Глава шестнадесета - Част втора; Книга четвърта "Зазоряване"

16. АЛАРМА ЗА ПРЕКАЛЕНО МНОГО ИНФОРМАЦИЯ



Тръгнах рано, много преди слънцето да е изгряло. Изкарах малко притеснено спане, лежейки на дивана. Едуард ме събуди, когато лицето на Бела почервеня и зае моето място до нея, за да я охлади. Протегнах се и реших, че съм достатъчно отпочинал за да свърша малко работа.
- Благодаря, - каза Едуатд тихо, виждайки плановете ми. – Ако маршрутът е чист, ще отидат днес.
- Вие си знаете.
Почувствах се добре да приема животинската си форма. Беше ми омръзнало да стоя човек за толкова дълго. Протегнах се, изправяйки извивките.
„Добро утро, Джейкъб” – поздрави ме Лея.
„Станали сте, добре. Колко време спа Сет?”
„Още не съм”, - помисли си Сет сънливо. „След малко. От какво се нуждаеш?”
„Мислиш ли, че можеш да издържиш още час?”
„Разбира се. Няма проблем.” – Сет се изправи на краката си. Разтръсквайки козината си.
„Нека направим голямата обиколка”, - казах на Лея. „Сет поеми периметъра.”
„Тръгвам.” – Сет премина в лек тръс.
„Пак за нечия вампирска поръчка.” – измърмори Лея.
„Имаш ли проблем с това?”
„Разбира се, че не. Обичам да глезя онези пиявици.”
„Добре. Да видим колко бързо можем да тичаме.”
„Добре, аз определено съм За.”
Лея беше на западния край на периметъра. Вместо да се приближи до къщата на Калънови, тя продължи в кръг докато обикаляше, за да ме пресрещне. Аз спринтирах право на изток, знаейки, че въпреки равния старт, тя ще ме изпревари скоро, ако се отпусна дори за секунда.
„Носът към земята, Лея. Това не е състезание, а разузнавателна мисия.”
„Мога да правя и двете и пак да те разбия.”
Признах и го.
„Знам.”
Тя се засмя.
Поехме по виещата се източна пътека през източните планини. Това беше познат път. Тичахме през тези планини, когато вампирите бяха напуснали преди година, правейки го част от нашия патрулен път за по-добра защита на хората тук. Върнахме границите назад, когато Калънови дойдоха обратно. Това беше тяхната земя според договора.
Но този факт може би не би значил нищо за Сам. Договорът беше разтрогнат. Въпросът днес беше колко точно искаше той да разпростре силата си. Искаше ли да заблуди Калънови да ловуват в тяхната земя или не? Беше ли Джаред казал истината или използваше предимството на мълчанието между нас?
Навлизахме все по-дълбоко в планините, без да открием и следа от глутницата. Избледнели вампирски следи бяха навсякъде, но миризмата сега беше позната. Миришех ги по цял ден.
Намерих тежка, скорошна и концентрирана на едно място следа – всички идваха тук, всички освен Едуард. Причината за събиране, може би е била забравена, когато Едуард е довел умиращата си бременна жена вкъщи. Стиснах зъби. Каквото и да беше, нямаше нищо общо с мен.
Лея не мина покрай мен, въпреки че можеше. Обръщах много повече внимание на всяка нова миризма отколкото на скоростта. Тя остана от дясната ми страна, бягайки с мен вместо да се съзтезава срещу мен.
„Отдалечаваме се доста” – призна тя.
„Да. Ако Сам случайно ловуваше, до сега щяхме да сме засекли следите му.”
„Сега е по-логично да се е барикадирал в Ла Пуш”, - помисли си Лея. „Той знае, че сегадаваме на кръвопийците три допълнителни чифта очи и крака. Няма да е в състояние да ги изненада.”
„Това беше просто предпазна мярка.”
„Не искаме нашите скъпоценни паразити да поемат ненужни рискове.”
„Не”, съгласих се аз, игнорирайки сарказма.
„Толкова си се променил”, Джейкъб.
„И ти не си точно онази Лея, която винаги съм познавал и обичал.”
„Истина. По-малко досадна ли съм от Пол?”
„Изненадващо, но да.”
„Ах, сладък успех.”
„Поздравления.”
Отново тичахме в мълчание. Може би беше време да се върнем обратно, но никой от нас не искаше. Това бягане беше хубаво. Взирахме се в една и съща малка следа твърде дълго. Беше хубаво да разтегнем мускулите си на неравния терен. Не бързахме много, за това си помислих, че може би трябва да ловуваме на връщане. Лея беше доста гладна.
„Мм, мм” – помисли си кисело.
„Всичко е в главата ти”, казах й аз. „Това е начинът, по които ядат вълците. Естествено е. Вкусно е. Ако не мислиш за това от човешка преспектива...”
„Забрави разговора, Джейк. Ще ловувам, но не е нужно да ми харесва.”
„Разбира се”, съгласих се веднага. Не беше моя работа, ако тя искаше да прави нещата по-трудни за себе си.
Тя не добави нищо няколко минути, започнах да мисля да се връщаме обратно.
„Благодаря ти”, каза изведнъж Лея, с различен тон.
„За?”
„Че ми позволи да остана. Беше по-мил, отколкото имах право да очаквам, Джейкъб.”
„Оо, няма проблем. Всъщност, наистина го мислех. Нямам нищо против да си тук, както си мислех че ще бъде.”
Тя изръмжа, но това беше игрив звук.
„Каква оптимистична похвала.”
„Не се ласкай.”
„Добре, ако ти направиш същото.” Тя спря за секунда. – „Мисля, че си добър Алфа, не както Сам, но по твой собствен начин. Заслужава си да те следвам, Джейкъб.”
Умът ми се изпразни от изненада. Отне ми секунда да се съвзема и да отговоря.
„Е, благодаря. Не съм съвсем сигурен, че ще мога да на се лаская. От къде дойде това?”
Тя не отговори веднага, и аз последвах линията на мислите й. Тя си мислеше за бъдещето – за това, което казах на Джаред миналата сутрин. Как скоро ще дойде времето да се върна обратно в гората. За това как обещах, че тя и Сет ще се върнат в глутницата когато Калънови си тръгнат.
„Искам да остана с теб”, - каза ми тя.
Шок премина през краката ми, блокирайки движенията ми. Тя мина пред мен и се спря. Бавно се върна там, където бях замръзнал.
„Няма да съм пречка, обещавам. Няма да те следвам наоколо. Можеш да правиш каквото си поискаш, а аз ще ходя където искам. Само ще трябва да ме търпиш когато и двамата сме вълци.” – Тя се движеше напред-назад пред мен, размахваше дългата си сива опашка нервно. „И имам намерението да спра да се преобразявам веднага, щом мога... тъй че, това може би няма сме заедно толкова често.”
Не знаех какво да кажа.
„Като част от твоята глутница, съм толкова щастлива, колкото не съм била от години.
„И аз искам да остана”, - помисли си Сет тихо. Не бях осъзнал, че ни обръща толкова внимание докато бяга около периметъра. – „Харесвам тази глутница.”
„Хей! Сет, това няма да е глутница още дълго.” Опитах се да събера мсилите си, за да могат те да го убедят. „Сега имаме цел, но когато... след като това свърши, аз ще си остана вълк. Сет, ти имаш нужда от цел. Ти си добро хлапе. Ти си от типа хора, които винаги са били кръстоносци. И няма начин да напуснеш Ла Пуш сега. Ще завършиш гимназия и ще направиш нещо с живота си. Ще се грижиш за Сю. Моите порблеми няма да объркат бъдещето ти.”
„Но...”
„Джейкъб е прав”, - повтори Лея.
„Ти си съгласна с мен?”
„Разбира се. Но нищо от това не важи за мен. И без това щях да се махна. Ще си намеря работа някъде далеч от Ла Пуш. Може да се запиша в колеж. Да се запиша на йога и медитация, за да поработя над нрава си... и ще остана част от тази глутница за доброто на моето умствено здраве. Джейкъб, виждаш как в това има смисъл, нали? Няма да те притеснявам, ти няма да ме притесняваш, всички ще са щастливи.”
Обърнах се и започнах да се движа бавно на запад.
„Това е малко много за справяне, Лея. Нека го обмисля?”
„Разбира се. Колкото искаш.”

Отне ни повече да се върнем. Не се опитвах да бързам. Опитвах се да внимавам дотолкова, че да не си ударя главата в някое дърво. Сет роптаеше в главата ми, но бях способен да го игнорирам. Знаеше, че съм прав. Той нямаше да изостави майка си. Щеше да се върне в Ла Пуш и да защитава племето, както трябваше.
Но не можех да видя Лея да го прави. И това беше просто плашещо.
Глутница само с нас двамата? Без значение разстоянието, не можех да си представя... интимността на тази ситуация. Чудех се дали наистина се е замислила за това, или просто бе отчаяна да остане свободна.
Лея не каза нищо докато го премислях. Сякаш се опитваше да ми докаже колко лесно ще е, ако сме само ние.
Тичахме през стадо черни елени, тъкмо когато слънцето изгряваше, осветявайки облаците малко след нас. Лея въздъхна, но не се поколеба. Скокът й беше чист и експедитивен, грациозен дори. Повали най-големия, самеца, преди сепнатите животни напълно да разберат опасността.
Спуснах се към следващия най-голям елен, стискайки врата му между зъбите си бързо, за да не усети ненужна болка. Можех да усетя отвръщението на Лея, борещо се с глада й, опитах се да го направя по-лесно за нея, оставяйки вълка в мен в главата ми. Живял съм достатъчно като вълк, за да знам как да бъда животно напълно, да виждам нещата по този начин и да мисля по този начин. Оставих първичните ми инстинктите да надделеят, оставяйки я да го почувства. Тя въздъхна за момент, но след това иснстинктивно, изглежда реши да освободи умът си и да пробва да го види по моя начин. Беше много странно – умовете ни бяха много по-свързани отколкото са били преди, защото и двамата се опитвахме да мислим заедно.
Странно, но й помогна. Зъбите й преминаха през козината и кожата на рамото на жертвата й, откъсвайки дебел къс от свежата плът. Вместо да се отдръпне, както човешките й мисли искаха, тя остави вълка в нея да действа инстинктивно. Това беше един вид вцепеняващо, необмислено. Това й позволи да яде спокойно.
За мен беше лесно да направя същото. Радвах се, че не съм го забравил. Това може би отново щеше да бъде моя живот, скоро.
Щеше ли Лея да бъде част от този живот? Преди седмица, щях да намеря тази идея за просто ужасяваща. Нямаше да съм способен да я издържа. Но сега я познавах по-добре. И облекчена от постоянната болка, тя не беше същия вълк, не беше същото момиче.
Ядохме заедно докато не преядохме.
„Благодаря”, - каза ми тя по-късно, докато чистеше муцуната и лапите си във влажната трева. Нямах нищо против, тъкмо беше започнало да ръми и трябваше да преплуваме реката отново към вкъщи. Бях достатъчно чист. „Това не беше толкова лошо... да мисля по твоя начин.”
„Пак заповядай.”
Сет пристъпваше напред-назад, когато стигнахме периметъра. Казах му да поспи малко; Лея и аз можехме да поемем патрула. Сет беше в бесъзнание минута по-късно.
„Ще се връщаш пак при кръвопийците?” – попита Лея.
„Може би.”
„Трудно е за теб да си там, но и да стоиш далеч също. Познавам това чувство.”
„Знаеш ли, Лея, може би искаш да помислиш малко за бъдещето, за това какво наистина искаш да правиш. Главата ми няма да е най-щастливото място на Земята. Ще трябва да страдаш заедно с мен.”
Тя се замисли какво да ми каже.
„Уоу, това ще е лошо. Но, честно, ще е по-лесно да се справя с тоята болка, отколкото да се изправя пред моята.”
„Добре казано.”
„Знам, че ще е лошо за теб, Джейкъб. Разбирам това, може би по-добре отколкото си мислиш. Не я харесвам, но... тя е твоят Сам. Тя е всичко, което искаш и няма да имаш.”
Не можех да отговоря.
„Знам, че за теб е по-лошо. Поне Сам е щастлив. Поне е жив и е добре. Обичам го достатъчно, за да искам това. Искам да има това, което е най-добро за него.” Тя въздъхна. „Просто не искам да съм наоколо и да гледам.”
„Трябва ли да говорим за това?”
„Мисля, че да. Искам да знаеш, че няма да го направя по-лошо за теб. Господи, дори ще ти помогна. Не съм се родила несъстрадателна сръдла. Преди бях един вид добра, нали знаеш.”
„Паметта ми не се връща толкова назад.”
И двамата се засмяхме веднъж.
„Съжалявам за това, Джейкъб. Съжалявам, че страдаш. Съжалявам, че се влошава, а не се подобрява.”
„Благодаря, Лея.”
Тя се замисли за нещата, които бяха по-лоши, черната картина в главата ми, докато се опитвах да я изключа без успех.
Тя можеше да ги гледа от някаква дистанция, с перспектива, и трябваше да призная, че това помагаше. Можех да си представя, че може бих бил способен да го видя по този начин, след няколко години.
Тя видя смешната страна на ежедневното ми раздразнение, което идваше от мотаенето около вампири. Обичаше като дразнех Розали, смеейки се тихо и дори обмисляйки няколко шеги за блондинки, над които може би можех да поработя. Но тогава мислите й станаха сериозни, бавейки се на лицето на Розали по начин, който ме обърка.
„Знаеш ли, че това е лудост?” – попита ме тя.
„Ами, почти всичко сега е лудост. Но какво имаш предвид?”
„Онази руса вампирка, която мразиш толкова – определено я разбирам.”
За секунда си помислих, че си прави доста лоша шега. После, осъзнах, че е сериозна, яростта, която премина през мен беше трудна за контролиране. Беше добре, че се разделихме, за да обиколим. Ако беше някъде около мен...
„Чакай малко. Нека ти обясня.”
„Не искам да чувам нищо. Махам се от тук.”
„Чакай! Чакай!” – умоляваше ме докато се опитвах да се успокоя достатъчно, за да се преобразя. – „Хайде, Джейк.”
„Лея, това не е най-добрият начин да ме убедиш да прекарвам повече време с теб в бъдеще.”
„Йее,! Какво преиграване. Ти дори не знаеш за какво говоря.”
„За какво говориш, тогава?”
И тогава тя беше онази наранена Лея от преди. – Говоря за това да си генетично мъртъв, Джейкъб.
Злобната нотка на думите й ме остави неподготвен. Не очаквах да има моята ядосана нотка.
„Не разбирам.”
„Би могъл, ако не беше като всички останали. Ако "женските ми работи" - тя помисли думите с тежък саркастичен тон - не те караха да бягаш да се криеш, както всяко друго глупаво мъжко създание, всъщност би могъл да обърнеш внимание на значението им.”
„Оо.”
Да, никой от нас не обича да мисли за тези неща с нея. Кой би? Естествено, помня паниката на Лея онзи първи месец, когато се присъедини към глутницата – помня как я пренебрегнах като всички останали. Защото не можеше да е бременна – освен, ако нямаше някой наистина шантав религиозен начин. Тя не е била с никой след Сам. И след това, когато седмиците се влачеха и нищо не се превръщаше в нещо, тя разбра че тялото й повече не следваше нормалния ход. Ужасът – каква беше тя сега? Промени ли се тялото й, защото стана вълк? Или тя стана вълк, защото тялото й не беше добре? Единственият женски вълк в историята. Беше ли това, защото тя не беше женска, както би трябвало?
Никой от нас не е трябвало да се справя с това пречупване. Очевидно, не е като да можем да й симпатизираме.
„Знаеш ли защо Сам мисли, че отпечатваме” – помисли си тя, спокойно.
„Разбира се. Да се продължи родът.”
„Правилно. Да направим група малки вълчета. Оцеляването на вида, генетично продължение. Ти си отдаден на човека, който ти дава най-добри шансове да предаде вълчия ген.”
Чаках да ми каже до къде ще стигне с това.
„Ако бях поне малко добра в това, Сам щеше да е отдаден на мен.”
Болката й беше достатъчна, че се пречупих.
„Но не мисля, че има нещо грешно с мен. Нямам възможността да предам гена, очевидно, въпреки моята звездна кръв. Значи се превръщам в изрод – момичето – вълк, не добра за нищо друго. Аз съм генетично мъртва и двамата го знаем.”
„Не го знаем”, - успорих я аз. „Това е просто теория на Сам. Отпечатването става, но ние не знаем защо. Били мисли, че е нещо друго.”
„Знам, знам. Той мисли, че отпечатваме, за да правим по-силни вълци. Защото ти и Сам сте такива огромни чудовища – по-големи дори от бащите ни. Но и в двата случая, аз пак не съм кандидат. Аз съм... аз съм в менопауза. На 20 години съм и съм в менопауза.
Ъгх. Не исках да водя този разговор.

„Не знаеш това, Лея. Може би това е просто замръзнало – във – времето нещо. Когато напуснеш вълка и започнеш да остаряваш отново, сигурен съм, че нещата... ъгх... ще се върнат пак към нормално.”
„Може да помисля за това – само че, никой няма да отпечата мен, с моето застояло впечатляващо родословие. Знаеш ли,” добави тя, „ако ти не беше наоколо, Сет щеше да бъде най-добрият претендет за Алфа – според кръвта му, поне. Разбира се, никой не би имал в предвид мен...”
„Ти наистина искаш да отпечаташ, да бъдеш отпечатана, или което и да е?” Изисках се аз.” Какво лошо има да излезеш и да се влюбиш като нормален човек, Лея? Отпечатването е просто още един начин изборът да ти бъде отнет.”
„Сам, Джаред, Пол, Куил... изглежда не възразяват.”
„Никой от тях няма умът си в себе си.”
„Ти не искаш да отпечаташ?”
„Господи, не!”
„Това е просто защото вече си влюбен в нея. Това ще отмине, нали знаеш, ако отпечаташ. Няма да се нараняваш повече заради нея.”
„Искаш ли да забравиш какво чувстваш към Сам?”
Тя го обмисли за момент.
„Мисля, че искам.”
Въздъхнах. Тя мислеше по-здравословно от мен.
„Да се върнем на мисълта ми, Джейкъб. Разбирам защо русата ти вампирка е толкова студена – в преносен смисъл. Тя е фокусирана. Тя се е съсредоточила върху наградата, нали? Защото винаги искаш най-много това, което никога не можеш да имаш.”
„Ти би действала като Розали? Би убила някого, защото тя това ще направи, за да е сигурна, че никой няма да се меси в смъртта на Бела – ще го направиш, за да имаш бебе?”
„Просто искам възможности, които нямам, Джейкъб. Може би, ако нямаше нищо нередно с мен, никога не бих си го помислила.”
„Би убила за това?” изисках аз, не я оставяйки да избегне въпроса ми.
„Тя не прави това. Мисля, че по-скоро живее вместо някой друг. И... ако Бела ме помоли да й помогна с това...” тя направи пауза, обмисляйки. „Въпреки че не мисля много хубави неща за нея, може би ще направя същото като кръвопиицата.”
Силно ръмжене излезе през зъбите ми.
„Защото, ако беше обратното, щях да искам Бела да направи същото за мен. Както и Розали. И двете бихме постъпили като нея.”
„Ъгх. Ти си толкова лоша, колкото са и те.”
„Смешно е да знаеш, че не можеш да имаш нещо. Прави те отчаян.”
„И... това е границата ми, точно тук. Този разговор приключи.”
„Добре.”
Не беше достатъчно, че се съгласи да спре. Трябваше ми по-силен край от този.
Бях близо до мястото, на което си оставих дрехите, затова се преобръзих и вървях. Не мислех за разговора ни. Не защото нямаше за какво да мисля, а защото не издържах. Не можех да го видя по този начин – но беше трудно да устоя, когато Лея ми показа мислите и емоциите си право в главата ми.
Да, нямаше да тичам с нея, когато всичко това приключи. Може да бъде нещастна в Ла Пуш. Една малка Алфа команда преди да напусна завинаги, нямаше да убие никого.
Беше наистина рано, когато стигнах до къщата. Бела сигурно още спеше. Предположих, че мога да се покажа, за да видя какво става, да им дам зелена светлина да отидат да ловуват, и след това да намеря парче трева достатъчно меко, за да спя като човек. Нямаше да се преобразявам докато Лея спеше.
Но имаше доста шум, идващ от вътре, може би Бела не спеше. И след това чух звука на машината от горе – рентгенът? Чудесно. Може би ден четвърти от броенето започваше с трясък.
Алис отвори вратата за мен преди да мога да вляза.
Тя кимна.
- Здрасти, вълк.
- Здрасти, ниската. Какво става горе? – Голямата стая беше празна, всичкият шепот беше от горния етаж.
Тя сви малките си рамене.
- Може би друго счупване. – Опита се да каже думите непринудено, но можех да видя пламъците в очите й. Едуард и аз не бяхме единствените, които горяха покрай това. Алис също обичаше Бела.
- Друго ребро? – попитах дрезгаво.
- Не. Този път е тазът.
Смешно е как продължаваше да ме удря, сякаш всяко ново нещо беше изненада. Кога щях да спря да се изненадвам? Всяко ново бедствие изглеждаше очевидно в случая.
Алис се взираше в треперещите ми ръце.
Тогава чухме гласа на Розали горе.
- Видяхте ли, не чух счупване. Трябва да си прегледаш ушите, Едуард.
Нямаше отговор.
Алис направи гримаса.
- Накрая Едуард ще разкъса Роуз на малки парчета. Изненадана съм, че тя не го вижда. Или си мисли, че Емет ще е способен да го спре.
- Аз ще спра Емет, - предложих аз. – Ти можеш да помогнеш на Едуард с разкъсването на части.
Алис се усмихна едва.
Процесията слезе по стълбите
- Едуард носеше Бела този път. Тя държеше чашата с кръв с двете си ръце, лицето й беше бяло. Можех да видя, че бе наранена, въпреки че се опитваше да внимава с всяко свое движение на тялото си да не го покаже.
- Джейк,- прошепна тя и се усмихна въпреки болката.
Вгледах се в нея, без да казвам нищо.
Едуард настани Бела внимателно на дивана й и седна на земята до главата й. Зачудих се защо не са я оставили горе, но тогава реших, че това трябва да е идея на Бела. Тя искаше да се правим, че нещата са нормални, да избягва болничните приспособления. И той й угаждаше. Естествено.
Карлайл слезе бавно, последен, лицето му бе пресечено от тревога. Това го правеше да изглежда достатъчно възрастен за да бъде доктор.
- Карлайл, - казах аз. - Минахме половината път до Сиатъл. Няма знак от глутницата. Можете да тръгвате.
- Благодаря, Джейкъб. Времето е добро. Имаме нужда. – Черните му очи се насочиха към чашата, която Бела държеше толкова здраво.
- Честно, мисля че може да бъдете повече от трима. Почти сигурен съм, че Сам се концентрира върху Ла Пуш.
Карлайл кимна в съгласие. Изненада ме колко искащо прие съвета ми.
- Ако мислиш така. Алис, Езме, Джаспър и аз отиваме. След това Алис може да заведе Емет и Роуз...
- В никакъв случай, - изсъска Розали. - Емет може да дойде сега с вас.
- Трябва да ловуваш, - каза Карлайл с вежлив тон.
Тонът му не умекоти нейния.
- Ще ловувам с него. – изръмжа тя, накланяйки глава към Едуард.
Карлайл въздъхна.
Емет и Джаспър бяха долу на стълбите бързайки, и Алис се присъедини към тях при задната стъклена врата в същата секунда. Езме застана от едната страна на Алис.
Карлайл постави ръката си върху моята. Студеният допир не беше приятен, но не се отдръпнах. Стоях спокойно, на половина, заради изненадата и на половина, защото не исках да нараня чуствата му.
- Благодаря, - каза отново и след това изчезна през вратата заедно с останалите четирима. Очите ми ги проследиха докато преминаваха през ливадата и тогава изчезнаха преди да успея да си поема въздух. Нуждите им трябва да са били по-спешни, отколкото си представях.
Нямаше звук за минута. Можех да усетя някой да ме наблюдава, и знаех кой може да бъде. Мислех да изляза и да взема малко витамини, но шансът да съсипя сутринта на Розали изглеждаше твърде хубав, за да пропусна.
Затова се насочих към фотьойла до този, в който беше седнала Розали, настанявайки се така че главата ми бе наклонена към Бела и левият ми крак беше близо до лицето на Розали.
- Иу. Някой да изведе кучето, - измърмори тя, сбръчвайки нос.
- Чувала ли си този, Психо? Как умират мозъчните клетки на блондинката?
Тя не каза нищо.

- Е? – попитах аз. – Знаеш ли или не?
Тя погледна целенасочено към телевизора и ме игнорира.
- Чувала ли го е? – попитах Едуард.
Нямаше хумор по измъченото му лице – той не мръдна очите си от Бела. Но ми каза:
- Не.
- Страхотно. Значи ще му се насладиш, кръвопийце – мозъчните клетки на блондинките умират сам.
Розали все още не поглеждаше към мен.
- Убивала съм хиляди пъти повече от теб, ти отвратителен звяр. Не го забравяй.
- Някой ден, хубава кралице, ще ти омръзне просто да ме заплашваш. Наистина се надявам на това.
- Достатъчно, Джейкъб. – каза Бела.
Погледнах надолу, тя ми се мръщеше. Изглежда доброто настроение от вчера беше отдавна изчезнало.
- Добре, не исках да я притеснявам. Искаш ли да си тръгна? – предложих аз.
Преди да успея да се обнадеждя или обезпокоя, че най-сетне се е уморила от мен, тя премигна, и мръщенето й изчезна. Изглеждаше напълно шокирана, че мога да стигна до това заключение.
- Не. Разбира се, че не.
Въздъхнах, и чух как Едуард въздъхна съвсем тихо. Знаех, че също и на него му се иска да ме беше преодоляла. Твърде жалко, че никога не я помоли да направи нещо, което би я направило нещастна.
- Изглеждаш уморен, - изкоментира Бела.
- Като мъртвец, - признах аз.
- Иска ми се да те видя мъртав, - промърмори Розали, твърде тихо, за да я чуе Бела.
Аз просто потънах по-дълбоко в стола, настанявайки се по-удобно. Голият ми крак застана по-близо до Розали, и тя се вцепени. След няколко минути Бела помоли Розали да напълни купичката отново. Усетих вятъра, когато Розали излетя нагоре за да й донесе още кръв. Беше наистина тихо. Можех дори да подремна, помислих си аз.
И след това Едуард каза,
- Каза ли нещо?, с объркан тон. Странно. Защото никой не беше казал нищо, и защото слухът на Едуард беше добър колкото моя, и той го знаеше.
Той се взираше в Бела, и тя в него. И двамата изглеждаха объркани.
- Аз? – попита тя след секунда. – Нищо не съм казала.
Премести се на коленете си, лягайки над нея, изражението му изведнъж бе пременено по напълно различен начин. Черните му очи фокусирани върху лицето й.
- За какво си мислиш в момента?
Тя се взря в него, невиждайки.
- Нищо. Какво става?
- Какво си мислеше преди минута? – попита той.
- Просто ... за остров Езме. И перата.
Звучеше ми напълно несвързано, но тя се изчерви. И си помислих, че е по-добре да не знам.
- Кажи нещо друго.
- Какво например? Едуард какво става?
Изражението му се промени отново и той направи нещо, което накара устата ми да падне отворена. Чух задъхване зад мен и знаех, че Розали се е върнала и е толкова поразена колкото и аз.
Едуард, съвсем леко постави и двете си ръце срещу огромния й кръгъл стомах.
- Т... – преглътна той. – То... бебето харесва звука на гласът ти.
Имаше един кратък удар на пълна тишина. Не можех да помръдна и мускул, дори да премигна. Тогава...
- О господи, можеш да го чуеш! – изкрещя Бела. В следващия момент тя трепна.
Ръката на Едуард се премести към върха на стомаха й и нежно погали мястото, където сигурно я е ритнало.
- Шшш, - прошепна той. – Стряскаш го... него.
Очите й стана диви и се изпълниха с учудване. Тя погали стомаха си.
- Съжалявам, бебче.
Едуард чуваше трудно, главата му наклонена към издатината.
- Какво си мисли в момента, - изиска Бела нетърпеливо.
- То... той или тя е..., - той направи пауза и погледна в очите й. Очите му бяха изпълнени също със сродно благоговение – само че неговите бяха по-предпазливи и недоволни. - То е щастливо. – каза Едуард със скептичен глас.
Дъхът му се сепна, и не можеше да не се види налудничевият проблясък в очите й. Обожанието и предаността. Големи, тежки сълзи се плъзнаха от очите й, надолу по лицето й към усмихващите й се устни.
Докато се вглеждаше в нея, лицето му не беше изплашено, или ядосано, или горящо или някое от израженията, които имаше откакто се върнаха. Той беше удивен заедно с нея.
- Разбира се, че си щастливо хубаво бебнце, разбира се че си, - напяваше тя, галеше стомаха си докато сълзи се стичаха по бузите й. – Как може да не е, в безопасност и топлина и обичано? Обичам те толкова много, малък Ей-Джей, разбира се че си щастлив.
- Как го нарече? – попита Едуард любопитно.
Тя се изчерви отново.
- Един вид го кръстих. Не мислех, че ще искаш да знаеш... е добре, знаеш.
- Ей–Джей?
- Името на баща ти също е било Едуард.
- Да. И какво? – той направо пауза и тогава каза – Хммм.
- Какво?
- Той харесва и моят глас, също.
- Разбира се, че го харесва. – тонът й беше почти радостен. – Ти имаш най-хубавият глас във вселената. Кой няма да го хареса?
- Нямаш ли резервен план? – попита Розали, лягайки на облегалката на дивана със същото учудено, сияещо изражение на лицето си като това на Бела. – Ами ако той е тя?
Бела избърса с опакото на ръката си влажните си очи.
- Мислех си за няколко неща. Играейки си с Рене и Езме. Мислех си... Ре – не – зме.
- Ренезме?
- Ренезмее. Твърде странно?
- Не, харесва ми, - увери я Розали. главите им бяха близко, злато и махагон. - Красиво е. Единствено по рода си, за това е идеално.
- Все още си мисля, че е Едуард.
Едуард се зираше в пространството, лицето му празно докато слушаше.
- Какво? – попита Бела, лицето й просто греещо. – Какво си мисли в момента?
В началото не отговори, и после – шокирайки ни отново, три отчетливи въздишки – той положи главата си, наклонена към издатината й.
- Той те обича, - прошепна Едуард, звучейки замаян. – Той абсолютно те обожава.
В този момент, знаех че съм сам. Съвсем сам.
Исках да се ритна, когато осъзнах колко много разчитах на този вампир. Колко глупаво – сякаш можеш да разчиташ на пиявица. Разбира се той щеше да ме предаде накрая.
Разчитах да е на моя страна. Разчитах на него да страда повече отколкото страдам аз. И, най-много от всичко, разчитах на него да мрази разбунтуваолто се нещо убиващо Бела, повече отколкото го мразех аз.
Вярвах му за това.
И все пак те бяха заедно сега, двамата склонени над невидимото чудовище, очите им като на щастливо семейство.
И аз бях сам с моята омраза и болка, която беше толкова ужасна сякаш бях измъчван. Сякаш бях влачен бавно през легло от бръснарски ножчета. Болка толкова ужасна, че ще приема смъртта с усмивка, само за да се махне.
Ударът отключи замръзналите ми мускули, и аз бях на крака.
Техните глави сключени, и аз видях моята болка да преминава през лицето на Едуард, когато той влезе в главата ми отново.
- Ахх, - шокира се той.
Не знаех какво правя, стоях тук, треперейки, готов да стрелна към първото бягство, за което можех да мисля.
Движейки се като змия, Едуард се стрелна към края на малката маса и взе нещо от чекмеджето. Той ми го подаде, и аз хванех предмета инстинктивно.
- Върви, Джейкъб. Мяхай се от тук. – не го каза злобно, той изрече думите към мен сякаш бяха животоспасяващи. Той ми помагаше да намеря изхода, за който умирах.
Предметът в ръката ми беше връзка ключове за кола.