Глава 23 - Книга трета, "Затъмнение"

23. Чудовище

Когато се събудих на сутринта, беше много светло – дори и в палатката, слънчевата светлина гореше очите ми. И аз се потях, както Джейкъб предвиди. Toй хъракеш леко в ухото ми, ръцете му все още бяха увити около мен.
Отдръпнах главата си далеч от неговата трепереща топла гръд и усетих хапливостта на студената сутрин върху моята влажна буза. Джейкъб изстена в съня си, ръцете му се стегнаха несъзнателно.
Аз се сгърчих, неспособна да се освободя от прегръдката му, борейки се да вдигна глава достатъчно, за да видя... Едуард отвърна на погледа ми. Изражението му беше спокойно, но болката в очите му беше явна.
- По-топло ли е навън? – прошепнах аз.
- Да. Не мисля, че печката ще е нужна днес.
Опитах се да стигна до ципа, но не успях да освободя ръцете си. Изпънах се, борейки се срещу вялата сила на Джейкъб. Той измърмори, все още заспал, а ръцете му ме стиснаха отново.
- Малко помощ? – попитах тихо.
- Искаш ли да махна ръцете му изцяло? – Едуард се усмихна.
- Не, благодаря ти! Просто ме освободи. Ще получа топлинен удар.
Едуард бързо отвори спалния чувал с едно движение. Джейкъб падна, голият му гръб удари студения под на палатката.
- Хей! – оплака се той и очите му се отвориха рязко. Той инстинктивно избяга от студа като се мушна при мене. Изпъшках, когато тежестта му ми изкара въздуха. А след това тежестта я нямаше. Почувствах удара, когато Джейкъб излетя в единия ъгъл на палатката и тя се разтресе.
Ръмженето изригна отвсякъде. Едуард се наведе пред мен, а аз не можах да видя лицето му, но ръмженето идваше гневно от гърдите му. Джейкъб също беше наполовина наведен, цялото му тяло трепереше, докато ръмженето се процеждаше от стиснатите му зъби. Вън от палатката, лошото ръмжене на Сет Клиъруотър ехтеше при скалите.
- Престанете, престанете! – извиках, опитвайки се да застана между двамата. Мястото беше толкова малко, че нямаше нужда да се протягам много, за да поставя ръцете си върху гърите им. Едуард постави ръката си около кръстта ми, готов да ме премахне.
- Престани, веднага! – предупредих го.
Под допира ми, Джейкъб започна да се успокоява. Треперенето се забави, но зъбите му бяха все още стиснати, очите му яростно фокусирани върху Едуард. Сет престана да ръмжи, дълъг непрестанен звук, насилствен фон на внезапната тишина в палатката.
- Джейкъб? – попитах, чакайки докато накрая не ме погледна. – Ранен ли си?
- Разбира се, че не! – той изсъска.
Обърнах се към Едуард. Той ме гледаше, изражението му беше неспокойно и ядосано.
- Това не беше хубаво. Би трябвало да се извиниш!
Очите му се разшириха от отвращение.
- Трябва да се шегуваш. Той те притискаше.
- Защото го бутна на пода. Той не го направи нарочно, а и не ме нарани!
Едуард изстена, отвратен. Той бавно погледна Джейкъб с враждебни очи.
- Моите извинение, куче!
- Няма проблем! – Джейкъб каза с подигравателен тон.
Все още беше студено, въпреки че не беше толкова, колкото преди. Свих ръце около гърдите ми.
- Заповядай! – каза Едуард, спокоен отново. Той вдигна якето от пода и го уви около мен.
- Това е на Джейкъб! – отбелязах.
- Джейкъб си има козина! – Едуард намекна.
- Просто ще използвам спалния чувал, ако нямаш нищо против. – Джейкъб го игнорира, обикаляйки около нас и се плъзна в чувала. – Не бях достатъчно готов да се събудя. Това не беше най-хубавото спане, което съм имал.
- Беше твоя идеа! – Едуард каза безчувствено.
Джейкъб се беше свил, очите му вече бяха затворени. Той се прозя.
- Не съм казал, че не е най-хубавата нощ, която съм прекарал! Просто не можах да се наспя! Мислех, че Бела никога няма да спре да говори!
Потрепнах, чудейки се какво ли е излязло от устата ми, докато съм спала. Възможностите бяха ужасяващи.
- Радвам се, че си се забавлявал. – Едуард промърмори.
Тъмните очи на Джейкъб запремигаха.
- Ти не прекар ли хубава нощ? – попита той самодоволно.
- Не беше най-лощата нощ в живота ми.
- Влезна ли в топ 10? – Джейкъб попита с перверзно удоволствие.
- Възможно е.
Джейкъб се усмихна и затвори очи.
- Но, - Едуард продължи. – ако имах възможност да заема мястото ти миналата нощ, нямаше да стигне до десетте най-хубави нощи на живота ми. Мечтай си.
Очите на Джейкъб се отвориха, той седна надменно, раменете му се изпънаха.
- Знаеш ли какво? Мисля, че е твърде претъпкано тук.
- Не мога да се съглася повече.
Потбутнах Едуард в ребрата – навярно си направих синина.
- Предполагам, че ще си довърша съня по-късно. – Джейкъб се намръщи. – Така или иначе трябва да говоря със Сам.
Той се извъртя на коленете си и хвана ципа на палатката.
Почувствах как болка се пропука по гърба и се заформи в стомаха ми, когато осъзнах, че това може да е последния път, в който ще го видя. Той се връщаше при Сам, връщаше се да се бие срещу орда новородени, жадни за кръв вампири.
- Джейк, почакай - приближих се до него, а ръката ми се плъзна по неговата. Той измести ръката си преди да мога да го хвана.
- Моля те, Джейк? Няма ли да останеш?
- Не!
Думата беше силна и студена. Знаех, че лицето издаде болката ми, защото той издиша и половин усмивка смекчи изражението му.
- Не се тревожи за мен, Белс! Ще се оправя, както винаги съм правил! – той се насили да се засмее. – Освен това, мислиш ли че ще позволя на Сет да заеме мястото ми – да се забавлява и да обере цялата слава?... Точно така! – той изсумтя.
- Пази се... – той се измъкна от палатката преди да довърша.
- Почини си, Бела! – чух го да мърмори, докато затваряше ципа.
Ослушвах се за звука от неговите отдалечаващи се стъпки, но беше толкова тихо. Нямаше вече вятър. Можех да чуя сутрешната песен на птиците далеч в планината, и нищо друго. Джейкъб се движеше невероятно тихо.
Свих се в якето си и се облегнах на рамото на Едуард. Мълчахме дълго време.
- Колко още? – попитах аз.
- Алис каза на Сам час и малко? – Едуард каза меко и мрачно.
- Оставаме заедно. Каквото и да стане!
- Каквото и да стане! – той се съгласи, очите му се свиха.
- Знам! Но също ме е страх за тях.
- Те знаят как да издържат, – Едуард ме увери, правейки нарочно гласа си весел. – Просто мразя да изпускам забавлението!
Отново с веселбата. Ноздрите ми се разшириха.
Той постави ръката си около рамото ми.
- Не се притеснявай! – той ме помоли, а след това целуна челото ми. Ако имаше начин да го избегна.
- Да, да, разбира се!
- Искаш ли да те разсея? – той издиша, като прокара ледените си пръсти по бузата ми. Аз потрепнах неволно, сутринта още беше мразовита.
- Може би не точно сега! – той отдръпна ръката си.
- Има други начини да ме разсееш.
- Какво искаш?
- Можеш да ми кажеш за твоите десет най-добри нощи в живота ти. – предложих аз. – Любопитна съм!
Той се засмя!
- Опитай се да познаеш!
Поклатих глава!
- Има толкова много нощи за които не знам. Цял век!
- Ще ти стесня кръга! Всичките ми хубави нощи прекарах след като те срещнах.
- Наистина ли?
- Да, наистина – и те са много.
Замислих се за минута.
- Мога да кажа само за моите. – признах си аз.
- Може да съвпадат!
- Добре, това беше първата нощ. Нощта, когато остана у нас.
- Да, това е и една от моите. Разбира се, ти спеше по време на моята любима част.
- Така е! – припомних си аз. – тази нощ говорех.
- Да! – съгласи се той.
Изчервих се, когато се зачудих какво ли съм казала, докато спах в прегръдката на Джейкъб. Не можех да си спомня какво сънувах и дали въобще съм сънувала, така че това не помагаше.
- Какво казах миналата нощ? – прошепнах по тихо и от преди.
Той сви рамене, вместо отговор, а аз потрепнах.
- Толкова ли е лощо?
- Нищо страшно! – той въдъхна.
- Моля те, кажи ми.
- Най-вече каза името ми, както обикновено.
- Това не е лошо! – съгласих се предпазливо.
- Към края ти започна да мърмориш нещо за „ Джйекъб, моят Джейкъб” – можех да чуя болката, дори и в шепота му. – На твоят Джейкъб доста му хареса.

Изпънах врат, опитвайки се да докосна с устни върха на челюстта му. Не можех да видя очите му. Той се взираше в тавана на палатката.
- Извинявай! – промърморих аз. – Просто това е начина, по който ги различавам.
- Различаваш?
- Между Д-р Джекил и Г-н Хайд. Между Джейкъб, който харесвам, и този, който ме изкарва извън нерви. – обясних аз.
- Това има смисъл! – каза той малко по-спокоен. – Кажи ми друга любима нощ.
- Когато се връщахме от Италия.
Той се намръщи.
- Тя не е ли една от твоите? – почудих се аз.
- Не, тя е една от моите, всъщност, но съм изненадан, че е в твоя списък. Не беше ли под абсурдното впечатление, че се държах така, заради вината, и щях да изягам веднага щом вратите на самолета се отвориха?
- Да! – усмихнах се. – Но все пак ти беше там!
Той целуна косата ми.
- Обичаш ме повече, отколкото заслужавам.
Замсях се от невъзможността на тази идея.
- Следващата беше нощта след Италия! – продължих аз.
- Да, тя е в списъка. Ти беше толкова забавна.
- Забавна?
- Нямах си и на идея, че сънищата ти са толкова реални. Отне ми цяла вечност да те убедя, че си будна!
- Все още не съм сигурна! – промърморих аз. – ти винаги си изглеждал повече като сън, отколкото реалност. Сега ми кажи една от твоите. Познах ли първото място?
- Не – беше преди две нощи, когато фициално се съгласи да се ожениш за мен.
Аз се намръщих.
- Тя не спада ли към твоя списък?
- Да... Но съм малко резервирана. Не мога да разбера защо е толкова важна за теб. Ти вече ме имаш завинаги.
- След сто години, когато си изградила достатъчно впечатления, за да можеш наистина да оцениш отговора, ще ти обясня.
- Ще ти напомня да ми обясниш – след сто години.
- Стопли ли се достатъчно? – попита той изведнъж.
- Добре съм! Защо?
Преди да отговори, тишината отвън беше резцепена от раздиращ рев от болка. Звука рикушира от голите скали на планината и запълни въздуха , така че да се чуе от всички посоки.
Рева се откъсна от ума ми като торнадо, едновременно странен и близък. Странен, защото до сега не бях чувала такъв измъчен рев преди. Близък, защото познах гласа веднага – разпознах звука и разбрах значението му напълно, защото аз бих издала такъв звук. Нямаше разлика, че когато Джейкъб изрева не беше човек. Нямах нужда от превод. Джейкъб беше близо. Джейкъб беше чул всяка дума, която бяхме казали. Джейкъб агонизираше. Воят се превърна в присъщ за дете плач, а след това отново стана тихо. Не можех да чуя тихото му бягство, но можех да го усетя – можех да усетя отсъствието, което преди почувствах, празното място, което остави.
- Твоят приятел е достигна границите! – Едуард отговори тихо. – Примирието приключи, - каза той толкова тихо, че не бях сигурна дали това е казал.
- Джейкъб е слушал! – прошепнах аз. И това не беше въпрос.
- Да!
- Ти си знаел!
- Да!
Взирах се в нищото, виждайки нищото.
- Никога не съм обещавал да се бия честно. – припомни ми той тихо. – А и той заслужаваше да знае.
Главата ми падна в ръцете ми.
- Ядосана ли си ми? – попита ме той.
- Не на теб! Ужасена съм от себе си.
- Не се измъчвай! – помоли ме той.
- Да! – съгласих се горчиво. – Би трябвало да си пазя енергията, за да измъчвам Джейкъб по-късно. Не искам да оставя нито една част от него ненаранена.
- Той знаеше какво прави?
- Мислиш ли, че има значение? – преглъщах сълзите си, но лесно можеха да се чуят в гласа ми. - Мислиш ли, че ми пука дали е честно и дали е бил предупреден? Аз го наранявам. Всеки път, когато се обърна, аз го наранявам. – гласът ми ставаше по-висок и истеричен. – Аз съм отвратителен човек!
Той обви ръката си по-силно около мен.
- Не, не си!
- Съм! Какво ми има? – аз се борих срещу чъцете му, и той ме пусна. – Трябва да отида да го намеря!
- Бела, той вече е на километри от тук. А и е студено.
- Не ми пука. Не мога просто да седя тук. – махнах якето на Джейкъб, пъхнах краката в ботушите си и упорито пълзях към вратата, усещах краката си вцепенени. – Трябва да, трябва да... – не знаех как да довърша изречението, не знаех какво да правя, но въпреки това отворих вратата и излязох в ясната мразовита сутрин.
Имаше по-малко сняг, отколкото си мислех, след лудостта на снощната буря. Верятно вятърът го е издухал, отколкото да се е разтопил от слънцето, което сега грееше слабо на югозапад, отразявайки се в снега, който бодеше несвикналите ми очи. Въздуха все още щипеше, но беше дяволски спокоен и бавно ставаше по чувствителен след като слънцето си издигна по-високо. Сет Клиъруотър се беше свил върху купчина борови иглички в сянката на дебел смърч, главата му върху лапите му. Неговата пясъчна козина беше почти невидима срещу мъртвия пън, но можех да видя как снегът се отразява в очите му. Той се взираше в мен, както аз си представях, с обвинение.
Знаех, че Едуард ме следва докато се препъвах сред дърветата. Не можех да го чуя, но слънцето се отразяваше в неговата кожа в блестящи дъги, които танцуваха около мен. Той не се доближи да ме спре, докато не бях на няколко крачки от сянката на гората. Ръката му хвана лявата ми китка. Той не обърна внимание, когато се опитвах да се освободя.
- Не можеш да го последваш. Не и днес. Почти е време. А да се изгубиш, това няма да помогне на никого.
Завъртях си китката, дърпайки я ненужно.
- Съжалявам, Бела. – той шепнеше. – Съжалявам, че го направих.
- Не си направил нищо. Вината е моя. Аз го сторих. Всичко провалих. Трябваше да... когато той... не трябваше... аз... аз... – аз плачех.
- Бела, Бела.
Той скръсти ръце около мен, а ризата му попиваше сълзите ми.
- Трябваше да... да му кажа... трябваше... да кажа... – Какво? Какво щеше да оправи нещата? – Не трябваше да... разбира по този начин.
- Искаш ли да видя дали ще мога да го върна обратно, така че да можеш да говориш с него? Все още има малко време! – Едуард каза с тиха агония в гласа му. Кимнах срещу гърдите му, уплашена да видя лицето му.
- Стой до палатката. Ще се върна скоро.
Ръцете му изчезнаха. Той тръгна толкова бързо, секундата която ми отне да погледна нагоре, той вече беше заминал. Бях сама.
Ново ридание излезна от гърдите ми. Днес наранявах всички. Имаше ли нещо, което да докосна без да разваля ?
Не знаех защо ме удря толкова силно сега. Не беше сякаш не знаех, че това ще се случи. Но Джейкъб никога не беше реагирал толкова остро – губейки неговото подчертано доверие и показвайки силата на неговата болка. Звука от агонията му все още ме пронизваше, някъде дълбоко в мен. Точно до нея беше другата болка. Болката, чувствайки болката на Джейкъб. Болката от нараняването на Едуард, също. За невъзможността да видя как Джейкъб си отива със спокоствие, знаейки правилното нещо, единствения начин.
Бях егоистична, наранявах. Управлявах всички, които обичах. Бях като Кати, като Лутеринг Хейтс, само дето моите варианти бяха по-добри от нейните, нито един зъл, нито един слаб. И седях там, плачейки за това, не правейки нищо смислено, за да го оправя. Точно като Кати.
Не можех да позволя на това, което ме наранява, да повлияе повече на решенията ми. Беше твърде късно, но сега трябваше да направя това, което бе редно. Може би вече беше сторено за мен. Може би Едуард нямаше да може да го върне. Тогава щях да го приема и щяха да продължа с живота си. Едуард никога нямаше да види да пропилявам и една сълза за Джейкъб Блек. Няма да има повече сълзи. Избърсах и последната с студени пръсти.

Но ако Едуард се върне с Джейкъб, това беше. Трябва да му кажа да си тръгне и повече да не се връща.
Защо беше толкова трудно? Много по-трудно от това да кажа сбогом на моите приятели. На Анджела, на Майк? Защо болеше толкова? Не беше редно. Това не би трябвало да ме наранява. Имах, каквото исках. Не можех да имам и двете, защото Джейкъб не може да ми бъде само приятел. Време беше да се откажа да желая това. Коло абсурдно лаком може да бъде един човек? Трябваше да превъзмогна това неразумно чувство, че Джейкъб принадлежеше към живота ми. Той не можеше да ми принадлежи, не можеше да бъде моя Джейкъб,когато принадлежах на друг.
Вървях бавно към малките сечища, влачейки крака. Когато спрях в празното пространство, премигвайки срещу острата светлина, хвърлих един поглед на Сет – не беше мръднал от неговото легло от борови иглички – и след това погледнах настрани, отбягвайки очите му.
Можех да усетя, че косата ми беше рошава, усукана на топка като змиите на Медуза. Раздърпах я с пръстите си, но бързо се отказах. Кой се интересува как изглеждам? Грабнах манерката, която висеше при вратата на палатката и я разтресох. Тя се разля, за това отвъртях капачката и поех голяма глътка, за да изплакна устата си със студената вода. Някъде наблизо имаше храна, но не се чувствах достатъчно гладна, за да я потърся. Започнах да крача през светлото пространство, усещайки очите на Сет върху мен през цялото време. Защото нямаше да го погледна, в главата ми той стана отново момче, а не огромен вълк. Толкова приличаше на младия Джейкъб.
Исках да помоля Сет да излае или да даде някакъв друг знак, че Джейкъб се връща, но се спрях. Нямаше значение дали Джейкъб се връща. Може би щеше да бъде по-лесно ако не идваше. Пожелах по някакъв начин да се обадя на Едуард.
Сет изстена и скочи на крака.
- Какво има? – попитах го глуповато.
Той ме игнорира, вървейки към края на дърветата, насочвайки носа си към запад. Той започна да скимти.
- Това другите ли са, Сет? В сечището?
Той ме погледна и нежно изскимтя веднъж, а след това обърна носа си внимателно на запад. Ушите му се наостриха назад и той изсена отново.
Защо бях такава глупачка? Какво си мислех, когато изпратих Едуард далеч? Откъде да предположа какво ставаше? Не говорех вълчи.
Студена струя от страх започна да се спуска по гърба ми. Ами какво ако времето беше изтекло? Ако Едуард и Джейкъб се бяха приближили доста? Ако Едуард беше решил да се присъедини в борбата? Леденият страх се беше събрал в стомаха ми. Ами ако страданието на Сет нямаше нищо общо със сечището, а неговия вой беше отричане? Ами ако Едуард и Джейкъб се биеха помежду си някъде в гората? Те нямаше да го направят, нали?
С внезапна, студена увереност рабрах, че могат – ако грешните думи бяха казани. Помислих за безисходното положение в палатката тази сутрин и се зачудих дали не съм подценила колко бизо бяха да се сбият.
Нямаше да бъде повече от това, което заслужавам, ако някак си загубех и двамата.
Ледът се заформи около сърцето ми.
Преди да мога да се свия от страх, Сет измърмори слабо, дълбоко в гърдите, а след това се обърна от наблюдението си и се насочи към почивното му място. Това ме успокои, но и ме ядоса. Не можеше ли да издълбае съобщение в пръстта или нещо подобно?
Краченето ме накара да се изпотя под всичките ми дрехи. Хвърлих якето си в палатката, а след това се обърнах, за да си проправя път през малкото пространство между дърветата. Сет изведнъж скочи на крака отново, козината отзад на врата му настръхна. Огледах се наоколо, но не видях нищо. Ако Сет не престанеше, щяха да хвърля някоя шишарка по него.
Той изръмжа, малък предупредителен звук, прокрадвайки се по западния край, и възвърна нетърпението ми.
- Само ние сме, Сет! – Джйкъб каза от разстояние.
Опитах се да си обясня защо сърцето ми започна да бие силно, когато го чух. Беше просто страх от това, което сега трябваше да направя, това беше всичко. Не можех да си позволя да се успокоявам, че той се връща. Това щеше да е противоположно на полезното.
Едуард се появи първи, лицето му беше празно и спокойно, когато излезе от сянката. Слънцето заблещука по кожата му, така както и снега. Сет отиде да го поздрави, гледайки съсредоточено в очите му. Едуард кимна бавно, а притеснение сбръчка челото му.
- Да, това е всичко, от което се нуждаем. – той промъмори на себе си, преди да се обърне към вълка. – предполагам, че не трябва да сме изненадани. Но подходящия момент наближава. Моля те, кажи на Сам да помоли Алис да се опита да определи плана по-добре.
Сет наведе глава веднъж, а аз поисках да мога да изръмжа. Разбира се, той щеше да кимне сега. Обърнах глава, ядосана, и разбрах, че Джейкъб беше там.
Той беше застанал с гръб към мен, гледайки към пътя, по който беше дошъл. Чаках го внимателно да се обърне.
- Бела! – Едуард промърмори, изведнъж застанал до мен. Той се взираше надолу от мен с нищо повече от интерес в очите. Нямаше край на неговото великодушие. Сега го заслужавах по-малко, от колкото някога съм.
- Има малко объркване! – каза ми той, неговият глас беше внимателно нетревожен. – Ще отведа Сет малко далеч и ще се опитам да го оправя. Няма а съм далеч, но също няма и да слушам. Знам, че не искаш публика, без значение по кой начин си решила да действаш.
Само в края болката пречупи гласа му. Никога повече няма да го нараня. Това щеше да е мисията в живота ми. Никога повече няма да бъда причината за появата на този поглед в очите му. Бяха толкова разстроена, за да попитам какъв е новият проблем. Не се нуждаех от нищо повече.
- Побързай! – прошепнах аз.
Той ме целуна слабо по устните, а след това изчезна в гората със Сет. Джейкъб все още беше в сянката на дърветата – не можех да видя изражението му ясно.
- Бързам, Бела! – той каза с глух глас. – Защо не приключиш с това?
Преглътнах, гърлото ми изведнъж беше толкова сухо, че не знаях дали ще мога да издада звук.
- Просто кажи думите и приключвай.
Поех дълбоко въздух.
- Съжалявам, че съм такъв отвратителен човек! – прошепнах аз. – съжалявам, че бях толкова егоистична. Иска ми се никога да не те бях срещала, за да не мога да те нараня по начина, по който го направих. Няма да го правя повече, обещавам. Ще стоя далеч от теб. Ще се изнеса от щата. Няма да има нужда повече да ме погледнеш.
- Това не прилича много на извинение. – каза той горчиво.
Не можех да направя гласа си по-висок от шепот.
- Кажи ми как да го направя правилно.
- Какво ако не искам да стоиш далеч от мен? Какво ако предпочитам да останеш – егоистична или не? Нямам ли право на мнение, ако се оптваш да направиш нещата по-добри за мен?
- Това няма да помогне, Джейк. Грешно беше да стоим заедно, когато искаме съвсем различни неща. Няма да стане по-добре. Просто ще продължавам да те наранявам. Не искам повече да те наранявам. Мразя да го правя! – гласът ми се пречупи.
Той изстена.
- Спри! Не трябва да казваш нищо повече. Разбрах!
Исках да му кажа колко ще ми липсва, но прехапах език. Това никак нямаше да помогне.
Той стоеше тихо за момент, зяпайки земята, а аз се биех срещу нуждата да ида и да го прегърна. Да го успокоя. А след това той вдигна глава.
- Е, ти не си единствената, която способна на саможертва! – той каза, а гласът му беше по-силен. – И двама могат да играят тази игра.
- Какво?
- Държах се доста лошо. Направих го по-трудно за теб, от колкото трябваше. Можех да се оттегля с грация в началото. Но аз също те нараних.
- Вината е моя.
- Няма да позволя да поемеш цялата вина, Бела. Или цялата слава, също. Знам как да се възстановя.
- За какво говориш? – попитах аз. Внезапната безумна светлина в очите му ме изплаши. Той погледна слънцето, а след това ми се усмихна.
- Има доста хубава битка, която се води долу. Не мисля, че ще е толкова трудно да се изкарам извън кадър.
Думите му потънаха в ума ми, бавно, една по една, а не можех да дишам. Върпеки всичките ми намерения да премахна Джейкъб вън от живота си напълно, не можех да осъзная до тази секунда, колко надълбоко ножът трябваше да влезне.
- О, не, Джейкъб! Не, не, не, не! – извиках в ужас. – Не, Джейк, не! Моля те, не! – коленете ми започнаха да треперят.
- Кавка е разликата, Бела? Това само ще го направи по-удобно за всички. Няма да ти се наложи да се местиш.
- Не! – гласът ми се повиши. – Не, Джейкъб! Няма да ти позволя.
- Как ще ме спреш? – той се подигра, усмихвайки се, за да премахне болката в гласа си.
- Дейкъб, умолявам те. Остани с мен. – щях да падна на колене, ако можех въобще да се помръдна.
- За педнадесет минути, докато изпусна цялата битка? Така че да избягаш от мен веднага щом разбереш, че съм добре? Трябва да се шегуваш.
- Няма да бягам. Промених си мнението. Ще го измислим някак, Джейкъб. Винаги има компромис. Не отивай!

- Не лъжи!
- Не лъжа. Знаеш какъв ужасен лъжец съм. Погледни в очите ми. Ще остана, ако го направиш!
Лицето му стана грубо.
- И аз мога да бъда кума ти на сватбата?
Мина момент преди да мога да проговоря, и пак отговора, който успях да му дам бе:
- Моля те!
- Такак си помислих и аз! – каза той, лицето му се успокои отново, но не и неубозданата светлина в очите му.
- Обичам те, Бела! – промърмори той.
- Обичам те, Джейкъб! – прошепнах аз пречупено.
- Знам го по-добре от теб! – усмихна се той.
Той се обърна да си ходи.
- Всичко! – казах аз след него със задушен глас. – Всичко, което искаш, Джейкъб! Само не го прави!
Той се спря и се обърна бавно.
- Не мисля, че имаш предвид това.
- Остани! – умолявах го аз.
Той поклати глава.
- Не, отивам! – той спря, сякаш решаваше нещо. – Но мога да го оставя на съдбата.
- Какво имаш предвид?
- Няма нужда да правя нещо обмислено – ще направя най-доброто за приятелите ми и ще оставя, каквото трябва да стане, да стане! – той сви рамене. – Ако можеш да ме убедиш, че наистина искаш да се върна – повече, отколкото да вършиш егоистичните неща.
- Как? – попитах аз.
- Можеш да ме помолиш? – предложи той.
- Върни се! – прошепнах аз. Как можеше да се съмнява, че не го мисля.
Той поклати глава, а след това се усмихна.
- Не ти говоря за това.
Отне ми секунда да разбера какво говори и защо през цялото време ме гледа с това гордо изражение – толкова сигурен в моята реакция. Скоро след като просветлението ми дойде, аз изстърсих думите без да ме интересува цената.
- Ще ме целунеш ли, Джейкъб?
Очите му се разшириха учудение, а след това се свиха от съмнение.
- Ти блъфираш.
- Целуни ме, Джейкъб! Целуни ме и после се върни.
Той се колебаеше в сянката, борейки се със себе си. Наполовина беше обърнат на запад, торсът му беше завъртян даеч от мен, но краката му стояха, където са. Все още гледайки далеч, той направи една несигурна стъпка към мен, а след това още една. Той обърна лице, за да ме погледне, очите му бяха съмнителни.
Взирах се. Нямах и на идея какво изражение имах.
Той се поклати на петите си, а след това се наклони напред, скъсявайки разстоянието между нас в три дълги крачки.
Знаех, че щеше да пресметне приемуществата на ситуацията. Очаквах го. Стоях неподвижно – очите ми затворени, пръстите ми с свиха в юмруци от двете ми страни – когато с двете си ръце той хвана лицето ми и устните му намериха моите с желание, което не беше далеч от насилие.
Можех да усетя гнева му, когато неговите устни откриха моята пасивна съпротива. Едната ръка се придвижи към тила ми, като се сви в юмрук при корените на косата ми. Другата ръка грубо хвана рамото ми, разтърсвайки ме, а след това ме придърпа към него. Ръката му продължи надолу по моята, хвана китката ми и я сложи върху врата му. Оставих я там, все още свита на топка, несигурна колко далеч бих отишла в отчаянието си да го запзя жив. През цялото време неговите устни, объркано меки и топли, опитвайки се да изкопчат отговор от моите. Когато разбра, че няма да си махна ръката, той освободи китката ми, ръцете му почувстваха пътя си надолу към талията ми. Неговата гореща ръка намери кожата ми и ме придърпа напред, притискайки моето тяло към неговото.
Устните му се отказаха за момент от моите, но аз знаех, че не беше близо до края. Устата му проследи линията на челюстта ми, а след това изследва дължината на шията ми. Той пусна косата ми, търсейки другата ми ръка, за да я сложи върху врата ми като първата.
И двете му ръце бяха свити около кръста ми, а устните му намериха ухото ми.
- Можеш да се справиш по-добре от това, Бела! – той прошепна с дрезгав глас. – Твърде много го мислиш!
Потрепнах, когато усетих как зъбите му ухапаха ухото ми.
- Точно така! – измънка той. – Поне веднъж покажи какво чувстваш.
Поклатих глава механично, докато едната му ръка се вплете отново в косата ми, за да ме спре.
Гласът му стана кисел.
- Сигурна ли си, че искаш да се върна? Или наистина искаш да умра?
Гняв ме разтърси като удар след тежък юмрук. Беше твърде много – той не беше честен.
Ръцете ми вече бяха около врата му, затова грабнах два кичура от косата му – игнорирайки болката в дясната си ръка – и се дърпах назад, опитвайки да отдалеча лицето си от неговото. И Джейкъб разбра погрешно.
Той беше твърде силен, за да разпознае, че ръцете ми, опитвайки се да издърпат косата му от корените, искаха да му причинят болка. Вместо гняв, той го си го представи за страст. Той помисли, че най-накрая му отговарям.
С необуздано издишане, той прилепи устните си към моите, пръстите му се влопчиха обезумяло в кожата на кръста ми.
Сътресението от гнева обърка моя крехък себе-контрол – неговия неочакван възторжен отговор го премахна напълно. Ако тук имаш само триумф, щях да му устоя. Но крайната му неприкритост от внезапната му радост разби моята решителност, деактивира я. Умът ми се откъсна от тялото ми и аз му отвръщах на целувката. Въпреки всички причини, устните ми се движеха заедно с неговите по странен объркващ начин, по които никога досега не са се движели – защото не трябваше да внимавам с Джейкъб, и той определено не внимаваше с мен.
Пръстите ми се свиваха в косата му, но този път го притисках към мен.
Той беше навсякаде. Острата слънчева светлина зачерви очите ми, а пристъпа на цвят съвпадна с жегата. Горещината беше навсякъде. Не можех да видя или да чуя, или да усетя нещо, което не е Джейкъб. Мъничките парченца от мозъка ми, които запазиха разсъдливостта си, задаваха върпоси.
Защо не спирах? И по-лошо, защо не можех да намеря в себе си желанието да спра? Означава ли това, че не искам да спре? Че ръцете ми прегърщаха рамената му и ги харесваха, защото са широки и силни? Че ръцете му ме притискаха към тялото му, но не беше достатъчно за мен?
Върпосите бяха тъпи, защото знаех отговора им – лъжех себе си.
Джейкъб беше прав. Беше прав през цялото време. Той беше повече от мой приятел. За това беше невъзможно да му кажа сбогом – защото бях влюбена в него. Също. Обичах го, повече от колкото трябваше, и все пак, не беше достатъчно. Бях влюбена в него, но не беше достатъчно, за да промени нещо, беше достатъчно, за да нарани и двама ни. Да го нараня повече, от колкото съм го наранявала някога.
Не ме интересуваше нишо друго освен болката му. Исках да ми причинят повече болка, от колкото заслужавах. Надявах се да бъде лошо. Надявах се да страдам истински.
В този момент се чувствах сякаш бяхме един и същи човек. Неговата болка винаги е била и винаги ще бъде моя – сега неговата радост беше и моя. Аз се радвах също, но щастието му беше болка. Почти осезаема – гореше кожата ми като киселина, бавно мъчение. За една кратка, безкрайна секунда напълно различен път се разтвори зад клепачите ми на мокрите от сълзи очи. Ако гледах през погледа на Джейкъб щях да видя как ще се откажа, как това ново себеопознаване няма да ме спаси от загуби. Можех да видя как Чарли и Рене са съчетани в странен колаж с Били и Сам и Ла Пуш. Можех да видя как годините минават и значението им ме променя. Можех да видя огромния червеникавокафявия вълк, който обичах, винаги да стои като защитник, когато ми е нужен. За една малка част от секундата видях подскачащи главички на две малки чернокоси деца, тичайки далеч от мен в познатата гора. Когато изчезнаха, те взеха и видението с тях.
А след това, доста ясно почувствах как сърцето ми се разцепва и най-малката частица се откъсна.
Устните на Джейкъб спряха преди моите. Отворих очи, а той се взираше в мен с учудване и въудошевление.
- Трябва да тръгвам! – прошепна той.
- Не!
Той се усмихна, доволен от отговора ми.
- Няма да се бавя! – обеща той. – Но първо...
Той се наведе да ме целуна отново и нямаше причина, за да отказвам. Какъв щеше да е смисълът? Този път беше различно. Ръцете му бяха меки върху мен, а устните му бяха нежни, неочаквано нерешителни. Беше кратко и много, много хубаво.
Ръцете му се свиха около мен и той ме прегърна сигурно, докато шепнеше в ухото ми.
- Това трябваше да е първата ни целувка. По-добре късно, отколкото никога.
Срещу гърдите му, където той не можеше да види, сълзите бликнаха и се разляха.