Епилог - Книга трета, "Затъмнение"

ЕПИЛОГ
ИЗБОР

Джейкъб Блек

- Джейкъб, мислиш ли, че това ще отнеме още дълго? – запита Лея. Нетърпелива. Хленчеща.
Стиснах здраво зъби.
Подобно на всички други в глутницата, Лея знаеше всичко. Тя знаеше, защо бях дошъл тук – до самия край на земята, морето и небето. За да бъда сам. Тя знаеше, че това бе всичко, което исках. Просто да бъда сам.
Но въпреки всичко, Лея щеше да ми натрапи присъствието си.
Макар че бях изключително ядосан, за миг се почувствах самодоволно. Защото дори не трябваше да мисля как да овладея гнева си. Сега беше лесно, нещо, което можех да направя напълно естествено. Червената пелена на гнева не се бе спуснала пред очите ми. Топлината не ме заливаше. Гласът ми беше спокоен, когато отговорих.
- Я се метни от някоя скала, Лея. – посочих към тази, която беше под мен.
- Наистина, хлапе. – тя не ми обърна внимание, просвайки се на земята до мен. –Нямаш никаква представа колко е трудно това за мен.
- За теб? – отне ми минута, за да разбера, че тя е сериозна. – Трябва да си най-самовлюбеният човек, който съществува, Лея. Бих съжалявал да разруша измисления свят, в който живееш – светът, в който слънцето обикаля около мястото, където ти стоиш – затова няма да ти кажа, че изобщо не ми пука какъв ти е проблемът. Тръгвай. Махай се.
- Просто за миг погледни на нещата от моя гледнa точка, става ли? – продължи тя, като че ли не бях казал нищо.
Ако тя се опитваше да пречупи настроението ми, то тогава това вършеше работа. Започнах да се смея. Звукът нараняваше по странни начини.
- Спри да сумтиш и обърни внимание, - тя се озъби.
- Ако се преструвам, че те слушам, ще се махнеш ли? – попитах, поглеждайки към постоянно намръщеното й лице. Вече не бях сигурен дали имаше някакви други изражения.
Спомних си, когато мислех, че Лея е хубава, може би дори красива. Това беше преди много време. Никой не мислеше за нея по този начин сега. Сам бе изключение. Той никога нямаше да си прости. Като че беше негова вината за това, че тя се беше превърнала в тази гневна харпия.
Намръщването й се разгорещяваше, като че тя можеше да познае какво си мислех. Вероятно би могла.
- Това ме отвращава, Джейкъб. Можеш ли да си представиш как това ме кара да чувствам? Аз дори не харесвам Бела Суон. И ти мe караш да страдам за тази кръвопийска-любима, сякаш и аз съм влюбена в нея. Можеш ли да видиш къде е това може би малко объркване? Сънувах миналата нощ, че я целувам! Какво, по дяволите, би трябвало да направя за това?
- Пука ли ми?
- Вече не мога да издържам мислите в главата ти! Преодолей я! Тя ще се омъжва за онова нещо.Той ще се опита да я промени в един от тях! Време е да продължиш, момче.
- Млъквай, - изръмжах аз.
Щеше да е погрешно да отвърна. Знаех това. Хапех езика си. Но тя щеше да съжалява, ако не си отидеше. Сега.
- Той вероятно просто ще я убие така или иначе, - каза Лея. Подигравателно. - Всички истории казват, че това се случва доста по-често. Може би погребението ще бъде по-добро прикритие, отколкото сватбата. Ха.
Този път трябваше да действам. Затворих очите си и усетих прогарящия вкус в устата си. Борех се с това огънят да се плъзне на долу по гърба ми, борех се да запазя формата си цяла, докато тялото ми се стремеше да се раздели.
Когато бях отново под контрол, я погледах заплашително. Тя гледаше ръцете ми, които бавно трепереха. Усмихваше се.
Някаква шега.
- Ако си разтроена относно половото объркване, Лея..., - казах аз. Бавно, подчертавайки всяка дума. - Как си мислиш, че останалите от нас понасят да гледат Сам през твоите очи? Достатъчно е това, че Емили трябва да се справя с твоята мания. Ние не й трябваме, за да тичаме също след него.
Все още ядосан, все пак се почувствах виновен като гледах спазмите от болка, които се изписаха по лицето й. Тя скочи на крака, спирайки само за да се изплюе в моя посока – и се затича към дърветата, вибрирайки като камертон.
Засмях се мрачно.
- Пропусна.
Сам щеше да ме прати в ада за това, но си струваше. Лея нямаше да ме дразни повече.
И бих го направил отново, ако имах възможност.
Защото думите й бяха още там, изписващи се в мозъка ми, болката беше толкова силна, че едва успявах да дишам.
Но нямаше голямо значение това, че Бела бе избрала някой друг вместо мен. Тази агония беше нищо. С тази агония можех да живея до края на глупавия си, твърде дълъг, разтегнат живот.
Но имаше значение, че тя се отказваше от всичко – че позволяваше на сърцето си да спре, на кожата й да се вледени и умът й да се кристализира в нова хищническа глава. Едно чудовище. Една непозната.
Трябваше да мисля, че няма нищо по-лошо от това, нищо по-болезнено на целия свят.
Но, ако той я убиеше...
Отново трябваше да се боря с гнева. Може би, ако не заради Лея, щеше да е по-добре да позволя на гнева да ме превърне в създание, което можеше да се пребори с това по-добре. В създание с инстинкти много по-силни от човешките емоции. В животно, което да усеща болката по друг начин. Друга болка. Е, поне нещо по-различно. Но сега Лея тичаше и не исках да споделям нейните мисли. Проклех я шепнешком за това, че ми отне и това спасение.
Ръцете ми трепереха без да го искам. Какво ги караше да треперят? Гняв? Страдание? Не бях сигурен с какво се борех сега.
Трябваше да вярвам, че Бела ще оцелее. Но това изискваше доверие – доверие, което не исках да изпитвам. Доверие, че този кръвопиец ще успее да я опази жива.
Тя щеше да бъде различна и се чудех как това щеше да ми се отрази. Щеше ли да бъде същото, както ако тя беше умряла, да я видя да стои там сякаш от камък? Вледенена? Когато миризмата й гореше в ноздрите ми и отприщваше инстинкта да я изкормя, да я разкъсам... Как би било това? Щях ли да искам да я убия? Нямаше ли да искам да убия и двамата?
Гледах как високите вълни прииждаха към плажа. Те се скриваха от погледа ми в подножието на скалата, но ги чувах как се разбиват в пясъка. Наблюдавах ги, докато стана късно, много след смрачаване.
Да се върна у дома вероятно беше лоша идея. Но бях гладен и не можех да измисля друг план. Смръщих лице от болка, докато нахлузвах захвърлената шина на ръката си и грабнах патериците си. Само ако Чарли не ме беше видял онзи ден и не бе разпространил слуха за моята “катастрофа с мотор”. Глупави слухове. Мразех ги.

Това, че огладнявах, започна да ми се струва още по-примамливо в мига, когато влязох вкъщи и погледнах лицето на баща ми. Нещо го тревожеше. Беше лесно да разбера това – в такива случаи той винаги се престараваше. Държеше се твърде небрежно.
И говореше твърде много. Разказваше на широко за деня си, преди дори да успея да стигна до масата. Никога не бъбреше така, освен ако нямаше нещо, което не искаше да каже. Игнорирах го доколкото можах, съсредоточавайки се върху храната. Колкото по-бързо я погълнех...
-... и Сю се отби днес – гласът на баща ми беше твърде висок, труден за игнориране. Както винаги.
- Удивителна жена. По-силна е и от гризлитата. И въпреки това не знам как се справя с тази нейна дъщеря. Е, от Сю щеше да стане един страхотен вълк. Лея е по-скоро върколак. – той се засмя на собствената си шега.
Той изчака малко за отговора ми, но сякаш не виждаше празното ми отегчено изражение. В повечето дни това го тревожеше. Щеше ми се да престане да говори за Лея. Опитвах се да не мисля за нея.
- Сет е много по-лесен. Разбира се, ти също беше по-сговорчив от сестрите си до... ами, ти имаш много повече неща, с които да се справяш, отколкото те имаха преди.
Въздъхнах продължително от дъното на душата си и зазяпах през прозореца.
Били замълча малко по-продължително. - Днес получихме едно писмо.
Разбрах, че това беше темата, която той се опитваше да избегне.
- Писмо?
- Ами,... покана за сватба.
Всеки мускул в тялото ми се напрегна. Сякаш гореща вълна ме обля целия. Здраво се хванах за масата, за да овладея ръцете си.
Били продължи сякаш не бе забелязал това. – Вътре има бележка, която е адресирана до теб. Не съм я прочел.
Той издърпа един дебел кремав плик, който се беше заклещил между крака му и инвалидната количка, и го постави на масата между нас.
- Вероятно не е необходимо да я четеш. Няма никакво значение какво пише в нея.
Глупаво, назадничаво мислене. Грабнах плика от масата.
Беше от някаква тежка плътна хартия. Скъпа. Твърде модерна за Форкс. Картичката вътре беше подобна, твърде изрисувана и официална. Със сигурност Бела нямаше нищо общо с нея. Нямаше никаква следа от личния й вкус в слоевете прозрачни и украсени с цветчета страници. Бих се обзаложил, че изобщо не би й харесала. Не прочетох думите, дори и не видях датата. Не ме интересуваше.
Имаше лист плътна, кремава хартия сгънат на две с името ми изписано с черно мастило отзад. Не разпознах почерка, но той беше също толкова изящен, колкото и другото. За миг се зачудих, дали кръвопиеца не злорадстваше.
Отворих го.
Джейкъб,
Нарушавам правилата като ти изпращам това. Тя се боеше, че ще те нарани и не искаше да те кара да се чувстваш задължен по какъвто и да е начин. Но зная, че ако нещата се бяха развили по другия начин, аз щях да искам да имам тази възможност.
Обещавам, че ще се грижа за нея, Джейкъб. Благодаря ти – за нея – за всичко.
Едуард
- Джейк, имаме само тази маса, - каза Били. Той се взираше в лявата ми ръка.
Пръстите ми се бяха впили в дървото толкова силно, че то наистина беше застрашено. Отпуснах ги един по един, съсредоточавайки се върху това действие. След което стиснах здраво ръцете си, за да не счупя нещо.
- Е, наистина няма значение, - промърмори Били.
Изхлузвайки тениската си, станах от масата. Дано Лея вече да си е отишла у дома.
- Не е твърде късно, - промърмори Били, докато рязко отворих входната врата.
Тичах още преди да стигна дърветата, оставяйки дрехите си захвърлени назад, подобно на следи от трошички – сякаш исках да ми помогнат да намеря пътят назад. Сега беше сякаш твърде лесно да премина в друг образ. Не трябваше да мисля. Тялото ми знаеше накъде съм се запътил и дори преди да поискам, то ми даде това, което желаех.
Сега имах четири крака и се стрелнах напред.
Дърветата пред мен се сляха, сякаш ме погълна едно море от чернилка. Мускулите ми се свиваха и отпускаха в ритъм, неизискващ никакво усилие. Можех да тичам така дни наред без да се изморя. Може би този път нямаше и да спра.
Но не бях сам.
Толкова съжалявам, Ембри прошепна в съзнанието ми.
Можех да гледам през очите му. Той беше далече на север, но беше тръгнал назад и тичаше, за да дойде при мен. Изръмжах и затичах още по-бързо.
Чакай ни, оплака се Куил. Той беше по-наблизо, тъкмо тръгваше от селото.
Оставете ме на мира, измърморих.
Можех да усетя притеснението им в съзнанието си, колкото и да се опитвах да го заглуша с шума на вятъра и гората. Ето това беше още по-лошо, защото погледите им бяха изпълнени със съчувствие. Те виждаха омразата, но продължаваха да тичат след мен.
Един нов глас прозвуча в съзнанието ми.
Оставете го. Мисълта на Сам беше нежна, но въпреки това бе заповед. Ембри и Куил забавиха и вече вървяха.
Само, ако можех да спра да чувам, да спра да виждам това, което те виждаха. Главата ми беше претъпкана от мисли, но единствения начин да бъда отново сам беше да се върна в човешкия си облик, а не можех да издържам на болката.
Приемете човешки вид – нареди им Сам. Ще те взема Ембри.
Първо едно, а после друго съзнателно чувство замря в тишината. Остана само Сам.
Благодаря ти – успях да помисля.
Върни се у дома, когато можеш. Думите бяха едва доловими и замряха в тишината, когато и той тръгна. И останах сам.
Толкова по-добре. Сега можех да чуя слабото шумолене на килима от листа под краката ми, шепота от крилата на сова над главата ми, океана – далеч, далеч на запад – заливащ плажа. Чувах това, но нищо друго. Не усещах нищо друго, освен скоростта, нищо освен напрежение в мускулите, сухожилията и костите, които се движеха в хармония, докато милите изчезваха зад гърба ми. Ако тишината в главата ми бе продължила, никога нямаше да се върна. Нямаше да съм първият, който щеше да избере този образ вместо другия. Може би, ако успеех да избягам достатъчно надалеч, никога нямаше да ми се налага да чувам отново...
Затичах още по-бързо, оставяйки Джейкъб Блек зад гърба си.