Глава трета - Част първа; Книга четвърта "Зазоряване"

3. ГОЛЕМИЯТ ДЕН

Собствените ми очи се отвориха.
Лежах трепереща,дижайки тежко няколко минути, опитвайки се да се освободя от съня си. Небето навън беше сиво, а после стана бледо розово докато чаках сърцето ми да се успокои.Когато бях напълно в реалността при моята разхвърляна, позната стая, бях малко раздразнена на себе си. Какъв сън в нощта преди сватбата! Това получих за разсъждаването над безпокоящи истории посред нощта.Нетърпелива да се отърся от кошмара, облякох се и се запътих към кухнята доста по-рано, отколкото трябваше. Първо почистих вече подредените стаи, после Чарли се събуди и му направих палачинки. Бях твърде възбудена, за да ям закуската си сама—седнах в стола си енергично, докато той ядеше.
- Трябва да вземеш мистър Уебър в 3 часа, - напомних му.
- Нямам какво друго да правя днес, освен да взема свещеника, Белс. Няма да забравя единственото си задължение, - Чарли си беше взел отпуск за целия ден и определено беше свободен. Очите му заблестяха тайно към килера под стълбите, където държеше риболовните си принадлежности.
- Това не е единственото ти задължение. Също така трябва да бъдеш добре облечен и представителен.
Той се намръщи на купата си с корнфлейкс и промърмори “маймунски костюм” изпод дъха си.
Чу се енергично почукване на предната врата.
- Мислиш, че твоята е зле? - казах, правейки гримаса, докато се изправях. - Алис ще работи цял ден по мен.
Чарли кимна замислено, признавайки че за него бе по-малкото мъчение. Наведох се , за да целуна върха на главата му, отминавайки — той се изчерви и изкашля— и отиде да отвори вратата на най-добрата ми приятелка и бъдещата ми сестра.
Късата черна коса на Алис не седеше по обичайния си начин —беше прибрана със лъскави фиби в къдрици около лицето и, което беше като на самодива, със контрастно делово изражение. Тя ме издърпа от къщата, казвайки само “Здрасти, Чарли!”, през рамото си.
Алис ми хвърли преценяваш поглед, когато стигнахме до Поршето и.
- О, Боже, виж си очите! - каза тя укорително. - Какво направи? Седя будна цяла нощ?
- Почти.
Тя се намръщи.
- Бях разпределила времето си, за да те направя зашеметяваща, Бела, трябваше да се погрижиш по-добре за моя необработен материал.
- Никой не очаква от мен да бъда зашеметяваща. По-големият проблем е, че мога да заспя по време на церенонията, няма да мога да кажа ‘Да’ във правилния момент и Едуард ще избяга.
Тя се засмя.
- Ще те замеря с букета си, когато наближи.
- Благодаря.
- Поне ще имаш достатъчно време да спиш на самолета утре.
Повдигнах вежда. Утре, помислих си. Ако се отправяхме на път утре вечер след приема, и все пак щяхме да сме на самолет… е, нямаше да ходим до Бойс, Идахо. Едуард не ми даде и малък жокер. Не бях стресирана заради мистерията, но беше странно да не знам къде ще спя утре вечер. Да се надяваме, че няма да спим. . .
Алис усети, че е изтървала една подробност и се намръщи.
- Всичко е опаковано и готово, - каза ми тя, за да ме разсее.
Проработи. - Алис, искаше ми се да ме оставиш да опаковам нещата си сама!
- Щеше да разбереш прекалено много.
- И да премахна шанса ти да пазаруваш.
- Официално ще ми бъдеш сестра официално след 10 кратки часа… Въпрос на време е да предолееш това нежелание на нови дрехи.
Безсилно се намръщих, гледайки през предното стъкло, докато наближавахме къщата.
- Той върна ли се? - попитах.
- Не се тревожи, ще бъде тук преди музиката да започне. Но няма да го видиш, без значение кога си идва. Правим го по традиционния начин.
Изпухтях. - Традиции!
- Добре, настрана от булката и младоженеца.
- Ти знаеш, че той вече е надникнал.
- Ооо, не — точно затова аз съм единствената, която те е виждала в роклята. Бях много внимателна да не мисля за нея, когато той е наоколо.
- Е, - казах, когато се обърнахме към алеята, - Виждам, че си използвала декорациите от дипломирането. - Трите мили на алеята бяха обвити в стотици или хиляди блещукащи лампички. Този път, Алис бе добавила и бели сатенени панделки.
- Без загуба, няма нужда. Наслаждавай се на това, защото няма да видиш декорациите вътре, докато не дойде време. - Тя отби в подобния на пещера гараж на север от къщата; големия джип на Емет още го нямаше.
- Откога на булката и е забранено да види украсата? - Протестирах.
- Откогато е назначила мен. Искам да получиш пълното въздействие, когато слизаш по стълбите.
Тя сложи ръце на очите ми, преди да ме пусне в кухнята. Бях моментално връхлетяна от миризмата.
- Какво е това? - чудех се, докато тя ме водеше из къщата.
- Прекалено ли е? - гласът на Алис внезапно стана притеснен. - Ти си първият човек тук; надявам се си разбрала.
- Мирише прекрасно! - насърчих я. Почти опияняващо, но не изцяло поразяващо, баланса на различните атомати бе лек и безупречен. - Портокалови цветове… люляк… и още нещо – права ли съм?
- Много добре, Бела. Пропусна само фрезиите и розите.
Тя махна ръце от очите ми, едва когато стигнахме до огромната ѝ баня. Загледах се в дългия щанд, покрит целия с джунджурии като салон за красота и почувствах ефекта от безсънната си нощ.
- Това необходимо ли е? Каквото и да използваш, ще излеждам обикновена до него.
Тя ме бутна върху нисък розов стол.
- Никой няма да посмее да те нарече обикновена, когато приключа с теб.
- Само защото ще се страхуват, че може да им изпиеш кръвта, - Промърморих. Настаних се в стола и затворих очи, надявайки се, че ще мога да спя през цялото време. Стоях съвсем мирно, докато тя ми слагаше маска, лакираше и полираше всяка част от тялото ми.
Беше следобед, когато Розали мина неусетно през вратата на банята в блестяща сребърна рокля, затистата и коса, бе оформена в мека корона на върха на главата й. Беше толкова красива, че щях да заплача. Какъв беше смисълът да се обличам, щом Розали бе наоколо?

- Те са тук, - Каза Розали и детинскит ми пристъп на отчаяние изчезна. Едуард си беше вкъщи.
- Дръж го далеч от тук!
- Той няма да ви пречи днес, - Увери я Розали. - Цени живота си твърде много. Помагат на Езме, довършват едни неща навън. Имаш ли нужда от помощ? Мога да ѝ направя прическата.
Челюстта ми се разтвори. Мислите ми се запъваха, опитвайки се да запомня как да я затворя.
Никога не съм била любимката на Розали. Тогава, правейки нещата по-обтегнати между нас, тя бе лично засегната от избора, който правех сега. Имаше своята невъзможна красота, обичащото ѝ я семейсто, нейната любов Емет, а тя би разменила всичко това, за да бъде човек. И ето ме и мен, безчувствено отхвърляйки всичко, което тя е искала, като че ли е някакъв боклук. Това вероятно не ни сближаваше.
- Разбира се, - Простичко каза Алис. - Можеш да започнеш да сплиташ косата. Искам я сложна. Воалът ще бъде тук, отдолу, - Ръцете й започнаха да разресват косата ми, повдигайки я, въртейки я, детайлно показвайки какво иска. Когато бе готова, ръцете на Розали замениха нейните, оформяйки косата ми със леко като перце докосване. Алис се върна отново към лицето ми.
След като Розали получи одобрението на Алис за косата ми, тя бе изпратена да донесе роклята и да намери Джаспър, който бе изпратен да вземе майка ми и нейният съпруг Фил от хотела им. Надолу по стълбите, можех слабо да чуя отварянето и затварянето на врати. Гласове започнаха да се чуват при нас.
Алис ме накара да стана, за да може спокойно да види как роклята стои заедно с прическата и грима ми. Коленете ми трепереха толкова много, докато тя завързваше дълга линия перлени копчета на гърба ми, че сатенът вибрираше към пода на малки вълнички.
- Дишай дълбоко, Бела, - каза Алис. - Постарай се да намалиш ритъма на сърцето си. Ще изпотиш новото си лице.
Погледнах я с най-саркастичното изражение, за което се сетих.
- Ще се заема.
- Сега трябва да се облека. Може ли да се задържиш цяла за 2 минути?
- Ъм... може би?
Тя извъртя очи и се втурна през вратата.
Концентрирах се върху дишането си, преброявайки всяко движение на дробовете ми, и се загледах във цветните шарки, които светлината в банята хвърляше върху блестящия плат на полата ми. Страхувах се да погледна в огледалото – страхувах се, че видът ми в сватбената рокля ще ме хвърли отвъд ръба, в атаката на паниката.
Алис се върна, преди да поема дъх 2000 пъти, облечена във рокля, която падаше по стройното ѝ тяло като сребърен водопад.
- Алис - уау.
- Не е нищо особено. Никой няма да гледа мен днес. Не и докато ти си в стаята.
- Ха-ха.
- Сега, контролираш ли се, или да доведа Джаспър?
- Те са се върнали? Тук ли е майка ми?
- Току-що влезе. Качва се по стълбите.
Рене бе прстигнала преди 2 дни и бях прекарала всяка минута с нея — всяка минута, в която можех да я отвлека от Езме и украсата, с други думи. Доколкото можех да кажа, тя се забавляваше с това повече, отколкото дете, заключено цяла нощ в Дисниленд. По някакъв начин, се почувствах измамена като Чарли. Всичкият този напразен ужас от реакцията й...
- О, Бела! - писъкът й избликна преди да е изминала целия път през вратата. - О, миличка, толкова си красива! О, ще се разплача! Алис, невероятна си! Ти и Езме трябва да имате фирма за организиране на сватби. Къде намери роклята? Прекрасна е! Толкова грациозна и елегантна. Бела, изглеждаш, сякаш си излязла от филм на Остен. - Гласът на майка ми звучеше отдалече, сега всичко в стаята сякаш бе замазамо. - Толкова креативна идея, темата да е около пръстена на Бела. Толкова романтично! Като помислиш, че е бил в семейството на Едуард от 1800!
Алис и аз си разменихме кратък заговорнически поглед. Майка ми беше луда по модела на роклята от повече от стотици години. Темата на сватбата не бе за пръстена, а по скоро за самия Едуард.
Чу се шумно и грубо изкашляне на прага.
- Рене, Езме каза, че си се настанила тук, - каза Чарли.
- Е, Чарли, не изглеждаш ли зашеметяващо! - Рене каза с почти шокиран тон. Това може би обяснява раздразнителността на отговора на Чарли.
- Алис се добра и до мен.
- Време ли е вече? - Каза на себе си Рене, звучейки почти толкова нервна, колкото аз се чувствах. - Всичко това минава толкова бързо. Чувствам се замаяна.
Значи бяхме две.
- Дай ми голяма прегръдка, преди да сляза долу, - Настоя Рене. - Внимателно сега, не плачи.
Майка ми ме притисна нежно около кръста, после се завъртя на пода и ме погледна отново.
- Боже, почти забравих! Чарли, къде е кутийката?
Баща ми порови из джобовете си за минута, после ми показа малка бяла кутийка, която подаде на Рене. Рене отвори капачето и ми я подаде.
- Нещо синьо, - каза тя.
- Нещо старо, също. Бяха на баба ти Суон, - Добави Чарли. - Трябваше бижутер да размени старите камъни със сапфири.

Вътре в кутията имаше две тежки сребърни фиби за коса. Тъмносини сапфири бяха скупчени в сложни форми на цветя до върха на зъбчетата на фибата.
В гърлото ми заседна буца.
- Мамо, тате...не трябваше.
- Алис не би ни дала да направим нищо друго, - каза Рене. - Всеки път, когато опитвахме, тя едва ли не ни проклинаше.
Истеричен смях разцепи устните ми.
Алис пристъпи напред и бързо плъзна двете фиби под върха на плътните плитки. - Това е нещо старо и нещо синьо, - каза замислено Алис, отдалечавайки се, за да ми се възхити. - А роклята ти е нова… ето тук...
Тя ме удари леко с нещо. Изкарах инстинктивно ръцете си и ефирен бял жартиер попадна в дланите ми.
- Това е мое и трябва да ми го върнеш, - каза ми Алис.
Изчервих се.
- Ето, - каза Алис удовлетворена. - Малко цвят – това ти беше нужно. Вече си перфектна. - С лека поздравяваща себе си усмивка, тя се обърна към родителите ми. - Рене, трябва да слезеш долу.
- Да, мамо. - Рене ми прати въздушна целувка и излезе през вратата.
- Чарли, би ли взел цветята, моля те?
Докато Чарли излизаше от стаята, Алис взе жартиера от ръцете ми и с бързо навеждане го сложи под полата ми. Въздъхнах и залитнах, когато студената й ръка хвана глезена ми и намести жартиера на място.
Тя се бе изправила на краката си, преди Чарли да се върне с двата бели букети, подобни на пяна. Миризмите на розите, фрезиите и оранжевите цветове ме обвиха в лека мъгла.
Розали — най-добрата музикантка в семейството след Едуард — започна да свири на пианото. Канонът на Пахелбел. Започнах да хипервентилирам.
- Спокойно, Белс, - Каза Чарли. Той нервно се обърна към Алис. - Изглежда, сякаш й е прилошало. Мислиш ли, че ще успее?
Гласът му сякаш идваше отдалеч. Не можех да си усетя краката.
- Била е и по-добре.
Алис стоеше право пред мен, повдигната на пръсти, за да ме гледа в очите, хвана китката ми със силните си ръце.
- Съвземи се, Бела. Едуард те чака долу.
Поех дълбоко дъх, опитвайки се да запазя спокойствие.
Музиката бавно се преобразува в нова песен. Чарли ме побутна с лакът.
- Белс, трябва да слизаме.
- Бела? - попита Алис, задържаща втренчения ми поглед.
- Да,- изписуках аз. - Едуард. Добре. - Оставих я да ме издърпа от стаята, с Чарли, дърпащ ръката ми под лакътя.
Музиката бе по-силна в коридора. Изкачваше се по стълбите, заедно с аромата на милиони цветя. Концентрирах се върху мисълта за Едуард, който ме чакаше долу, за да накара краката ми да се размърдат отново.
Музиката бе позната, традиционния марш на Вагнер, съпроводен от изблик на разкрасяване.
- Мой ред е, - призова ме Алис. - Брой до 5 и ме следвай. Тя започна бавен, грациозен танц надолу по стълбите. Трябваше да съм разбрала, че бе грешка да имам Алис за единствена шаферка. Бих изглеждала доста неориентирена, вървейки зад нея.
Внезапно фанфари, вибриращи леко през извисяващата се музика. По това трябваше да се водя.
- Не ме оставяй да падна, тате, - прошепнах. Чарли издърпа дланта ми през ръката си и я хвана здраво.
Една стъпка всеки път, казах си, когато започнахме да слизаме, водейки се по бавното темпо на марша. Не вдигнах очи, докато краката ми не бяха безопасно стъпили на пода, чувах шепота и шумоленето на гостите, когато можеха да ме видят. При звука кръвта оцвети бузите ми; разбира се можех да бъда смятана за изчервяващата се булка.
След като краката ми преминаха коварните стълби, започнах да го търся. За кратка секунда, се разсеях от пищността на белите цветове, които, събрани в гирлянди, висяха от всеки предмет в стаята осеяна с дълги линии, покрити с панделки от воал. Но отместих очи от сенчестия навес и затърсих с поглед през редовете от столове, покрити с падащ на гънки сатен — изчервявайки се по-силно, когато усетих как всяко лице от тълпата се е фокусирало върху мен — докато най-после го намерих, седящ пред арката, покрита с още повече цветя, повече воали.
Едва осъзнавах, че Карлайл седи от едната му страна, и бащата на Анджела зад тях двамата. Не виждах майка си, която трябваше да седи на първия ред, или новото ми семейство, или които и да било от гостите—трябваше да почкат до по-късно.
Всичко, което всъщност видях, бе лицето на Едуард; запълни зрителното ми поле, завладявайки ума ми. Очите му бяха ласкателни, горящо златни; перфектното му лице бе почти сурово, въпреки дълбочината на емоциите му. И тогава, когато той видя втренчения ми поглед, изпълнен с благоволение, сърцеразбиваща ликуваща усмивка се разля по лицето му.
Внезапно, само напрежението от ръката на Чарли върху моята, пречейки ми да спринтирам надолу, право към пътеката.
Маршът бе твърде бавен и се опитах да изравня темпото на крачките си с неговото. Благосклонно, пътеката бе много къса. И тогава, най-после, бях там. Едуард протегна ръката си. Чарли взе моята, и със обичай, стар като света, я сложи в неговата. Докоснах чудно хладната му кожа, и си бях вкъщи.
Нашите обети бяха обикновените, традиционни думи, изречени милиони пъти, но едва ли от двойка като нас. Помолихме господин Уебър да направи само една малка промяна. Той любезно размени репликата “докато смъртта ни раздели” със по-подходящото “докато и двамата живеем.”
В момента, в който свещеникът каза своята част, моят свят, който бе обърнат с главата надолу дълго време, изглежда се настаняваше във характерната си позиция. Видях колко съм била глупава да се страхувам от това — като че ли беше нежелан подарък за рожден ден или нещо засрамващо, като бала. Погледнах в блестящите, изпълнени с триумф очи на Едуард и знаех, че аз също печеля. Защото нищо друго нямаше значение, освен да бъда с него.
Не осъзнавах, че плача, докато не бе време да кажа свързващите думи.
- Да, - успях да издишам в почти неразбираем шепот, мигайки, за да видя неговото лице.
Когато бе негов ред да говори, думите прозвучаха чисти и победоносни.
- Да, - тържествено се закле той.
Господин Уебър ни обяви за съпруг и съпруга, и ръцете на Едуард се протегнаха да обхванат лицето ми внимателно, сякаш бе деликатно като белите листенца, люлеещи се над главите ни, опитах да осъзная, през пластта от сълзи, чудния факт, че този невероятен човек е мой. Златните му очи погледнаха, сякаш също биха плакали ако имаха сълзи, ако нещо като това бе възможно. Наведе главата си близко до моята, аз се повдигнах на пръсти, запращайки ръцете си — букета и всичко — около врата му.
Той ме целуна нежно, боготворящо; Забравих тълпата от хора, мпстото, времето, причината… помнех само, че той ме обичаше, искаше, и аз бях негова.
Той започна целувката, той трябваше да я прекрати; аз се прилепих до него, игнорирайки хихиканията и прокашлянията на гостите. Накрая, ръцете му възпряха лицето ми и той се отдръпна—твърде бързо— за да ме погледне. Внезапната му усмивка бе весела, почти задоволна. Но там, скрито под моментното му забавление, имаше дълбоко удоволствие, отразяващо моето собствено.
Тълпата избухна в аплодисменти, Едуард обърна телата ни към семействата и приятелите ни. Не можех да спра да гледам лицето му, за да ги видя.
Ръцете на майка ми първи ме откриха, нейното покрито с линии от сълзи лице беше първото нещо, което видях, след като най-накрая против волята си отлепих очи от Едуард. И тогава бях подадена през тълпата, от обятие на обятие, само неясна осведоменост кой ме държеше, вниманието ми бе насочено към ръката на Едуард, здраво хванала моята. Разпознавах разликата между горещите прегръдки на човешките ми приятели и галантните хладни прегръдки на новото ми семейство.
Една много гореща прегръдка седеше самотна встрани – Сет Клиъруотър бе преодолял масата вампири, за да отмени изчезналия ми приятел върколак.