Глава четиринадесета - Част втора; Книга четвърта "Зазоряване"

14. Нещата са наистина зле, когато се почувстваш виновен заради грубостта ти към вампири

Когато се върнах обратно до къщата, отвън нямаше никой, чакащ да докладвам. Все още ли бяха под тревога?
„Всичко е наред”, мислех си неуморимо.
Очите ми бързо уловиха малката промяна в не дотам семейната сцена. Имаше една купчина светлооцветен плат на най-долното стъпало на входа. Прескочих до там, за да я изследвам.
Задържайки дъха си, защото миризмата на вампира се беше пропила в плата, аз го побутнах с носа си. Някой беше оставил дрехи. Хъх... Едуард трябва да е уловил раздразнението ми, когато хукнах през вратата. Е, добре. Това беше... мило. И странно.
Сложих предпазливо дрехите между зъбите си – ъъъх – и ги занесох обратно до дърветата. За всеки случай, ако това случайно беше някаква шега на русата психопатка и аз държа един куп момичешки неща тук. Обзалагам се, че ще й хареса изражението на човешкото ми лице, докато стоя там гол, държейки една рокля.
Под прикритието на дърветата, пуснах миризливата материя и се преобразих отново на човек. Разтърсих дрехите, удряйки ги в едно дърво, за да премахна част от миризмата им. Определено бяха мъжки дрехи – светлокафяви панталони и бяла изтънчена риза. Не бяха достатъчно големи, но изглеждахаше сякаш идеално ще ми паснат. Сигурно бяха на Емет. Запретнах ръкавите нагоре, но относно панталоните нямаше какво да направя. Е... добре.
Трябва да призная, че се чувствах по-добре с дрехи вурху себе си, дори миризливи, които не ми стават съвсем. Трудно ми беше да повярвам, че не мога просто да прескоча до вкъщи и да грабна един анцунг, когато толкова ми трябваше. Отново се появи чувството на бездомност – да нямаш къде да се прибереш. Също така нямах никакви притежания, което за момента не ме дразнеше толкова много, но вероятно скоро щеше да започне.
Изтощен, бавно се приближих до входните стълби на Калънови в моите лукзосни дрехи, втора ръка, но се поколебах стигайки до вратата. Трябваше ли да почукам? Глупаво, като се има предвид, че те знаеха, че съм тук. Учудих се защо никой не потвърди това – да ми каже или да вляза, или да се разкарам. Както и да е. Пренебрегнах това и стъпих вътре.
Още промени.Стаята пак беше станала нормална – е почти – за последните 20 минути. Големият плосък телевизор беше пуснат, с намален звук, показвайки филм с някаква мацка, който явно никой не гледаше. Карлайл и Езме стояха до задните прозорци, които отново бяха отворени към реката. Алис, Джаспър и Емет не бяха на около, но можех да ги чуя как шепнат на втория етаж. Бела беше на дивана, също като вчера, с една тръбичка все още забита в нея и интравенозната система, висяща зад дивана. Тя беше увита с два дебели юргана, така че явно ме бяха послушали. Розали беше на земята до главата й, с кръстосани крака. Едуард седеше на другия край на дивана, завитите крака на Бела бяха в скута му. Той погледна нагоре, когато влязох и ми се усмихна – само леко помръдване на устата му – сякаш нещо го зарадва.
Бела не ме чу. Тя само хвърли поглед, когато и той го направи, и също ми се усмихна. Наистина енергично, цялото й лице светеше. Не можех да си спомня последния път, когато тя беше толкова развълнувана да ме види.
Какво и ставаше? За Бога, та тя беше женена! Щастливо женена, при това – нямаше съмнение, че тя обича своя вампир, отвъд границите на благоразумието. И очевидно бременна, което не беше за пренебрегване.
Така че, защо, по дяволите, трябваше да е толкова развълнувана, че ме вижда? Сякаш щях да оправя целия й странен ден, само като вляза през вратата.
Ако можеше да не й пука... Или още по-добре – да не ме иска наоколо. Тогава щеше да е много по-лесно да стоя настрани.
Едуард изглежда беше съгласен с моите мисли. Ннапоследък с него бяхме на една вълна, което направо си беше лудост. Той се мръщеше, разчитайки лицето й докато тя гледаше грейнала към мен.
- Те просто искаха да поговорим - смотулевих аз, гласът ми се провлачи от изтощение – Няма атака на хоризонта .
-Да – каза Едуард – Чух по-голямата част .
Това леко ме поразбуди. Та ние бяхме на почти пет киломерта.
- Но как? – питах аз.
- Ами теб те чувам по-ясно – въпрос на концентрация и познатост. Също така, мислите ти са по-лесни за чуване, когато си в човешката си форма.Така че, улових по-голямата част от това, което се случи там.
- Оуу. Това леко ме подразни, но не заради добра причина,тъй че го пренебрегнах. -Добре.Мразя да се повтарям.
- Щях да ти кажа да поспиш малко – каза Бела – но вероятно ще припаднеш на пода след около 6 секунди, тъй че май няма смисъл.
Изумително беше колко по-добре звучеше и колко по-силна изглеждаше. Подуших прясната кръв и видях, че купичката пак беше в ръцете й. Колко още кръв беше нужна, за да се оправи? Все пак, щяха ли да отскочат и до съседите?
Запътих се към вратата, броейки секундите, които Бела ми отброи, докато вървях– Една Мисисипи..., две Мисисипи...
- Къде е наводнението, помияр? – измърмори Розали.
- Знаеш ли как да удавиш блондинка,Розали? – казах без да спирам и без да се обръщам към нея.– Трябва само да залепиш огледало за дъното на някой басейн.
Чух Едуард да се киска, докато затварях вратата. Явно настроението му се променяше според здравето на Бела.
-Това вече съм го чувала, – каза Розали след мен.
Вървях тежко по стълбите, единственият ми стимул бе чистият въздух сред дърветата. Мислех да захвърля дрехите на прилично разстояние от къщата за бъдещо ползване, вместо да ги нося завързани за крака си, така че нямаще да се налага да мириша и тях. Докато се пипах с копчетата на новата ми риза, си помислих как те никога няма да са на мода сред върколаците.
Чух гласовете, докато си проправях път сред ливадата.
- Къде отиваш? - попита Бела.
- Забравих да му кажа нещо.
- Остави Джейкъб да поспи, това може да почака.
Да, моля те, остави Джейкъб да поспи.
- Ще отнеме само секунда.
Обърнах се бавно. Едуард вече беше на вратата. Лицето му излъчваше извинение, когато ме приближи.
- За бога, какво има пък сега?
- Извинявай, – каза той и се поколеба, сякаш не знаеше как да каже това, което мисли.
- Какво си мислиш,читателю на мисли?
- Докато говореше с делегатите на Сам малко по-рано - измрънка той - аз предавах разговора едно към едно на Карлайл, Езме и останалите. Те бяха обезпокоени...
- Виж, няма да зарежем поста си. Не трябва да вярвате на Сам, както и ние. Ще си държим очите отворени, въпреки всичко.
- Не, не за това Джейкъб. Ние вярваме на преценката ти. По-скоро Езме беше притеснена за трудностите, които се създават на глутницата. Тя ме помоли да говоря насаме с теб за това.
Това ме хвана неподготвен.
- Трудностите?
- По-точно това за бездомността. Тя е много разстроена от това, че всички сте толкова... лишени.
Изсумтях. Вампирска майка орлица, доста странно.
- Ние сме корави. Кажи й да не се притеснява.
- Въпреки това, тя иска да направи каквото може. Останах с впечатлението, че Лея предпочита да не яде докато е във вълчата си форма?
- И...? – подканих го аз.
- Ами, ние имаме нормална човешка храна тук, Джейкъб. За посещения и, естествено, за Бела. Лея е добре дошла. Всички вие сте.
- Ще й предам това.
- Лея ни мрази.
- Е, и...?
- Ами предай й го,така че да го обмисли,ако нямаш нищо против.
- Ще направя, каквото мога.
- И после идва нуждата от дрехи.
Погледнах към тези, които носех.
- О,да... благодаря. - Може би нямаше да е проява на добри маниери, ако споменях колко зле миришат.
Той съвсем леко се усмихна.
- Та, ние лесно можем да помогнем с всякакви нужди. Алис рядко ни позволява да носим едно и също нещо два пъти. Имаме един куп дрехи, предназначени за дарения, а и мисля, че Лея и Езме са почти един и същ размер...
- Не съм сигурен как ще се почувства тя относно дрехите на някой кръвопиец, не е толкова практична, колкото съм аз.
- Сигурен съм, че можеш да представиш предложението по възможно най-добрия начин. Както и предложението за всяка друга физическа нужда, също така и за транспорт и изобщо за всичко, от което може да се нуждаете. А също и за душ, щом предпочитате да спите навън. Моля... вземете предвид удобствата на дома.
Той каза последното нежно – без да се опитва да е тих, но с някаква истинска емоция.
Загледах се в него за секунда, мигайки сънливо.
- Това е, ъммм, много мило от ваша страна. Кажи на Езме, че, ммм , оценяваме жеста. Но периметъра стига до реката на някои места, така че сме доста чисти.
- Все пак предай предложението .
- Разбира се, разбира се.
- Благодаря .

Обърнах се с гръб, само за да замръзна на място, когато чух нисък и болезнен плач от къщата. Докато се обърна него вече го нямаше.
Сега пък какво?
Последвах го, тътрейки се като зомби. И изполвайки същия брой мозъчни клетки, всъщност. Не беше като да имам избор. Нещо не беше наред. Трябваше да разбера какво става. Но нямаше да има какво да направя и щях да се почувствам още по-зле.
Беше неизбежно.
Отново влязох вътре. Бела дишаше тежко, заради издутината в средата на корема й. Розали я поддържаше, докато Едуард, Карлайл и Езме се чудеха какво да правят. Едно леко трепване улови вниманието ми ; Алис беше на върха на стълбите,гледайки надолу към стаята, а ръцете й бяха притиснати към слепоочията. Беше странно, сякаш по някакъв начин не можеше да слезе.
- Дай ми секунда, Карлайл - измрънка Бела.
- Бела, - каза ядосано докторът, - Чух нещо да се пропуква. Трябва да погледна.
- Почти съм сигурна, - тя пак простена, - че беше ребро. Ауч... дам, точно тук. Тя посочи към лявата си страна, внимавайки да не го докосне.
Сега трошеше и костите й.
- Трябва да направя рентген. Може да има парченца. Не искаме да пробие нещо.
Бела си пое дълбоко въздух.
- Добре.
Розали внимателно повдигна Бела. Изглежда, че Едуард се готвеше за спор, но Розали погледна към него, оголвайки зъбите си:
- Вече я държа.
Значи сега Бела беше по-силна, но и нещото също. Нямаше как да гладува, без да гладува и то, лекуването действаше по същия начин. Нямаше начин за победа.
Блонди придружи Бела нежно покрай секцията с Карлайл и Едуард бе по петите й, никой от тях дори не ме забелязваше, стоящ скован на прага. Значи те имаха кръвни банки и рентген? Явно докторът беше взел работата си с него у дома.
Бях твърде изморен, за да ги последвам, твърде изморен даже да помръдна. Отстъпих назад до стената и се плъзнах на пода. Вратата все още беше отворена, така че насочих носа си навън, благодарен за свежия въздух. Отпуснах главата си на касата на вратата и се заслушах.
Можех да чуя работата на рентгена горе. Или поне така предполагах. И после леки стъпки надолу по стълбите. Не погледнах да видя кой точно вампир беше.
- Искаш ли възглавница? - попита ме Алис.
- Не, - промърморих. Какво беше това прекалено гостоприемство? Направо ме побъркваше.
- Това не изглежда удобно, - възрази тя.
- Не е.
- Тогава защо не се преместиш ?
- Изморен съм. Защо не си горе с останалите? - отвърнах.
- Главоболие, - отговори тя.
Завъртях главата си, за да я погледна. Алис беше слабичко, малко нещо. Цялата беше колкото едната ми ръка. Сега изглеждаше дори още по-мъничка, сякаш се беше свила в себе си. Лицето и беше изпито.
- Вампирите имат главоболие?
- Не и нормалните.
Изсумтях. Нормални вампири?!
- Е, как така вече не си постоянно с Бела? - попитах аз обвинително. Не се бях сещал за това преди, защото главата ми беше пълна с други глупости, но беше странно, че Алис не е покрай Бела, поне не и от както аз бях там. Може би, ако Алис беше до нея Розали нямаше да е. – Мислех,че вие двете сте ето така, - кръстосах два пръста.
- Както вече казах , - тя се намести удобно на една плочка на две крачки от мен, овивайки слабичките си ръце около коленете си, - главоболие.
- Бела ти докарва главоболие?
- Да.
Намръщих се. Сигурен бях, че не ми е до гатанки. Наклоних отново главата си към свежия въздух и затворих очи.
- Всъщност не е Бела, - коригира се тя - ембрионът е.
Ах, още някой, който се чувстваше като мен. Беше доста лесно да го разпозная. Тя каза думата неохотно, също като Едуард.
- Не мога да го видя, - каза тя, въпреки,че можеше и да го казва и на себе си. До колко знаеше, аз вече спях. – Не мога да видя нищо свързано с него, както не мога и с теб.
Потреперих и зъбите ми се стегнаха. Не ми харесваше да ме сравняват със съществото.
- Бела се изпречва на пътя, Тя цялата е овита около него, така че е... замъглено. Като лош сигнал при телевизията е, сякаш се опитваш да се фокусираш върху онези неясни хора треперещи на екрана. Ще ми се пръсне главата като я гледам. А пък и без това не мога да видя повече от няколко минути напред... Ембриона е много голяма част от бъдещето й. Когато за пръв път реши... Когато вече знаеше, че го иска, тя просто изчезна от погледа ми. Изплаших се до смърт.
Алис остана тиха за секунда и после добави
- Трябва да призная, че е облекчение да си наблизо, като изключим миризмата на мокра кучешка козина. Всичко изчезва. Сякаш съм със затворени очи. Притъпява главоболието.
- Радвам се да помогна, госпожо. – смънках аз.
- Чудя се какво ли общо имате... защо и при теб е по същия начин.
Внезапна топлина избухна в средата на тялото ми. Стиснах юмруци, за да овладея треперенето си.
- Аз нямам нищо общо с онова изсмукващо живота нещо, - казах през зъби.
- Е, все пак има нещо.
Не отговорих. Жегата вече отминаваше. Бях прекалено изморен, за да бъда бесен.
- Няма да имаш нищо против, ако седна тук до теб, нали? – попита Алис.
- Май не, и без това си мирише.
- Благодаря, - каза тя – Явно това е най-доброто решение за главоболието, след като не мога да взема аспирин.
- Може ли да замълчиш, опитвам се да спя.

Тя не отговори, мигновено умълчавайки се. След секунди вече спях.
Сънувах, че съм много жаден. И пред мен имаше голяма чаша с вода – много студена, можеше да се види как кондензира. Грабнах чашата и отпих голяма глътка, само за да разбера почти веднага, че не е вода, а си е чиста белина. Изплюх я обратно, оповръщайки всичко наоколо и част от нея излезе през носа ми. Гореше, носа ми гореше...
Болката в носа ме събуди, което беше достатъчно, за да си припомня къде бях заспал. Миризмата беше доста ужасяваща, като се има предвид, че носът ми не беше вътре в къщата. Ъгх. И беше шумно. Някой се смееше твърде високо. Познат смях, но той не вървеше с миризмата, не принадлежеше към нея.
Изпъшках и отворих очи. Небето беше мъгливо – беше ден, но не знаех точно по кое време. Може би към залез, беше доста тъмно.
- Крайно време беше, - блондито измърмори не много далеч от мен. – Хъркането ти като моторна резачка взе да става досадно.
Завъртях се и се докарах до седнала позиция. Докато го правех, осъзнах откъде идва миризмата. Някой беше сложил голяма пухена възглавница под главата ми. Вероятно опит да бъде мил, предполагам. Освен, ако не е била Розали.
Веднага щом лицето ми беше далеч от миризливата перушина, долових и други миризми. Като бекон и канела, омесени с вампирската миризма.
Премигнах, оглеждайки стаята.
Нещата не се бяха променили много, освен това, че Бела беше седнала по средата на дивана и интравенозната система я нямаше. Блонди седна до краката на Бела, с глава опряна на коленете й. Все още ме побиваха тръпки от това как небрежно я докосваха, макар че това беше много тъпо, вземайки в предвид всички факти. Едуард беше от едната й страна, държейки ръката й. Алис беше на пода, също като Розали. Сега лицето й не беше притеснено. И не беше трудно да разбера защо – беше си намерила друго обезболяващо.
- Хей, Джейк се събужда! - изчурулика Сет.
Той стоеше от другата страна на Бела, с ръка грижливо преметната през рамената й и препълнена чиния с храна в скута си.
Какво, по дяволите?
- Дойде да те търси, - каза Едуард, докато ставах на краката си. – И Езме го убеди да остане за закуска.
Сет улови изражението ми и побърза да обясни.
- Да, Джейк просто проверявах дали си добре, защото ти така и не се преобрази отново. Лея се притесни. Казах й, че най-вероятно си припаднал от умора, докато си бил все още човек, но нали я знаеш каква е. Както и да е, те имаха всичката тази храна и, по дяволите, - той се обърна към Едуард, - човече, умееш да готвиш.
- Благодаря ти, - измърмори Едуард.
Вдишах бавно, опитвайки се да си отпусна зъбите. Не можех да откъсна очи от ръката на Сет...
- На Бела и стана студено, - каза Едуард тихо.
Вярно. Пък и не ми влизаше в работата, все пак. Тя не беше моя.
Сет чу изказването на Едуард, погледна лицето ми, и внезапно и двете ръце му потрябваха, за да яде. Той махна ръката си от Бела и се нахвърли върху храната. Минах напред, само на няколко стъпки от дивана, все още опитвайки да възвърна обноските си.
- Лея патрулира ли? - попитах Сет. Гласът ми все още бе сънен.
- Дам, - каза той, след като преглътна. И той беше с нови дрехи. Стояха му по-добре, отколкото моите на мен. - Тя е на пост, не се притеснявай. Ще извие, ако има нещо. Разменихме се някъде около полунощ. Аз бягах цели 12 часа, - той се гордееше с това и си пролича от тона му.
- Полунощ? Чакай малко, кое време е сега?
- На зазоряване е . – той погледна през прозореца, за да се увери.
Аах, проклятие. Спал съм през остатъка от деня и през цялата нощ – тотално съм се изтървал.
- Мамка му. Извинявай, Сет. Наистина, трябвало е да ме изриташ, за да се събудя.
- Нее, човече, трябваше ти един здрав сън. Не си си почивал от кога? Нощ преди последния ти патрул за Сам? Някъде към 40 часа? 50 часа? Не си машина, Джейк. Пък и нищо интересно не си изпуснал.
Нищо? Погледнах бързо към Бела. Цветът й беше станал такъв, какъвто го помнех. Блед, но с розови отенъци. Устните й отново бяха розови. Дори и косата й изглеждаше по-добре, по-лъскава. Тя видя, че я преценявам и ми се ухили.
- Как е реброто? - попитах.
- Здраво облепено. Дори не го чувствам.
Завъртях очи. Чух Едуард да стиска зъби и осъзнах, че нейното театрално-цъфтящо поведение го дразнеше, също толкова колкото и мен.
- Какво има за закуска?, - попитах аз леко саркастично, - 0 отрицателна или АБ положителна?
Бела ми се изплези. Отново си беше пак тя.
- Омлети, - каза тя, но очите и погледнаха надолу и видях, че купичката с кръв е закрепена между крака й и този на Едуард.
- Отиди да си вземеш някаква закуска, Джейк. – каза Сет, - Има много в кухнята. Би трябвало да си абсолютно празен.
Разгледах храната в скута му. Приличаше на половин омлет от кашкавал и четвърт от канелено руло с размерите на фризби. Стомахът ми изкъркори, но не му обърнах внимание.
- А какво има Лея за закуска? - попитах Сет критично.
- Хей, занесох й храна още преди аз да бях напнал нещо, - защити се той – тя каза, че предпочита да яде убито на пътя животно, но се обзалагам, че ще се огъне. Тези канелени рола... – той сякаш нямаше думи.
- Тогава ще отида да ловувам с нея.
Сет въздъхна, когато се обърнах да тръгвам.
- Може ли за момент, Джейкъб?
Карлайл ме питаше, така че когато се обърнах лицето ми беше по-респектирано, отколкото щеше да бъде, ако ме беше попитал някой друг.

- Да?
Карлайл се приближи, докато Езме се понесе към другата стая. Той спря на няколко крачки от мен, на разстояние малко по-голямо от обичайното между двама души, водещи разговор. Оцених това, че ми дава пространство.
- Говорейки за ловуване, - започна той с печален глас, - това ще е спорен въпрос за моето семейство. Разбирам, че досегашното ни споразумение е невалидно за момента, така че щях да искам съвета ти. Ще ни преследва ли Сам отвъд периметъра, който сте създали? Не искаме да рискуваме среща с някой от вашето семейство или да изгубим някой от нашето. Ако беше на наше място как щеше да постъпиш?
Отстъпих назад, леко учуден от начина, по който ми го каза. Какво ли знаех за това да бъдеш в кожата на кръвопиец? Но, все пак, познавах Сам.
- Има риск, - казах, игнорирайки останалите очи впити в мен и се постарах да говоря само на него, - Сам се е поуспокоил малко, но съм сигурен, че за него споразумението е невалидно. Докато смята, че племето ни или който и да е друг човек е в опасност, той няма да задава въпроси, ако ме разбираш. Но въпреки всичко, негов приоритет ще е Ла Пуш. Няма достатъчно от тях, които да осигурят прилично наблюдение на хората, докато се организират големи ловни партита, които да нанесат щети. Обзалагам се,че ще стоят близо до вкъщи.
Карлайл кимна замислено.
- Така че бих казал да излезете заедно, за всеки случай. И вероятно ще е по-добре да е през деня, защото ние бихме очаквали да е през нощта. Традиционни вампирски работи. Вие сте бързи – идете зад планините, достатъчно надалеч, така че да няма опасност да прати някой толкова далеч от вкъщи.
- И да оставим Бела незащитена?
Изсумтях.
- А ние какво сме, лукови глави ли?
Карлайл се разсмя, но лицето му бързо стана отново сериозно.
- Джейкъб, не можеш да се биеш срещу братята си.
Очите ми се присвиха.
- Не казвам, че няма да е трудно, но ако те наистина идват да я убият аз ще мога да я защитя.
Карлайл поклати нервно глава.
- Не, нямах предвид това, че ще си неспособен. А това, че ще е много грешно. Не искам това да тежи на съвестта ми.
- Няма да тежи на твоята, докторе, а на моята. Мога да се справя с това.
- Не, Джейкъб. Първо ще се уверим, че нашите действия не налагат това. - той се намръщи замислено, - ще ходим по трима, - реши той след секунда. – Това май е най-доброто, което можем да направим.
- Не знам, докторе. Разделенето на половина не е най-добрата стратегия.
- Ние имаме някои допълнителни способности, които ще подобрят това. Ако Едуард е един от тези трима, той ще може да ни осигури няколко километра безопасност.
И двамата погледнахме към Едуард. Неговото изражение накара Карлайл веднага да отстъпи.
- Сигурен съм, че има и други начини, - каза Карлайл. Беше ясно, че няма достатъчно силна физическа нужда, която да отдалечи Едуард от Бела точно сега. – Алис, сигурен съм, че ти можеш да видиш кои пътища ще са грешни?
- Тези, които изчезват, - каза Алис, кимайки – Лесно е.
Едуард, който се беше напрегнал от първия план на Карлайл, се успокои. Бела гледаше нещастно към Алис и онази бръчка на челото й, която показваше, че е нервна се беше появила.
- Добре тогава, - казах, - Всичко е уредено. Аз ще тръгвам. Сет, ще те очаквам по залез, така че се наспи някъде тук, ясно?
- Разбира се, Джейк. Ще се преобразя веднага щом съм готов. Освен ако..., - той се поколеба,поглеждайки към Бела – Имаш ли нужда от мен?
- Тя си има одеала, - го срязах аз.
- Добре съм, Сет, благодаря ти, - побърза да каже Бела.
И тогава Езме се плъзна пак в стаята с голяма покрита чиния в ръце. Тя се спря колебливо до рамото на Карлайл, нейните големи очи с цвят на тъмно злато бяха върху мен. Тя държеше чинията и плахо пристъпи напред.
- Джейкъб, - каза тя тихо. Нейният глас не беше толкова остър като на останалите. – Знам, че... идеята да ядеш тук, където мирише толкова лошо не предизвиква апетит у теб. Но ще се чувствам много по-добре, ако вземеш малко храна с теб, като тръгваш. Знам, че не можеш да си отидеш вкъщи и това е заради нас. Моля те, намали поне малко моето безпокойство. Вземи нещо за ядене. – Тя държеше храната към мен, лицето й бе меко и умоляващо. Не знам как го направи, защото тя не изглеждаше по-голяма от средата на двайсетте години и беше бяла като платно, но нещо в нейното изражение ми напомни на майка ми.
Леле!
- Ъмм, разбира се, разбира се, - измърморих аз, - Предполагам. Може би Лея е все още гладна или... нещо такова.
Пресегнах се и взех храната с една ръка, държейки я настрани на разстояние... Щях да я захвърля до някое дърво или нещо от сорта. Не исках тя да се чувства зле.
След това се сетих за Едуард.
„Не й казвай нищо! Нека си мисли, че съм я изял.”
Не погледнах към него, за да видя дали е съгласен. Трябваше да е съгласен. Кръвопиецът ми беше задължен.
- Благодаря ти, Джейкъб, - каза Езме, усмихвайки ми се. Как можеше каменно лице да има трапчинки, за бога?
- Ъмм, благодаря ти, - казах аз. Лицето ми беше горещо - по-горещо от обикновено.
Това беше проблемът да се движиш с вампири – започваш да свикваш с тях. Започваха да се месят в начина, по който виждаш света. Започваш да ги чувстваш като приятели.
- Ще дойдеш ли по-късно, Джейк? - попита Бела, когато се канех да побегна.
- Ъъъ, не знам.
Тя стисна устни, сякаш се опитваше да не се разсмее.
- Моля те. Може да ми стане студено.
Поех дълбоко въздух през носа си и след това, твърде късно, осъзнах, че това не е добра идея. Потреперих.
- Ами, може би.
- Джейкъб? - попита Езме. Направих крачка назад към вратата, когато тя продължи, и тя направи няколко стъпки към мен. – Оставих кошница с дрехи на прага. За Лeя са. Точно са изпрани - постарах се да ги пипам колкото мога по-малко. - Тя се намръщи. – Имаш ли нещо против да й ги предадеш?
- Ще се заема, - измърморих и след това се изстрелях през вратата, преди някой друг да успееше да ме придума за още нещо.