Глава първа - Част първа; Книга четвърта "Зазоряване"

1. СГОДЕНИ

- Никой не те зяпа, - казвах си аз. – Никой не те зяпа. Никой не те зяпа.
Но тъй като не можех да убедя дори себе си, трябваше да проверя.
Докато чаках един от трите светофари да светне зелено, хвърлих един поглед надясно – в своя миниван госпожа Уебър се беше обърнала изцяло към мен. Очите й гледаха право в моите и аз се извърнах, чудейки се защо тя не отмести погледа си или поне защо не изглеждаше засрамена. Все пак, още се смяташе за грубост да зяпаш хората, нали? Това вече не се отнасяше за мен ли?
Тогава си спомних, че прозорците бяха доста тъмни и тя вероятно няма представа, че аз съм вътре и виждам, че ме гледа. Опитах се малко да се успокоя от факта, че тя всъщност не зяпаше мен, а само колата.
Моята кола. Въздъхнах.
Погледнах и наляво и простенах. Двама пешеходци бяха спрели на тротоара, като зяпайки, пропускаха възможност да пресекат. Зад тях господин Маршъл гледаше усърдно през зацапаното стъкло на малкия си магазин за сувенири. Поне не беше притиснал носа си към прозореца. Все още.
Светофара светна зелено и в бързината си да избягам натиснах педала на газта без да мисля – точно по начина, по който бих с древния си пикап Чеви.
Двигателят започна да ръмжи като ловуваща пантера, колата се задруса напред толкова бързо, че се блъснах в черната кожена седалка, а стомахът ми сякаш се притисна в гръбначния стълб.
- Ох! – изпъшках аз, като заопипвах с крак, търсейки спирачката. Запазвайки самообладание, просто натиснах педала. Колата веднага застина.
Не смеех да се огледам и да видя реакцията на хората. Ако преди малко е имало някакво съмнение кой кара колата, то сега със сигурност се бе изпарило. С върха на обувката си леко натиснах педала на газта надолу с половин милиметър и колата отново тръгна напред.
Съсредоточих се върху достигането на целта ми – бензиностанцията. Ако не ми свършваше горивото, нямаше изобщо и да се появя в града. Живеех без доста неща тези дни, като без Поп-тартс (препечени сладкиши) и без връзки за обувки, за да избегна поява пред публика.
Движех се така сякаш бях на състезание и отворих капака, махнах тапата, сканирах кредитната си карта и пъхнах маркуча в резервоара за секунди. Разбира се, не можех да направя нищо, за да ускоря движението на отмерващите цифри. Те се сменяха мудно, сякаш го правеха само за да ме дразнят.
Навън не беше слънчево – беше един типичен дъждовен ден във Форкс, Вашингтон – но все още се чувствах сякаш ме осветява прожектор, привличащ вниманието върху нежния пръстен на лявата ми ръка. В подобни моменти, когато усещах хорските очи на гърба си, почти чувствах как пръстенът пулсира и сякаш казва: погледни ме, погледни ме.
Беше глупаво да се чувствам толкова неловко и го знаех. Освен това на татко и мама, имаше ли значение мнението на останалите за годежа ми? За новата ми кола? За странното ми приемане в университет в североизточните щати? За блестящата черна кредитна карта, която сега сякаш се беше нажежила в джоба ми?
- Да, на кого му пука какво мислят те, - промърморих си изпод нос.
- Ъм, госпожице? – повика мъжки глас.
Обърнах се и после си пожелах да не го бях правила.
Двама мъже стояха до луксозен джип, на който бяха привързани съвсем нови каяци. Нито един от двамата не гледаше към мен – и двамата зяпаха колата.
Не го приех лично. Но тогава, бях просто горда, че мога различавам символите на Тойота, Форд и Шевролет. Тази кола беше блестящо черна, лъскава и красива, но за мен все още си беше просто кола.
- Съжалявам за безпокойството, но можете ли да ми кажете каква марка кола карате? – попита високият.
- Ами, Мерцедес, нали?
- Да. – каза мъжът учтиво, докато ниския му приятел завъртя очите си при отговора ми. – Знам. Но се чудех, това не е ли.. да не карате Mercedes Guardian? – мъжът изрече името с уважение. Имах чувството, че този мъж ще се разбира добре с Едуард Кълън, моят.. моят годеник (наистина нямаше начин да се заобиколи истината за сватбата само след няколко дни) – Предполага се, че все още не се предлагат дори в Европа.
Докато очите му следваха очертанията на колата ми – не ми изглеждаше по-различна от всеки друг Мерцедес седан, но какво разбирах аз? – накратко размишлявах върху спорните въпроси за думи като годеник, сватба, съпруг и т.н.
Просто не можех да ги свържа в главата си.
От една страна, се свивах от страх само при мисълта за бухнали бели рокли и букети. Но много повече от това, не можех да съгласувам сериозното, уважително, скучно понятие като съпруг с представата ми за Едуард. Беше като да направиш ангела счетоводител; не можех да си го представя в каквато и да била безинтересна роля.
Както винаги, веднага, щом започнех да си мисля за Едуард почвах да си мечтая. Непознатият трябваше да си прочисти гърлото, за да привлече вниманието ми; все още очакваше отговора ми за колата и нейната марка.
- Не знам. – казах му честно.
- Имате ли нещо против ако се снимам с нея?
Отне ми секунда да обработя казаното. – Наистина? Искате да се снимате с колата?
- Разбира се - никой няма да ми повярва, освен ако не донеса доказателство.
- Ъм. Окей. Хубаво.
Бързо прибрах муцуната си и се свих на предната седалка да се скрия докато ентусиастът вадеше огромна професионално-изглеждаща камера от раницата си. Той и приятелят му се редуваха да позират пред капака, а после се преместиха и към багажника.
- Липсва ми пикапът ми. – изхленчих под носа си.
Много, много удобно – прекалено удобно – че пикапът ми издиша последният си дъх само седмици след като Едуард и аз се съгласихме на несъвместими компромиси, един от които беше, че ще му е позволено да смени пикапът ми, когато откаже. Едуард се кълнеше, че се е очаквало: пикапът ми живя дълъг, пълноценен живот и после издъхна съвсем нормално. Според него. И, разбира се, нямаше как да проверя историята му или да се опитам да съживя сам сама пикапът ми. Любимият ми механик – прекъснах студено мисълта, отказвайки да стигна до заключение. Вместо това се заслушах в гласовете на мъжете отвън, заглушени от стените на колата.
- ... и я заля с пламъци в онлайн видеото. Дори не набръчка боята.
- Разбира се, че не. Може да минеш с танк върху това бебче. Няма пазар за такива тук. Проектирана за бизнесмени от Средния Изток, дилъри и най-вече нарко босове.
- Мислиш ли, че тя е нещо такова? – попита ниския с мек глас. Хванах се за главата, бузите ми горяха.
- Хах, - обади се големия – Може би. Не мога да си представя за какво ти трябва противоракетно стъкло и 4 тона броня тук. Може да се е отправила към някое по-опасно място.
Броня. 4 тона броня. И противоракетно стъкло? Супер. Какво стана с доброто старомодно бронирано?
Е, поне това има някакъв смисъл – ако имате изчанчено чувство за хумор.
Не беше като да не съм очаквала Едуард да се възползва от сделката ни, да я обърне в своя полза, за да може да даде много повече, отколкото може да получи. Съгласих се, че може да замени пикапът ми, когато имаше нужда от сменяне, без да очаквам този момент да дойде толкова скоро, разбира се. Когато бях принудена да призная, че колата се е превърнала в паметник на класическия Шевролет в двора ми, знаех, че неговата идея за смяна вероятно щеше да ме засрами. Да ме сложи на фокус за звезди и клюкари. В момента съм точно на тази част. Но дори и в най-тъмните ми фантазии, не си бях помисляла, че ще ми купи две коли.
Колата „преди” и колата „след”, бе обяснил той, когато се учудих.
Това беше просто колата „преди”. Каза ми, че е под наем и обеща, че ще я върне след сватбата. Във всичко това нямаше абсолютно никакъв смисъл според мен. До сега.

Ха-ха. Защото бях толкова крехък човек, абониран за инциденти, жертва на собственият си опасен лош късмет, очевидно имах нужда от танкоустойчива кола, за да съм в безопасност. Смехотворно. Бях сигурна, че той и братята му доста са се наслаждавали на шегата зад гърба ми. Или може би, може би, мъничък гласец прошепна в главата ми, не е шега, глупаче. Може би той наистина е толкова притеснен за теб. Tова не е първият път, в който се изхвърля прекалено надалеч, за да те предпази.
Въздъхнах.
Все още не бях видяла колата „след”. Беше скрита под чаршав в най-крайния ъгъл на гаража на Кълън. Знам, че повечето хора щяха да са надникнали до сега, но аз наистина не искам да знам.
Вероятно нямаше да има броня върху тази кола – защото няма да има нужда от нея след медения месец. Пълна неразрушимост беше само една от многото облаги, които ме очакваха. Най-доброто на това да бъдеш Кълън не бяха скъпите коли и впечатляващите кредитни карти.
- Хей – извика високият мъж, поставяйки ръцете си на стъклото в опит да надникне вътре. – Готови сме вече. Мерси много!
- Пак заповядайте. – отвърнах и се напрегнах докато палех двигателя и отпусках педала – все така леко – надолу... Без значение колко много пъти изминавах познатия път към вкъщи, все още не можех да накарам избледнелите флаери да изчезнат във фона. Всеки един от тях, залепени по телефони и пътни знаци, беше като нов плесник в лицето. Добре заслужен плесник в лицето. Умът ми беше погълнат обратно от мисълта, която толкова бързо спрях преди. Не можех да я избегна по този път. Не и със снимки на любимият ми механик преминаващи покрай мен.
Най-добрият ми приятел. Моят Джейкъб.
Постерите с надпис „ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ ТОВА МОМЧЕ?” не бяха идея на баща му. Бяха идея на моят баща, Чарли, който изпринтира флаерите и ги разпространи навсякъде из града. И не само във Форкс, а и Порт Анджелис и Сикуим, Хокуиам и Абърдийн и всеки останал град на Олимпийския полуостров. Беше се погрижил във всички полицейски управления в щата Вашингтон да има същите плакати закачени на стената. Неговото полицейско управление имаше цяло табло посветено в намирането на Джейкъб. Табло, което беше почти празно, за негово разочарование и гняв.
Баща ми беше разочарован не само от липсата на отговор. Най-вече беше разочарован от Били, бащата на Джейкъб – най-близкият му приятел.
За това, че не се включва в търсенето на шестнадесет годишния „беглец”. Заради отказа на Били да залепи флаери в Ла Пуш, резервата на брега, който беше дома на Джейкъб. Заради примирението му с изчезването на Джейкъб, като че ли нямаше какво да направи. Заради думите му, „Джейкъб е пораснал вече. Ще се върне у дома ако иска”.
И беше ядосан на мен, защото заех страната на Били.
Нямах намерение да залепям постери. Защото и двамата с Били знаехме къде е Джейкъб, грубо казано, и също знаехме, че никой не го е виждал.
Флаерите поставят обичайната голяма, дебела буца в гърлото ми, обичайните парещи сълзи в очите ми и бях доволна, че Едуард е на лов тази събота. Ако Едуард видеше реакцията ми, само щеше да се почувства ужасно, като мен.
Естествено събота имаше и недостатъци. Когато завих бавно и внимателно по улицата ми, можех да видя патрулката на баща ми на пътеката пред къщи. Бе пропуснал риболова и днес. Все още се цупеше заради сватбата.
Затова нямаше да мога да използвам телефона вътре. Но трябваше да се обадя...
Паркирах на бордюра зад скулптурата на Шевролета и извадих телефона, който Едуард ми беше дал за спешни случаи. Набрах, придържайки пръста на червената слушалка, докато звънеше. За всеки случай.
- Ало? – отговори Сет Клиъруотър, и аз въздъхнах от облекчение. Прекалено много ме беше страх да говоря с по-голямата му сестра, Лея. Фразата „ще ми отхапе главата” не беше просто метафора за Лея.
- Здравей, Сет, Бела е.
- О, здравей, Бела! Как си?
Задавих се. Отчаяна за уверение. – Добре.
- Обаждаш се за ъпдейт?
- Ти си медиум.
- Ни най-малко. Не съм Алис, просто си предсказуема. – пошегува се. Сред глутницата на Килет само Сет се чувстваше комфортно да назовава всеки от Кълънови по име, камо ли да се шегува с всевиждащата ми бъдеща доведена сестра.
- Знам, че съм. – поколебах се за минутка – Как е той?
Сет въздъхна. – Както винаги. Не иска да говори, въпреки че знаем, че ни чува. Опитва се да не мисли човешки, сещаш се. Просто следва инстинктите си.
- Знаеш ли къде е сега?
- Някъде в северна Канада. Не мога да ти кажа в коя провинция. Той не обръща голямо внимание на щатските граници.
- Някакъв знак, че може...
- Той няма да се върне у дома, Бела. Съжалявам.
Преглътнах.
– Всичко е наред, Сет. Знаех преди да попитам. Просто не мога да спра да желая.
- Дам, всички се чувстваме така.
- Благодаря, че се занимаваш с мен, Сет. Другите сигурно не се държат добре.
- Не са от най-големите ти фенове. – съгласи се внимателно – Малко тъпо, мисля. Джейкъб направи своя избор, ти твоя. Джейк не харесва отношението им спрямо тях. Разбира се, също не е и супер развалнуван, че го проверяваш.
Изпъшках. – Мислех, че не говори с теб?
- Не може да скрие всичко от нас, колкото и да се опитва.
Значи Джейкъб знаеше, че съм притеснена. Не бях сигурна как се чувствам относно това. Е, поне знаеше, че не бях го забравила и отпрашила към залеза. Може би си е представил, че съм способна на това.
- Предполагам, че ще се видим на.. сватбата. – казах, процеждайки думата през зъбите си.
- Да, аз и майка ми ще сме там. Много яко от твоя страна да ни поканиш.
Усмихнах се на ентусиазма в гласа му. Въпреки че, да поканим Клиъруотър беше идея на Едуард, бях доволна, че се сети. Присъствието на Сет там ще е приятно – връзка, макар и незначителна, с липсващият ми кум. – Няма да е същото без теб.
- Предай на Едуард много поздрави, става ли?
- Непременно.
Поклатих главата си. Приятелството, което се зароди между Едуард и Сет все още беше нещо, което тревожеше ума ми. Беше доказателство, обаче, че нещата не трябваше да са по този начин. Че вампири и върколаци могат да се разбират добре, много ви благодаря, ако имаха такова намерение.
Не всички харесваха тази идея.
- Ах. – каза Сет като гласа му се извиси с една октава. – Ъм, Лея е вкъщи.
- Оу! Чао!
Телефона заглъхна. Оставих го на седалката и се подготвих психически да вляза в къщата, където Чарли ще чака. Бедничкият ми баща имаше толкова много неща, с които трябва да се справи сега. Джейкъб – беглеца беше само една от клечките на претрупаният му гръб. Той беше почти толкова притеснен за мен, неговата едва – законно-пълнолетна дъщеря, която беше на път да стане Г-жа само след няколко дни. Вървях бавно под лекия дъжд, спомняйки си нощта, в която му казахме...
Когато звукът на патрулката на Чарли обяви завръщането му, пръстена на ръката ми натежа с хиляда килограма. Исках да си завра лявата ръка в джоба, или може би да седна на нея, но студения, солиден захват на Едуард я остави на централно място.
„Спри да се притесняваш, Бела. Моля те, опитай се да си спомниш, че не съобщаваш за убийство.”
„Лесно ти е да го кажеш.”
Заслушах се в злокобния звук, идващ от ботушите на баща ми, докато трополеше по алеята. Ключа изтрака върху вече отворената врата. Звукът ми напомни на тази част от хоръра, в която жертвата се сеща, че е забравила да се заключи.
„Успокой се, Бела. – прошепна Едуард, чувайки ускорението на сърцето ми.”
Вратата се блъсна в стената и аз потреперах все едно бях уред за определяне
на напрежението.
„Здравей, Чарли.” извика Едуард, напълно спокоен.

„Не!” изпротестирах под дъха си.
„Какво?” прошепна Едуард в отговор.
„Изчакай, докато остави пистолета си!”
Едуард се ухили и прокара свободната си ръка през бронзовата си коса.
Чарли се подаде иззад ъгъла, все още в униформа, все още въоражен, и опита да не прави физиономия когато ни забеляза да седим заедно на канапето. Напоследък бе положил огромни усилия да хареса Едуард. Разбира се, това откровение щеше да прекрати всякакви усилия.
„Здравейте, хлапета. Как е?”
„Искаме да си поговорим с теб.” – каза Едуард, толкова сериозно „Имаме добри новини.”
Изражението на Чарли премина от чисто приятелско към мрачно подозрение за секунди.
„Добри новини?” промърмори Чарли, гледайки право към мен.
-„Седни, татко.”
Той повдигна вежда, вторачи се в мен за 5 секунди, след това пристъпи тежко към креслото и седна на самия ъгъл, като гърбът му остана изпънат.
„Не се напрягай татко.” казах след момент на мълчание. „Всичко е наред.”
Едуард направи гримаса и аз знаех, че възразяваше за думата „наред”. Вероятно той би употребил нещо като „прекрасно” или „перфектно” или „чудесно”.
„Разбира се, че е така, Бела, разбира се. Ако всичко е толкова добре, защо тогава се потиш?”
„Не се потя.” излъгах.
Наклоних се, за да избегна свирепото му мръщене, сгушвайки се в Едуард, и инстинктивно избърсах челото си с опакото на дясната ми длан, за да залича уликите.
„Бременна си!” избухна Чарли. „Бременна си, нали?”
Въпреки че въпросът беше към мен, той гледаше заплашително към Едуард сега, и мога да се закълна, че видях ръката му да посяга към пистолета.
„Не! Разбира се, че не съм!” исках да сръгам Едуард в ребрата, но знаех, че това единствено ще ми остави синина. Казах на Едуард, че хората веднага ще стигнат до същото заключение! Каква друга възможна причина имат здравомислищите хора да се оженят на осемнадесет? (Отговорът му ме накара да завъртя очи. „Любов.” Да.)
Цветът на Чарли придоби друг отенък. Обикновенно страшно си личеше, когато казвах истината, и той ми вярваше сега.
„Ах. Извинявай.”
„Извинението се приема.”
Последва дълга пауза. След момент осъзнах, че всички чакаха да кажа нещо. Погледнах към Едуард, паникьосана. Нямаше начин да произнеса думите.
Той ми се усмихна, изправи раменете си и се обърна към баща ми.
„Чарли, осъзнах че не подходих към това както трябва. Според традициите, трябваше да попитам първо теб. Не проявявам неуважение, но тъй като Бела вече каза „да” и не искам да омаловажам избора й, вместо да искам ръката й, искам благословията ти. Ще се женим, Чарли. Обичам я повече от всичко на света, повече от собствения си живот, и – поради някакво чудо – тя ме обича така. Ще ни дадеш ли благословията си?”
Той звучеше толкова уверен, толкова спокоен. Само за момент, слушайки сигурността в гласа му, почувствах рядко чувство на прозрение. Можех да видя, мимолетно, какво значеше думата за него. За един миг, тези думи имаха перфектен смисъл. И тогава забелязах част от изражението на Чарли, сега очите му бяха приковани към пръстена.
Затаих дъх, докато кожата му сменяше цвета си – от розово до червено, от червено до лилаво, от лилаво до синьо. Започнах да се изправям – не бях сигурна какво планирах да направя; може би да използвам маневрата на Хаймлих да се уверя, че не се задушава, но Едуард стисна ръката ми измърмори.
„Дай му минутка.” толкова тихо, че само аз успях да чуя.
Този път мълчанието беше много по-дълго. Тогава, постепенно, отенък след отенък, цветът на Чарли се възвърна до нормално. Устните му се свиха и набразди вежди; познах неговото „дълбоко - мислещо” изражение. Той ни изучаваше за дълъг момент, и усетих успокоението на Едуард до мен.
„Предполагам, че не съм чак толкова изненадан.” промърмори Чарли. „Знаех си, че ще се стигне до нещо такова рано или късно.”
Издишах.
„Сигурна ли си за това?” настоя Чарли, гледайки ме остро.
„Сто процента съм сигурна за Едуард.” казах му без да пропускам удър.
„Но, за да се омъжиш? Защо бързаш?” отново ме погледна подозрително.
Бързах поради факта, че доближавах деветнадесет с всеки смръдлив ден, докато Едуард си стоеше замръзнал в своята седемнадесед годишна перфектност, както е бил вече деведесет години. Не, че този факт изискваше брак в книгата ми, а сватбата беше наложителна поради деликатния и сложен компромис, който Едуард и аз най-после направихме, за да се стигне до трансформацията ми от смъртна в безсмъртна.
Това не бяха неща, които можех да обясня на Чарли.
''Заминаваме за Дартмут есента заедно, Чарли.” – напомни му Едуард. „Исках да направя това, е, по правилния начин. Така съм отгледан.'' той се сви.
Не преувеличаваше; имало е големи старомодни морали през Първата Световна Война.
Устата на Чарли се изви на една страна. Търсеше откъде да подхване спора. Но какво можеше да каже? Предпочитам първо да живеете в грях? Беше баща; ръцете му бяха вързани.
„Знаех си, че ще се случи.” измрънка под носа си, намръщено. Тогава, изведнъж, лицето му стана перфектно гладко и празно.
„Татко?” попитах плахо. Обърнах се към Едуард, но не можах да разчета лицето му, също, както гледаше Чарли.
„Ха!” експлоадира Чарли. Подскочих от място. „Ха, ха, ха!”
Взирах се невярващо, докато Чарли се заливаше от смях; цялото му тяло се тресеше.
Погледнах към Едуард за превод, но Едуард беше стиснал устни, сякаш се опитваше да не се засмее.
„Добре, няма проблеми.” изплю Чарли. „Оженете се.” още един прилив на смях го разтърси. „Но...”
„Но, какво?” настоях.
„Но ти, ще кажеш на майка си! Няма да кажа и дума на Рене! Това си е твоя работа!” той избухна в силен смях.
Спрях с ръка на дръжката на вратата, усмихвайки се. Разбира се, по онова време, думите на Чарли ме ужасиха. Напълно обричане: казване на Рене. Ранният брак беше по-високо в черният й списък от това да свариш живи кученца.
Кой можеше да предвиди отговорът й? Не и аз. Определено не Чарли. Може би Алис, но не се бях замисляла да я питам още.
„Е, Бела.” Рене каза след като едва изрекох невъзможните думи „ Мамо, ще се омъжвам за Едуард.” „Малко съм сърдита, че чака толкова дълго, за да ми кажеш. Самолетните билети само поскъпват. Ооох,” тя се разтревожи „мислиш ли, че участието на Фил ще е свършило до тогава? Снимките няма да са хубави, ако той не е в костюм.”
„Върни назад секунда, мамо.” ахнах. „Какво имаш в предвид, чаках толкова дълго? Току що се сго-сго-...” не бях способна да изрека думата „сгодих” „нещата станаха, нали знаеш, днес.”
„Днес? Наистина? Това е изненада. Предположих...”
„Какво предположи? Кога го предположи?”
„Ами, когато дойде да ме посетиш през Април, изглеждаше, че нещата вече бяха решени, ако разбираш какво имам в предвид. Не си много трудна за разгадаване, мила. Но не казах нищо, защото знаех, че няма да донесе нищо добро. Ти си същата като Чарли.” Тя въздъхна, примирено. „Веднъж наумиш ли си нещо, няма спорене с теб. Разбира се, както Чарли, също подкрепяш решенията си.”
И тогава тя каза последното нещо, което очаквах да чуя от майка си.
„Не правиш моята грешка, Бела. Звучиш сякаш си уплашена, глупаче, и предполагам е защото те е страх от мен.” засмя се. „От това какво ще си помисля. И знам, че казах много неща за брака и глупостта, не ги връщам обратно, но трябва да разбереш, че тези неща се отнасят по-скоро за мен. Ти си коренно различен човек. Правиш свои собствени грешки, и съм сигурна, че имаш своя дял от съжаление в живота. Но обвързването никога не е било твой проблем, скъпа. Имаш по-голям шанс да накараш това да проработи от повечето четирдесет-годишни, които познавам.” Рене отново се засмя. „Моето малко дете на средна възраст. За щастие, изглежда си намерила друга стара душа.”

„Не си.. бясна? Не мислиш, че правя огромна грешка?”
„Е, разбира се, че искам да почакаш още няколко години. Искам да кажа, изглеждам ли ти достатъчно стара да бъда свекърва? Не отговаряй на това. Но това не е за мен. Това е за теб. Щастлива ли си?”
„Не знам. Изпитвам нечовешко чувство в момента.”
Рене се изкиска.
„Той прави ли те щастлива, Бела?”
„Да, но..”
„Някога ще искаш ли някой друг?”
„Не, но..”
„Какво но?”
„Но няма ли да кажеш, че звуча като всеки друг заслепен тийнейджър от началото на времето?”
„Никога не си била тийнейджър, мила. Винаги си знаела кое е най-доброто за теб.”
През последните няколко седмици, Рене неочаквано беше погълната от планове за сватбата. Прекарваше часове всеки ден на телефона с майката на Едуард, Езме – нямах никакви притеснения относно разбирателството между тъщите. Рене обожаваше Езме, но тогава, се съмнявах, че някой може да отговори по този начин на любвеобилната ми бъдеща тъща.
Изкара ме извън релси. Семейството на Едуард и моето се грижеха за сватбата заедно, без да правя, да знам или да мисля прекалено много за това.
Чарли беше бесен, разбира се, но хубава част беше, че не беше бесен на мен. Рене беше предателя. Той бе разчитал на нея да бъде строга. Но какво би могъл да направи сега, когато най-голямата му заплаха – да кажа на мама – се оказа напълно безобидна? Не разполагаше с нищо, и го знаеше. Затова той обикаляше безучастно къщата, мърморейки неща от рода на неспособността му да вярва на някой в този свят...
- Татко? – извиках, като отворих входната врата. – Прибрах се.
- Изчакай, Белс, стой точно там.
- Ъ? – попитах, спирайки автоматично.
- Дай ми секунда. Ох, хвана ме, Алис.
Алис?
- Извинявай, Чарли. – отговори развълнуваният глас на Алис. – Как е това?
- Кървя върху него.
- Добре си. Не съм наранила кожата ти, повярвай ми.
- Какво става? – настоях, изнервена на изтривалката.
- Тридесет секунди, моля те, Бела. – каза Алис. Търпението ти ще бъде възнаградено.
- Хъммф. – добави Чарли.
Потропвах с крак, отброявайки всеки удър. Преди да стигна до тридесет, Алис каза – Добре, Бела, влез!
Движейки се предпазливо, заобиколих малкия ъгъл към хола.
- Ох. – намусих се. – Ау. Татко. Не изглеждаш ли...
- Глупаво? – прекъсна ме Чарли.
- Мислех за елегантен.
Чарли се изчерви. Алис хвана лакътя му и го завъртя бавно в кръг, за да покаже светло сивият костюм.
- Спри това, Алис. Изглеждам като идиот.
- Никой, облечен от мен, не изглежда като идиот.
- Права е татко. Изглеждаш невероятно. Какъв е поводът?
Алис извърна очи.
- Това е последна проба за размера. И за двама ви.
Отлепих втренченият си поглед от необичайно елегантния Чарли за пръв път и видях ужасяващата бяла одежда поставена внимателно на дивана.
- Ааах.
- Отиди на своето щастливо място, Бела. Няма да отнеме дълго.
Поех си дълбоко дъх и затворих очи. Държейки ги затворени, поех нагоре по стълбите към стаята ми. Съблякох се по бельо и държах ръцете си право навън.
- Ще кажеш, че ще забивам трески от бамбук под ноктите ти. – измърмори Алис, докато ме следваше.
Не й обърнах внимание. Бях на моето щастливо място.
В моето щастливо място цялата работа със сватбата беше приключила. Зад мен. Вече подтисната и забравена. Бяхме само, само Едуард и аз. Обстановката беше замаяна и постоянно в движение – варираше от мистична гора до покрит с облаци град до арктична нощ – защото Едуард криеше местонахождението на медения ни месец, за да ме изненада. Но не бях особенно притеснена за мястото.
Едуард и аз бяхме заедно, и аз изпълних моята част от сделката напълно. Омъжих се за него. Това беше голямата част. Но също приех всичките му скандални подаръци и бях регистрирана, обаче напразно, да посетя колежа Дартмут през есента. Сега беше негов ред.
Преди да ме превърне във вампир – най-голямото му обещание – имаше едно друго споразумение.
Едуард имаше притеснение относно човешките неща, от които се отказвам, преживяванията, които не искаше да изпусна. Много от тях – например бала – аз намирах за глупави. Имаше само едно човешко преживяване, което се притеснявах да изпусна. Разбира се то бе онова, което той желаеше да забравя напълно.
Това беше проблемът, обаче. Знаех малко относно това, което щях да бъда, когато вече не бях човек. От една страна бях виждала „новородени” вампири и бях чула всички истории на бъдещото ми семейство за тези диви първи дни. За няколко години най – голямата ми човешка заплаха щеше да е гладът. Щеше да отнеме известно време докато мога да съм си пак аз. И дори, когато ще мога да се контролирам няма да се чувствам така, както сега.
Човек... и страстно влюбена.
Исках пълното усещане преди да предам топлото си, чупливо, изпълнено с феромони тяло за нещо красиво, силно... и непознато. Исках истински меден месец с Едуард. И, въпреки опастността, в която се страхуваше, че ще ме постави, се съгласи да опита.
Бях само смътно наясно с Алис и пъхането и плъзгането на сатена върху кожата ми. Не ме интересуваше, за момента, че целият град говореше за мен. Не мислих за спектакъла, в който трябваше да участвам много скоро. Не се притеснявах, че ще изпусна влака, ще се изсмея, когато не трябва, или че съм прекалено млада, или участващата публика, или дори че мястото на най-добрата ми приятелка ще е празно.
Бях с Едуард на моето щастливо място.