смях.
- Поздравления, приятели! – каза Сет Клиъруотър, навеждайки се под герляндите. Майка му, Сю, беше точно зад него, оглеждайки гостите предпазливо. Лицето й беше слабо и яростно, подчертано още повече от късата й, строга прическа – беше къса колкото и на дъщеря й, Леа — зачудих се дали не я е подстригала така в знак на солидарност. Били Блек, застанал от другата страна на Сет, не беше толкова напрегнат.
Винаги съм си мислела, че виждам не един, а двама души в лицето на бащата на Джейкъб. Възрастният мъж в инвалидна количка, с набръчкано лице и блага усмивка, който всички други виждаха. Но освен него виждах и прекият потомък на редица силни и магически главатари, излъчващ властта, с която беше роден. И, въпреки че магията беше пропуснала неговото поколение, Били продължаваше да е част от силата и от легендата. Цялото му същество ги излъчваше. Бяха предадени и на синът му, наследникът на магията, който обаче се беше отказал от нея. По тази причина сега Сам Ули ръководеше легендите и магията.
Били изглеждаше странно безгрижен въпреки компанията, а и повода за събирането – черните му очи искряха, сякаш току що му бяха съобщили някоя добра новина. Бях впечатлена от самообладанието му. В неговите очи тази сватба сигурно изглеждаше като най-ужасното нещо, което можеше да се случи на дъщерята на най-добрия му приятел.
Знаех, че не му беше лесно да подтиска чувствата си, като се има предвид какво предизвикателство предвещаваше тази сватба за Калънови и Куилеутите – договорът, който дори забраняваше създаването на нов вампир. Вълците знаеха че договорът ще бъде нарушен, но Кълънови нямаха представа как биха реагирали. Преди съюза, би последвала незабавна атака. Война. Но сега, след като се познаваха по-добре, дали нямаше да се размине? Сякаш в отговор на мислите ми Сет се наведе към Едуард с разтворени ръце. Едуард отвърна на прегръдката със свободната си ръка.
Забелязах как Сю леко потръпна.
- Радвам се, че нещата се развиха толкова добре за теб, човече! – каза Сет.
- Благодаря, Сет. Това означава много за мен. – Едуард се дръпна от Сет и отправи погледа си към Сю и Били. – Благодаря и на вас, че позволихте на Сет да дойде. Че бяхте до Бела днес.
- Пак заповядай. – каза Били със своя дълбок глас и аз се изненадах от оптимистичната нотка в гласът му. Вероятно по-силен съюз се приближаваше на хоризонта.
Зад Сет се оформяше опашка, затова той помаха за довиждане и забута количката на Били. Сю държеше и двамата за ръка.
Анджела и Бен бяха следващите, които ни поздравиха, следвани от родителите на Анджела, а след тях – Майк и Джесика, които, за моя изненада, се държаха за ръце. Явно не бях разбрала, че отново са заедно. Хубаво беше, че е така.
Зад човешките ми приятели бяха новите ми братовчеди – рода Денали. Усетих, че задържам дъха си докато вампира отпред – Таня, както предположих от розовите нишки в косата й – се протегна, за да прегърне Едуард. До нея имаше други три жени със златисти очи, които ме гледаха с открито любопитство. Едната беше със светлоруса коса, права и копринена. Другата, както и мъжът до нея бяха тъмнокоси, с нотка на маслинов оттенък към техния варовит цвят на лицето. И четиримата бяха толкова красиви, че чак стомаха ме заболя.
Таня все още прегръщаше Едуард.
- О, Едуард! – каза тя. – Липсваше ми.
Едуард се засмя и деликатно се изплъзна от прегръдката й като постави ръка на рамото й и отстъпи назад – сякаш да я огледа по-добре.
- Дълго време мина, Таня. Добре изглеждаш.
- Ти също.
- Нека те представя на жена ми.
За първи път от церемонията насам Едуард ме наричаше така; Изглеждаше така, сякаш ще се пръсне от задоволство - сега, след като вече беше официално. Всички се засмяха приветливо.
- Таня, това е моята Бела.
Таня беше точно толкова прекрасна, колкото си я представях в най-лошите ми сънища. Тя ме погледна с поглед, много по-спекулативен отколкото примирен, след което се протегна за ръката ми.
- Добре дошла в семейството, Бела. – усмихна се тя малко мрачно. – Смятаме се за семейство на Карлайл и съжалявам за скорошният инцидент, през който не се държахме като такова. Трябваше да се запознаем по-рано. Можеш ли да ни простиш?
- Разбира се – казах, останала без дъх. – Много се радвам, че се запознахме.
- Калънови стават все повече и повече. Може би идва и нашият ред, а Кейт? – намигна тя на блондинката.
- Продължавай да мечтаеш – каза Кейт като извъртя златистите си очи. Тя взе ръката ми от тази на Таня и я стисна нежно. – Добре дошла, Бела.
Тъмнокосата жена сложи ръка върху ръката на Кейт .
- Аз съм Кармен, това е Елизар. Всички много се радваме, че най-накрая се запознахме с теб.
- А-аз също. – заекнах.
Таня хвърли поглед към хората, чакащи зад нея – заместникът на Чарли, Марк, и неговата съпруга. Очите им бяха разширени докато наблюдаваха Деналови.
- По-късно ще се опознаем. Ще имаме предостатъчно време. – смееше се Таня, докато отминаваше със семейството си.
Всички традиции бяха спазени. Бях заслепена от светкавици докато държахме ножа над твърде голямата според мен торта, предназначена за малката групичка от семействата и приятелите ни. Редувахме се да мажем лицата си с торта; Едуард изяде цялата си порция докато аз гледах невярващо. Хвърлих букета, с типичните за мен умения, право в ръцете на изненаданата Анджела. Емет и Джаспър виеха от смях на изчервяването ми докато Едуард махаше жартиера ми – който бях смъкнала почти до глезена си – много внимателно със зъби. С леко намигване към мен го запрати право в лицето на Майк Нютън.
Когато музиката започна, Едуард ме придърпа в ръцете си за обичайния първи танц.
Последвах го охолно, въпреки страха ми от танците – особено танците пред публика – доволна от факта, че ще съм в ръцете му. Той свърши цялата работа, а аз просто се въртях без усилие под светлините на тавана и непрестанните светкавици на фотоапаратите.
- Наслаждавате ли се на празненството, г-жо Калън? – прошепна в ухото ми.
Аз се засмях.
- Ще ми трябва известно време да свикна.
- Имаме известно време. – напомни ми с тържествуващ глас, след което се наведе да ме целуне. Фотоапаратите защракаха трескаво.
Смениха музиката и Чарли потупа Едуард по рамото.
Никак не беше лесно да се танцува с Чарли. Не беше по-добър от мен затова се движехме съвсем леко в малкото пространство. Едуард и Езме се въртяха около нас като Фред Астер и Джинджър Роджърс.
- Ще ми липсваш, Бела. Вече се чувствам самотен.
Проговорих с пресъхнало гърло, като се опитах да го обърна на шега.
- Чувствам се ужасно, че те оставям сам да си готвиш – на практика си е криминално дело. Спокойно можеш да ме арестуваш.
Той се засмя.

- Предполагам ще се справя с храната. Обаждай ми се винаги когато можеш.
- Обещавам.
Струваше ми се, че съм танцувала с всички в залата. Хубаво беше да се видя със стари приятели, но всъщност исках да съм с Едуард повече от всичко друго.
Щастлива бях, когато минута след началото на новия танц, той се появи.
- Все още не си падаш много по Майк, а? – изкоментирах докато Едуард ме отдалечаваше от него.
- Не и когато трябва да слушам мислите му. Щастливец е, че не съм го изритал досега. Или нещо по-лошо.
- Да, бе.
- Поглеждала ли си се в огледалото?
- Хм, не. Май не съм. Защо?
- Тогава предполагам нямаш представа колко съвършено, спиращо дъха красива си тази вечер. Не съм изненадан, че Майк се затруднява в опитите си да не мисли за една омъжена жена. Разочарован съм, че Алис не те е принудила да се погледнеш в огледалото.
- Изключително пристрастен си нали знаеш.
Той въздъхна, спря се и ме обърна с лице към къщата. Стъклената стена отразяваше партито като огледало. Едуард посочи двойката в огледалото, точно срещу нас.
- Пристрастен, а?
Хвърлих бърз поглед към отражението на Едуард – също толкова перфектно като лицето му – и тъмнокосата красавица до него. Кожата й беше сякаш сметана и рози, очите й - големи от вълнение, обградени от плътни мигли. Тясната блещукаща рокля едва блесна в дъжда, почти като обърната лилия, скроена толкова опитно, че тялото и изглеждаше елегантно и грациозно – най-вече когато беше неподвижно.
Преди да премигна и да превърна тази красавица в себе си Едуард замръзна и автоматично се обърна в другата посока, сякаш някой го е извикал по име.
- Уф – каза. Веждите му се намръщиха на секундата и после се успокоиха също толкова бързо. Внезапно се усмихваше поразително.
- Какво има? – попитах.
- Свадбеният подарък предполагам.
- Моля?
Той не отговори, а просто продължи да танцува въртеейки ме в обратна посока – далеч от светлините, към плътната тъмнина, която обгръщаше дансинга.
Не спря докато не достигнахме до тъмната страна на единият кедър. Тогава погледна към най-тъмната сянка.
- Благодаря – каза Едуард в тъмнината. – Много.. мило от твоя страна.
- „Мил” ми е второто име. – познат, дрезгав глас отговори от тъмнината. – Може ли да се присъединя?
Ръката ми се стрелна към гърлото и ако Едуард не ме държеше сигурно щях да припадна .
- Джейкъб! – задавих се аз. – Джейкъб!
- Здрасти, Белс.
Закрачих към гласа му. Едуард продължи да ме държи за лакътя докато друг чифт силни ръце не ме хванаха. Жегата, излъчваща се от тялото на Джейкъб, проникна право през тънката, сатенена рокля когато ме прибърпа в прегръдките си. Въобще не се опита да танцува – просто ме прегръщаше докато заравях лице в гърдите му.
Наклони се и притисна страната си върху косата ми.
- Розали няма да ми прости ако не изтанцуваме поне един танц. – промърмори Едуард, а аз знаех, че оставяйки ни, ми дава своят подарък – този момент с Джейкъб,
- О, Джейкъб – плачех аз, думите излизаха неясни. – Благодаря ти.
- Стига си плакала, Бела. Ще си съсипеш роклята. Това съм само аз.
- Само? О Джейк! Сега вече всичко е перфектно.
Той изсумтя.
- Да, празненството може да започва. Кумът най-накрая се появи.
- Сега всички, които обичам са тук.
Почувствах как целува косата ми.
- Съжалявам, че закъснях, скъпа.
- Много съм щастлива, че дойде!
- Това беше целта.
Погледнах към гостите, и накрая успях да зърна бащата на Джейкъб. Не бях сигурна дали Джейк ще остане.
- Били знае ли, че си тук? – веднага щом попитах разбрах, че ще остане – само така можех да си обясня поведението на Били.
- Сигурен съм, че Сам му е казал. Ще отида да го видя... когато празненството свърши.
- Ще бъде толкова доволен, че си си вкъщи.
Джейкъб се дръпна малко назад и се изпъна. Постави едната си ръка на талията ми, а с другата взе дясната ми ръка. Притисна ръката ми до гърдите си – можех да усетя ударите на сърцето му под дланта ми и предположих, че действието му не беше случайно.
- Не знам дали този танц няма да ни е единствен тази вечер. – каза и започна да танцува бавно, въпреки бързото темпо на музиката, идваща зад нас. – Затова ще се възползвам максимално от него.
Танцувахме под ритъма на сърцето му, който усещах с ръката си.
- Радвам се, че съм тук. – каза тихо след миг. – Не мислех, че ще е така. Но се радвам, че те виждам... още един път. Не е толкова тъжно, колкото си мислех, че ще бъде.
- Не съм искала да се чувстваш тъжен.
- Знам. И не съм дошъл, за да те накарам да се чувстваш виновна.
- Да, направи ме много щастлива с идването си. Най-хубавия подарък, който можеше да ми поднесеш.
Той се засмя.
- Това е добре, нямах време да спрам, за да ти купя истински.
Очите ми свикнаха с тъмнината и сега можех да виждам лицето му. Беше по-висок отколкото очаквах. Беше ли възможно все още да расте? Приличаше повече на два метра отколкото на метър и осемдесет. Беше облекчение да гледам лицето му отново, след толкова много време – дълбоките му очи, затъмнени от плътните му, черни вежди; високите му скули, плътните му устни, разтегнати върху белите му зъби в саркастична усмивка, която в момента съвпадаше с тона му. Очите му бяха леко присвити – предпазливи. Усещах, че тази вечер е много внимателен. Правеше всичко възможно, за да се чувствам щастлива, но и внимаваше да не показва какво му коства всичко това.
С нищо не бях заслужила приятел като Джейкъб.
- Кога рещи да се върнеш?
- Съзнателно или подсъзнателно? – дълбоко си пое въздух преди да отговори на въпроса си. – Не знам, наистина. Скитах се в околността, може би защото подсъзнателно се бях насочил насам. Но едва тази сутрин започнах да тичам истински. Не знаех дали ще успея да дойда. – засмя се той.– Нямаш представа колко е странно чувството да ходя на два крака отново. А и дрехите! А още по чудно е, че се чувствам странно. Не съм го очаквал. Забравил съм как да бъда човек.
Въртяхме се непрестанно.
- Щеше да е срамота ако бях пропуснал да те видя така. Заслужаваше си целият изминат път. Изглеждаш невероятно, Бела. Много красива.
- Алис доста се занимава с мен днес. А и тъмнината си оказва влияние.
- За мен не е толкова тъмно, нали знаеш.
- Да. – Сетива на върколак. Лесно беше да забравя всичките му способности – изглеждаше като човек. Особено в този момент.
- Подстригал си се. – отбелязах аз.
- Да. По-лесно е. Реших, че е крайно време ръцете ми да влезнат в употреба.
- Добре изглежда. – Излъгах.
Той изсумтя.
- Да, бе. Подстригах се сам, с ръждясали кухненски ножици.– Ухили се широко за секунда, но после усмивката му изчезна. Изражението му стана сериозно.
- Щастлива ли си, Бела?

- Да.
- Добре. – Усетих как свива рамене. – Това е най-важното, предполагам.
- А ти как си, Джейкъб? Ама наистина?
- Добре съм, Бела, наистина. Не трябва да се притесняваш за мен повече. Можеш да спреш да разпитваш Сет.
- Не го разпитвам само заради теб. Харесвам Сет.
- Той е добро хлапе. Много по-добра компания от някои други хора. Казвам ти, ако можех да се оттърва от гласовете в главата ми, всичко щеше да е абсолютно перфектно.
Засмях се на това как прозвучаха тези му думи.
- Да, и на мен ми е трудно да заглуша моите.
- В твоят случай това би означавало, че си умопобъркана. Но, разбира се, това вече го знаех. – подразни ме той.
- Благодаря ти.
- Лудостта вероятно би била по-лесна от това да споделяш мислите си с цяла глутница. Гласовете на лудите не изпращат гледачки да ги наблюдават.
- Моля?
- Сам е отвън. И няколко от другите. За всеки случай, нали се сещаш.
- В случай на какво?
- В случай, че не успея да се сдържа. В случай, че разваля партито. – На лицето му се появи бегла усмивка, сякаш подтикната от някоя привлекателна мисъл. – Но не съм дошъл да развалям сватбата ти, Бела. Тук съм, за да.. – той се запъна.
- За да я направиш съвършена.
- Това е голямо разпореждане.
- Да се радваме тогава, че ти си толкова голям.
Той изстена на шегата ми и въздъхна.
- Тук съм, за да ти бъда приятел. За един последен път да бъда най-добрия ти приятел.
- Сам трябва да ти има повече доверие.
- Е може би просто се държи покровителствено. Може би щях да дойда така или иначе – просто да държа Сет под око. Има доста вампири наоколо. Сет не го приема толкова сериозно, колкото трябва.
- Сет знае, че за него няма никаква опастност. Той разбира Калънови по-добре от Сам.
- Разбира се, разбира се. – Джейк побърза да се съгласи, преди спорът ни да се е превърнал в кавга.
Странно беше от негова страна да се държи толкова дипломатически.
- Съжалявам за гласовете. – казах. – Иска ми се да можех да оправя нещата. – Всички.
- Не е толкова зле. Просто си хленча.
- Ти си... щастлив?
- Може да се каже. Но стига сме говорили за мен. Днес ти си звездата. – Усмихна се той. - Обзалагам се, че страшно много ти харесва. Център на вниманието.
- Да. Вниманието никога не ми стига.
Той се засмя и после зарея поглед над главата ми. Със стиснати устни изучаваше светлините на партито, изящното въртене на танцуващите, развяването на гирляндите. Аз изучавах заедно с него.Всичко изглеждаше толкова отдалечено от това тъмно, тихо местенце. Почти като да гледаш бялата бъркотия въртяща се във вътрешността на снежна топка.
- Признавам им го - каза той. - Знаят как да организират парти.
- Алис е невъзможна за спиране природна сила.
Той въздъхна.
- Песента свърши. Мислиш ли, че ще получа още една? Или искам прекалено много?
Притиснах ръката си около неговата.
- Можеш да получиш толкова танца колкото искаш.
Той се засмя.
- Това би било интересно. Макар че мисля, че е по-добре да се задоволя с два. Не искам да започват клюки...
Завъртяхме се в друг кръг.
- Човек би си помислил, че съм свикнал да ти казвам довиждане. - измърмори той.
Опитах се да преглътна бучката в гърлото ми, но не можах.
Джейкъб ме погледна и се намуси. Той изчисти бузата ми с пръстите си, улавяйки сълзите там.
- Не би трябвало ти да си тази, която плаче, Бела
- Всеки плаче на сватби. - казах аз неясно.
- Това е което искаш, нали?
- Да.
- Тогава се усмихни.
Опитах се. Той се засмя на моята гримаса.
- Ще се опитам да те запомня така. Преструвайки се че...?
- Че какво? Че съм умряла?
Той стисна зъби. Бореше се със себе си – с решението си да направи присъствието си тук подарък, а не наказание. Можех да предположа какво искаше да каже.
- Не. - най-накрая отговори той. - Но ще си те представям по този начин. Розови бузи. Ускорено сърцебиене. Два леви крака. Всичко в този ред на мисли.
Преднамерено го настъпих по крака, колкото силно можах.
Той се усмихна.
- Това е моето момиче.
Започна да казва нещо друго и тогава наочаквано си затвори устата. Борещ се отново, упорито държащ зъбите си срещу думите, които не искаше да изрече.
Връзката ми с Джейкъб по-рано беше толкова лесна. Естествена като дишането. Но откакто Едуард се върна в живота ми, постоянно беше обтегната. Защото – в очите на Джейкъб – когато избрах Едуард, аз избирах съдба, по-лоша от смъртта, или поне равносилна на нея.
- Какво има, Джейк? Просто ми кажи. Можеш да ми кажеш всичко.
- А-аз... Нямам нищо да ти казвам.
- О, моля ти се. Изплюй камъчето.
- Вярно е. Не е... То е – то е въпрос. Нещо, което искам ти да ми кажеш.
- Попитай ме.
Бореше се още някоя минута и тогава издъхна.
- Не трябваше. Няма значение. Просто ми е ужасно любопитно.
Понеже го познавах толкова добре, разбирах.
- Няма да е тази вечер, Джейкъб. - прошепнах аз.
Джейкъб беше дори по-обсебен от моята човешка природа от Едуард. Той ценеше всеки един удар на сърцето ми, знаейки, че те са преброени.
- О, - каза той, опитвайки се да сдържи облекчението си. - Аха.
Нова песен започна да свири, но този път той не забеляза промяната.
- Кога? - прошепна той.
- Не знам със сигурност. Може би седмица или две.
Гласът му се промени, взимайки отбранителен, подигравателен тон.
- Защо е забавянето?
- Просто не исках да прекарвам меденият си месец гърчейки се в болка.
- А как ще го прекараш? Играейки дама? Ха ха.
- Много смешно.
- Шегувам се, Белс. Но, наистина, не виждам смисъл. Не можеш да имаш истински меден месец с твоя вампир, защо тогава да си хабиш силите? Кажи истината право в очите. Не за първи път го отлагаш. Въпреки че отлагането е добре, - каза той, неочаквано искрен. - Не се срамувай.
- Нищо не отлагам, - отсякох аз. - И да, мога да имам истински меден месец! Мога да правя каквото си поискам! Не се меси!
Той внезапно спря нашите бавни движения в кръг. За момент се почудих дали най-накрая е забелязал промяната в музиката и се опитах да намеря начин да спра спора ни преди да си е тръгнал. Не би трябвало да се разделяме с такъв тон.
И тогава неговите очи се разшириха със странен вид объркан ужас.
- Какво? - задъха се той. - Какво каза?

- Относно какво...? Джейк? Какво има?
- Какво имаш предвид? Да имаш истински меден месец? Докато си все още човек? Шегуваш ли се? Това е извратена шега, Бела!
Погледнах го гневно.
- Казах не се меси, Джейк. Това изобщо не е твоя работа. Аз не трябваше да... Не трябваше изобщо да подхващаме темата. Лично е.
Огромните му ръце вкопчиха горния край на ръцете ми, обгръщайки всичко наоколо, застъпвайки пръсти.
- Оу, Джейк! Пусни ме!
Той ме разтресе.
- Бела! Да не си си загубила ума? Не може да си толкова глупава! Кажи ми, че се шегуваш!
Той ме разтресе отново. Ръцете му, обтегнати като турникет, трепереха, изпращайки вибрации дълбоко в костите ми.
- Джейк, престани!
Тъмнината изведнъж стана много пренаселена.
- Махни си ръцете от нея!
Гласът на Едуард беше студен като лед, остър като бръснач.
Зад Джейкъб, имаше слабо ръмжене от тъмната нощ след него още едно – по-силно от първото.
- Джейк, брато, отдръпни се. - чух Сет Клиъруотър да го убеждава. – Губиш контрол.
Джейкъб изглеждаше вледенен, какъвто и беше, разширените му очи потресени и вторачени.
- Ще я нараниш, - прошепна Сет. - Пусни я.
- Веднага! - изръмжа Едуард.
Ръцете на Джейкъб паднаха към него и внезапния прилив на кръв през вените ми беше почти болезнен. Преди да мога да отбележа нещо повече, студени ръце заместиха топлите и изведнъж въздуха профуча покрай мен.
Премигнах и бях на полу дозина метра от мястото, където бях стояла. Едуард пред мен беше напрегнат. Имаше два огромни вълка обтегнати между него и Джейкъб, но те не ми изглеждаха агресивни. По-скоро се опитваха да предотвратят сбиването.
Съюзнически, петнайсетгодишният Сет – си сложи дългите ръце около треперещото тяло на Джейкъб и го завлаче надалеч. Ако Джейкъб се преобразеше докато Сет беше толкова близо...
- Хайде, Джейк. Да вървим.
- Ще те убия, - каза Джейкъб, гласът му давещ се от гняв, беше толкова тих - като шепот. Очите му, съсредоточени върху Едуард, изгарящи от ярост. - Ще те убия лично! Ще го направя сега! - Той изтръпна конвулсивно.
Най-големият вълк, черния, изръмжа остро.
- Сет, махни се от него. - изсъска Едуард.
Сет издърпа Джейкъб отново. Джейкъб беше толкова объркан от гняв, че Сет можеше да го издърпа няколко крачки по-надалеч.
- Не го прави, Джейк. Отстъпи. Хайде.
Сам – най-големият вълк, черния – се присъедини към Сет после. Той сложи едрата си глава срещу гърдите на Джейкъб и го избута.
Тримата – Сет влачейки, Джейк треперейки, Сам бутайки – бързо изчазнаха в тъмнината.
Другият вълк се беше вторачил в тях. Не бях сигурна, в слабата светлина, за цвета на неговата козина – шоколадово кафява, може би? Това да не беше Куил?
- Извинявай. - прошепнах на вълка.
- Вече всичко е наред, Бела. - измърмори Едуард.
Вълкът погледна Едуард. Неговият втренчен поглед не беше приятелски. Едуард му кимна студено. Вълкът се намуси и после се обърна да последва другите, изчезвайки внезапно – също като тях.
- Добре. - Едуард каза на себе си и после ме погледна. - Хайде да се връщаме.
- Но Джейк...
- Сам ще се погрижи за него. Няма го вече.
- Едуард, толкова съжалявам. Бях толкова глупава...
- Ти не си направила нищо нередно...
- Такава приказливка съм! Защо ми трябваше... Не трябваше да му позволявам да ме предизвиква така. Какво си мислех?
- Не се притеснявай. - Той докосна лицето ми. - Трябва да се връщаме към партито преди някой да забележи отсъствието ни.
Разтърсих главата си, опитвайки се да се ориентирам. Преди някой да забележи? Някой пропуснал ли е това? После, като се замислих, осъзнах, че спречкването, което ми изглеждаше токлова катастрофално всъщност е било много тихо и кратко, тук в сенките.
- Дай ми две секунди. - помолих аз.
Вътре в мен всичко беше хаос от паника и мъка, но това нямаше значение – само външният ми вид имаше значение сега. Трябваше да усвоя до майсторство как да поставям маска на лицето си.
- Роклята ми?
- Изглеждаш добре. Всеки кичур от косата ти си е на мястото.
Два пъти вдишах дълбоко.
- Добре. Да вървим.
Той си сложи ръцете около мен и ме заведе обратно към светлината. Когато минахме под блещукащите светлини, той ме завъртя внимателно на дансинга. Сляхме се с останалите танцуващи сякаш нашият танц никога не е бил прекъсван.
Погледнах набързо около гостите, но никой не изглеждаше шокиран или уплашен. Само най-бледите лица показаха някакви следи от стрес, и го прикриваха добре. Джаспър и Емет бяха в периферията на дансинга, близо един до друг, и предположих, че са били наблизо по време на конфликта.
- Добре ли...
- Добре съм. - заявих аз. - Не мога да повярвам, че направих това. Какво ми става?
- Нищо ти няма.
Бях толкова радостна да видя Джейкъб тук. Знаех жертвата, която му е коствала. И после провалих всичко, превърнах подаръка му в бедствие. Трябваше да ме изолират.
Няма да позволя на глупостта ми да развали още нещо тази вечер. Ще оставя случката настрана, ще я затворя в чекмедже и ще го заключа, ще се справя с нея по-късно. Ще имам достатъчно време да се укорявам, но точно сега каквото и да направя не би помогнало.
- Всичко свърши. - казах аз. - Нека да не мислим за това отново тази вечер.
Очаквах бързо Едуард да се съгласи, но той беше мълчалив.
- Едуард?
Той затвори очите си и докосна челото си до моето.
- Джейкъб е прав. - прошепна той. - Какво си мисля, че правя?
- Не е. - Опитах се да овладея лицето си заради наблюдаващата тълпа от приятели. - Джейкъб е твърде предубеден и не вижда ясно ситуацията.
Той промърмори тихо нещо, което ми прозвуча като “ трябваше да го остая да ме убие дори за това, че съм си го помислил…”
- Престани! – казах ожесточено. Сграбчих лицето му между дланите си и изчаках докато отвори очите си.
- Ти и аз. Само ние сме от значение. Единственото, за което ти е позволено да мислиш. Разбра ли ме?
- Да. – въздъхна той.
- Забрави, че Джейкъб е бил тук. – Аз можех да го направя. Щях да го направя. – Заради мен. Обещай ми, че ще оставиш нещата така.
Той се взря в очите ми за момент.
- Обещавам.
- Благодаря ти. Едуард, не ме е страх.
- Но мен ме е. – прошепна той.

Не се страхувай. – поех дълбоко въздух и се усмихнах. – Между другото, обичам те.
- Той леко се усмихна в отговор.
- Затова и сме тук.
- Обсебваш цялото внимание на булката. - чух гласът на Емет зад рамото на Едуард. – Нека и аз да потанцувам с малката ми сестричка. Може би това ще е и последният ми шанс да я накарам да се изчерви. – Засмя се той високо, както обикновено незасегнат от напрегнатата атмосвера.
Оказа се, че има доста хора, с които още не бях танцувала, а това ми даде шанс да се успокоя и да придобия смелост. Когато Едуард ме прегърна отново установих, че чекмеджето с мислите за Джейкъб е плътно затворено. В момента, в който обви ръцете си около мен успях да възвърна предишното си приповдигнато настроение, сигурността ми, че точно тази вечер всичко в живота ми си беше на мястото. Усмихнах се и положих глава на гърдите му. Неговите ръце се стегнаха около мен.
- Бих могла да свикна с това. – казах.
- Не ми казвай, че си преодоляла проблема с танцуването?
- Танцуването не е толкова лошо – с теб. Но имах предвид това .. – притиснах се по-плътно към него - ..никога да не те пускам.
- Никога. – заяви той и се наклони, за да ме целуне.
Целувката беше сериозна – напрегната, бавна, но прогресираща.
Почти бях забравила къде се намирам когато чух Алис.
- Бела! Време е!
Почувствах прилив на раздразнение към новата ми сестра за прекъсването.
Едуард я игнорира; Устните му бяха твърди срещу моите, по-настоятелни от преди. Сърдечният ми ритъм препускаше, а ръцете ми се навлажниха срещу мраморния му врат.
- Искаш да си пропуснете самолета ли? – попита Алис, сега застанала точно до мен. – Сигурна съм, че ще прекарате страхотен меден месец на палатка, разпъната на летището, чакащи за следващ полет.
Едуард едва обърна лицето си към нея и промърмори – Махай се, Алис. – След което отново притисна устните си в мойте.
- Бела, тази рокля ли искаш да носиш по време на полета? – попита Алис.
Не й обърнах внимание. В този момент просто не ме интересуваше.
Алис тихо изръмжа.
- Ще й кажа къде ще я водиш, Едуард Повярвай ми, ще го направя.
Едуард замръзна. Повдигна лицето си от моето и загледа любимата си сестра.
- Прекалено дребничка си, за да бъдеш толкова дразнеща.
- Не съм избрала перфектната рокля за заминаването ви, само за да седи в гардероба. – изстреля в отговор тя, дърпайки ръката ми. – Идвай с мен, Бела.
Дръпнах се от нея и се протегнах на пръсти, за да целуна Едуард още веднъж. Тя задърпа нетърпеливо ръката ми, теглейки ме далеч от него. Чух как гледащите ни гости се захилиха. Предадох се и я оставих да ме поведе към празната къща.
Алис изглеждаше отегчена.
- Съжалявам, Алис. –извиних се.
- Не те виня, Бела. – въздъхна тя. – Изглежда не можеш да се сдържиш.
Изкикотих се на измъченото й изражение, а тя се намръщи.
- Благодаря ти, Алис. Това беше най-красивата сватба, която някои може да получи. – казах й честно. – Всичко беше просто перфектно. Ти си най-добрата, най-умната, най-талантливата сестра на земята.
Тези думи я усмириха, на лицето й се изписа широка усмивка.
- Радвам се, че ти хареса.
Рене и Езме чакаха горе. Трите бързо ме съблякоха и ме облякоха в синият костюм за изпращането, който Алис беше подготвила. Бях благодарна, когато някой махна фибите от косата ми и тя се разпиля по гърба ми, тежка от плитките, спестявайки ми ужасното главоболие после. Сълзите на майка ми се стичаха през цялото време.
- Ще ти се обадя когато разбера къде отивам – обещах й докато я прегръщах за довиждане. Подозирах, че тайното местоположение на меденият ни месец я побъркваше – майка ми мразеше тайните, освен ако тя самата не участваше.
- Ще ти кажа веднага след като излетят благополучно. – изпревари ме Алис, подсмихвайки се на питащото ми изражение. Колко нечестно – да съм последната, която ще разбере.
- Трябва да ни посетиш с Фил много скоро. Твой ред е да дойдеш на юг – да видиш слънцето за разнообразие. – каза Рене.
- Днес не валеше. – напомних й, избягвайки пряко молбата й.
- Като по чудо.
- Всичко е готово. – каза Алис. – Куфарите ти са в колата – Джаспър ги занесе. – дърпаше ме тя по стълбите, а Рене беше след нас – все още прегръщайки ме.
- Обичам те, мамо. – прошепнах, докато слизахме. – Много се радвам, че Фил е до теб. Грижете се един за друг.
- Аз също те обичам, Бела, миличка.
- Довиждане, мамо. Обичам те. – казах отново с пресъхнало гърло.
Едуард ни чакаше в дъното на стълбището. Хванах протегнатата му ръка, но се отдръпнах, оглеждайки тълпата, която ни изпращаше.
- Тате? – попитах с търсещи очи.
- Ето тук е – промърмори Едуард. Задърпа ме през гостите, който се отдръпнаха, давайки ни път. Намерихме Чарли, облегнал се скунфузно на стената зад всички гости. Изглеждаше така, сякаш се крие. Червеното около очите му подсказваше защо.
- О, тате!
Прегърнах го през кръста със стичащи се наново сълзи – толкова много бях плакала тази вечер. Той ме потупа по гърба.
- Хайде сега, не искаш да изпуснеш самолета си.
Трудно беше да се говори за любов с Чарли – толкова много си приличахме, винаги говорехме за тривиални неща, за да избегнем неудобните емоционални моменти.
Но сега не беше моментът да сме стеснителни.
- Обичам, тате, завинаги. – казах му. – Никога не го забравяй.
- Аз теб също, Бела. Винаги съм те обичал, винаги ще те обичам.
Целунах бузата му в същият момент, в който той целуна моята.
- Обади ми се. – каза той.
- Скоро. – обещах, знаейки, че това беше всичко, което можех да обещая. Телефонно обаждане. Татко ми и майка ми не биха могли да ме виждат отново. Щях да съм прекалено различна и твърде опасна.
- Тръгвай тогава. – каза навъсено. – Не искаш да закъснееш.
Гостите отново ни направиха път. Едуард ме придърпа по-близо до себе си докато вървяхме.
- Готова ли си? – попита.
- Готова съм. – казах и знаех че съм.
Всички ръкопляскаха когато Едуард ме целуна на стълбите. Повлече ме към колата щом дъжда от ориз започна. По-голямата част просто беше около нас, но някой, най-вероятно Емет, с невероятна точност запрати ориза към нас. Чух доста рикошети от гърба на Едуард.
Колата беше декорирана с много цветя, следващи дължината й и дълга паяжина от панделки беше сплетена около дузина обувки – дизайнерски обувки, които изглеждаха чисто нови – които танцуваха зад колата.
Едуард ме предпази от ориза докато се качвах в колата, след което и той се качи и потеглихме, а аз помахах през прозореца и извиках “ Обичам ви ” към верандата, където семействата ми ни махаха.
Последният образ, който запомних беше на родителите ми. Фил нежно беше обвил Рене с двете си ръце. Тя беше обвила кръста му с ръка, а с другата държеше ръката на Чарли. Толкова много видове любов, вплетени в този единствен момент. Виждах картина, изпълнена с надежда.
Едуард стисна ръката ми.
- Обичам те. – каза ми.
Облегнах глава на ръката му.
- Затова сме тук. – цитирах го.
Той целуна косата ми.
Когато се насочихме към магистралата и Едуард натисна газта, чух шум, по-силен от двигателя, идващ от гората зад нас. Щом аз можех да го чуя, значи и Едуард със сигурност го чуваше. Но той не каза нищо и шумът се изгуби с разтоянието. Аз също не продумах. Проницателният, сърцераздиращ вой отслабна, след което напълно заглъхна.