Глава тринадесета - Част втора; Книга четвърта "Зазоряване"

13. ДОБРЕ, ЧЕ ИМАМ ЗДРАВ СТОМАХ


Карлайл и Розали се втурнаха по стълбите. Можех да ги чуя, обсъждащи дали да й я затоплят. Ъгхх. Чудех се какви неща стил „къщата на ужасите” държат наоколо. Хладилник пълен с кръв, проверено. Какво още? Стая за мъчения? Стая с ковчези?
Едуард стоеше, държейки ръката на Бела. Лицето му отнове беше мъртвешко. Изглеждаше така, сякаш вече няма енергия да поддържа надеждата, която имаше преди. Те се взираха един друг, но не в добрия смисъл. Изглеждаха така сякаш разговарят. Някак си ми напомниха на Емили и Сам.
Не, това не беше добре, само го правеше по – трудно за наблюдаване.
Знаех какво е за Лея, да трябва да го вижда през цялото време. Да го чувам в главата на Сам. Естевтвено, всички ние се чувствахме зле за нея, но ние не бяхме чудоновища – не в този смисъл, естествено. Но предполагам я обвинявах за начина, по който поставяше всичко. Изкарвайки си го на всички, карайки ни да се чувстваме толкова нещастни, колкото е и тя.
Никога отново не бих я обвинил. Как някой можеше да помогне за разпространението на такава мъка наоколо? Как можеше никой да не опита да облекчи малко тежестта, дарявайки малко спокойствие на някой друг?
И ако това означаваше, че трябва да имам глутница, как бих могъл да я обвиня за взимането на моята свобода? Бих направил същото. Ако имаше начин да избегна тази болка, бих го направил, също.
Розали се спусна по стълбите след секунда, прелитайки през стаята като остър бриз, раздвижвайки изгарящата миризма. Тя спря в кухнята, чух скърцането от вратата на шкафа.
- Забележи звука, Розали. – измърмори Едуард, извъртайки очи.
Бела изглеждаше заинтригувана, но Едуард просто поклати глава.
Розали връхлетя обратно през стаята и изчезна отново.
- Това е твоя идея? – прошепна Бела, гласът й бе неравен, докато се
опитваше да го направи достатъчно силен, за да мога да я чуя. Забрави, че аз чувам просто перфектно. Като че ли харесвах, как през повечето време сякаш забравяше, че не съм напълно човек. Приближих се по-близо, за да не се налага да се напряга толкова много.
- Не ме вини за това. Твоят вампир просто различаваше различни коментари в главата ми.
Тя се усмихна едва – едва.
- Не очаквах да те видя отново.
- Да, аз също. – отвърнах аз.
Беше странно – просто да стоя там, но вампирите бяха разместили всички мебели за да направят място за медецинските уреди. Представих си, че това не ги притеснява – седене или стоене, нямаше голяма разлика когато беше камък. Не би притеснявало мен също, освен че бях толкова изтощен.
- Едуард ми каза какво е трябвало да направиш. Съжалявам.
- Всичко е наред. Сигурно е било просто въпрос на време, докато се пречупя пред нещо, което Сам иска да направя. – излъгах аз.
- А Сет? – Прошепна тя.
- Той е щастлив да помогне.
- Мразя да ти причинявам неприятности.
Изсмях се веднъж – беше по скоро лай отколкото смях.
Тя въздъхна едва. – Предполагам това не е нещо ново, нали?
- Не, не съвсем.
- Не е необходимо да стоиш и да гледаш това. – тя каза това едва изричайки думите.
Можех да напусна. Това беше може би добра идея. Но ако го направех, начина по който изглеждаше сега, можех да пропусна последните петнайсет минути от живота й.
- Наистина нямам къде другаде да отида. – Казах аз, опитвайки се да запазя гласа си без никакви емоции. – Вълчите неща са много по-малко належащи откакто Лея се присъедини.
- Лея? – задъха се тя.
- Не й ли каза? – попитах Едуард.
Той просто сви рамене, без да отмества очите си от лицето й.
Можех да видя, че това не беше много вълнуваща новина за него, не нещо заслужаващо да се сподели в сравнение с по-важните събития, които се случваха.
Бела не го прие толкова ведро. Изглежда това беше лоша новина за нея.
- Защо? – въздъхна тя.
Не исках да навлизам в цялата дълга колкото роман версия.
- За да наглежда Сет.
- Но Лея ни мрази. – прошепна тя.
Нас. Добре. Можех да видя, че и тя е уплашена.
- Лея няма да притеснява никого.– освен мен. Тя е в моята глутница.
Направих гримаса при думите. – Така че тя ме следва. – Ъгхх.
Бела не изглеждаше убедена.
- Уплашена си от Лея, но сте най-добри приятелки с русата откачалка?
Имаше силно съскане от втория етаж. Добре, чула ме е.
Бела ми се намръщи.
- Недей, Роуз ... разбира.
- Да – изсумтях аз – Разбира, че ще умреш и не се интересува, докато тя ще получи своето мутирало изчадие от сделката.
- Спри да бъдеш идиот, Джейк – прошепна тя.
Изглеждаше твърде слаба за да се ядоса. Опитах се да вместо това
да се усмихна.
- Казваш го сякаш е възможно.
Бела се опита да не ми се усмихва в отговор, но не успя и накрая нейните тебеширени устни се изтеглиха в краищата.
И тогава Карлайл и въпросното психо бяха там. Карлайл държеше бяла пластмасова чаша в ръка – от вида с капак и извита сламка. Оо, сега разбрах. Едуард не е искал Бела да мисли за това, което ще трябва да направи, повече от необходимото. Изобщо не можеше да се види какво има в чашата. Но можех да го помириша.
Карлайл въздъхна, ръката с чашата наполовина протегната. Бела я погледна, отново уплашена.
- Можем да опитаме друг начин – каза Карлайл тихо.
- Не – отвърна Бела – ще опитам този първо... нямаме време...
Първо си помислих, че най-сетне е разбрала и е разтревожена за себе си, но тогава ръката й се спусна леко към стомаха й.
Бела се пресегна и взе чашата. Ръката й се разтрепери леко, и можех да чуя звука отвътре. Опита се да се подпре на лакътя си, но тя едва можеше да повдигне ръката си. Полъх на топлина премина през гръбнака ми докато гледах колко крехка е станала за по-малко от ден.
Розали постави ръцете си около рамената на Бела, подкрепяйки главата й, както със новородено. Блонди беше изцяло за бебетата.
- Благодаря – прошепна Бела. Очите й ни обходиха. Все още в полу-съзнание. Ако не беше толкова обезводнена, обзалагам се че щеше да се изчерви.
- Нямам нищо против – промърмори Розали.
Почувствах се неловко. Трябваше да напусна когато Бела ми предложи шанса. Не принадлежах тук, да бъда част от това. Мислех си да се измъкна, но тогава осъзнах, че едно такова действие само ще го направи по-лошо за Бела – по-трудно за нея да ми мине през всичко това. Сигурно се е досетила че съм твърде отвратен за да остана. Което беше почти истина.
Въпреки това. Докато предявявах отговорност за тази идея, не исках да се измъквам, също.
Бела вдигна чашата до лицето си и помириса края на сламката. Отдръпна се и направи гримаса.
- Бела, скъпа, можем да намерим по-лесен начин, - каза Едурд, протягащ ръката си за чашата.
- Запуши си носа, – предложи Розали. Гледаше ръката на Едуард сякаш ще я зашлеви. Иска ми се да можеше. Обзалагам се, че Едуард няма да стои спокойно, бих искал да видя как Блонди губи крайник.
- Не, не е това. Това е просто... – Бела си пое дълбоко дъх. – Мирише добре, - призна тя с лек глас.
Едва преглътнах, опитвайки се да държа отвращението далеч от лицето си.
- Това е добре – Розали каза на Бела нетърпеливо. – това означава, че сме на прав път. Пробвай. – виждайки Блонди в нова светлина, се учудих как не затанцува.
Бела постави сламката между устните си, затваряйки очи и збръчквайки нос. Можех да чуя звука на кръвта в чашата отново когато ръката й затрепери. Преглътна за секунда, охкайки тихо с все още затворени очи.
Едуард и аз направихме крачка напред едновременно. Той докосна лицето й. Стиснах ръцете си зад гърба ми.
- Бела, любима - ...

- Добре съм – прошепна тя. Отвори очи и се вгледа в него. Изражението беше... извинително. Умоляващо. Уплашено. – Има добър вкус.
Киселините в стомаха ми се разбъркаха, заплашвайки да прелеят. Стиснах зъбите си.
- Това е добре, - повтори Розали, все още развълнувана. – Добър знак.
Едуард просто притисна ръката си до бузата й, извивайки пръстите си около формите на крехките й кости.
Бела въздъхна и сложи сламката на устните си отново. Този път всмука наистина голяма глътка кръв. Това действие не изглеждаше толкова слабо както всичко останало около нея. Сякаш някакъв инстинкт взима надмощие.
- Как е стомахът ти? Повдига ли ти се? – попита Карлайл.
Бела поклати глава. – Не, не се чувствам зле, - прошепна тя. – Това е първият път, а?
Розали засия. – Отлично.
- Мисля, че е малко рано за това, Роуз, - промърмори Карлайл.
Бела преглътна още една глътка кръв. След това отправи сияещ поглед към Едуард.
- Това проваля ли резултата ми? – прошепна тя – Или започваме да броим след като стана вампир?
- Никой не брои, Бела. Във всеки случай, никой не е умрял от това. – Усмивката, с която я дари беше изпълнена с живот. – Списъкът ти е все още празен.
Загубиха ме.
- Ще ти обесня после, - каза Едуард, толкова силно, че думите бяха просто вдишване.
- Какво? – прошепна Бела.
- Просто говоря на себе си, - излъга той.
Ако успееше с това, ако Бела оживееше, Едуард нямаше да може да
се измъкне само с това, когато нейните сетива бяха толкова изострени колкото и неговите. Ще трябва да поработи върху честността.
Устните на Едуард се свиха, борейки се с усмивката.
Бела преглътна още няколко пъти, взирайки се отвъд нас, през прозореца. Вероятно преструвайки се, че ни няма. Или може би просто мен. Никой друг от групата не би бил отвратен от това, което прави. Точно обратното, може би им беше трудно, да не откъснат чашата от нея.
Едуард извъртя очите си.
Господи, как някой може да издържи да живее с него? Наистина беше много лошо, че не може да чуе мислите на Бела. Тогава той сигурно щеше да й досажда с нещата, които чува и тя ще се умори от него.
Едуард се изсмя тихо. Очите на Бела се обърнаха към него веднага, полу-усмихната на забавлението по лицето му. Мога да се обзаложа, че е нещо, което не е виждала наскоро.
- Нещо смешно? – въздъхна тя.
- Джейкъб – отвърна й той.
Погледна насам към мен с друга уморена усмивка. – Джейк е забавен – съгласи се тя.
Страхотно, сега бях забавление. – Ляляля – промърморих аз, с безразлично изражение.
Тя се усмихна отново, след това отпи голямо количество от чашата. Отдръпнах се, когато сламката изпадна в празния въздух, правейки силен засмукващ звук.
- Направих го – каза тя, звучейки доволна. Гласът й беше по-ясен, неравен, но не шепотът като в началото на този ден. – Ако продължавам така, Карлайл, ще махнеш ли иглите от мен?
- Възможно най-скоро – обеща той. – Честно, не правят нещо кой знае колко добро, там където са.
Розали потупа главата на Бела, и си размениха обнадеждени погледи.
И всеки би могъл да го види – чаша пълна с човешка кръв, имаше незабавен ефект. Цветът и се възвръщаше – имаше блед намек за розово на восъчните й бузи. И най-вече изглеждаше не се нуждаеше повече от помощта на Розали. Дишането й беше улеснено, и мога да се закълна биенето на сърцето й беше по-силно, от когато и да било.
Всичко се ускори.
Духа на надеждата в очите на Едуард се превърна в нещо истинско.
- Искаш ли още? – притисна я Розали.
Рамената на Бела се отпуснаха.
Едуард отправи поглед към Розали преди да се обърне към Бела. – Не е необходимо да пиеш още, сега.
- Да, знам. Но ... Искам – призна тя навъсено.
Розали прокара тънките си остри пръсти през дългата коса на
Бела. – Не е необходимо да се срамуваш от това Бела. Тялото ти има нужди. Всички разбираме това. – Гласът й беше успокояващ, но след това добави рязко, - Някой, който не го разбира не би трябвало да е тук.
Очевидно бе предназначено за мен, но нямаше да допусна Блонди да ме засегне. Радвах се, че Бела се чувства по-добре. Какво ако това ме отвращаваше? Не бих казал нищо.
Карлайл взе чашата от ръката на Бела. – Веднага се връщам.
Бела се взираше в мен докато той изчезна.
- Джейк, изглеждаш ужасно – каза тя.
- Виж кой го казва.
- Сериозно – кога беше последния път, когато спа?
Замислих се върху това за секунда. – Хъх, не съм съвсем сигурен.
- Ау, Джейк. Сега вредя и на твоето здраве, също. Не бъди глупав.
Стиснах зъби. На нея беше позволено да се самоубие за чудовище, но на мен не беше позволено да пропусна няколко нощи сън за да гледам как го прави?
- Почини си, моля те – продължи тя – Горе има няколко легла, можеш да ползваш, което поискаш.
Изражението на лицето на Розали даде да се разбере, че не съм
добре дошъл на нито едно от тях. Това ме накара да се зачудя за какво Спящата красавица се нуждае от легло. Беше ли толкова обсебена от опората?
Благодаря Белс, но по-добре да спя на земята. Далеч от зловонието, нали знаеш.
Тя направи гримаса – Вярно.
Карлайл се върна, и Бела се протегна за кръвта, отсъстваща, сякаш си мислеше за нещо друго. Със същото разсеяно изражение, тя започна да я пресушава.
Наистина изглеждаше по-добре. Дръпна се напред, внимавайки с тръбите, и седна. Розали се завъртя готова да хване Бела, ако падне. Но Бела не се нуждаеше от нея. Поемайки дълбоко въздух, Бела приключи с втората чаша бързо.
- Как се чувстваш сега? – попита Карлайл.
- Не зле. Един вид гладна... само че не съм сигурна дали съм гладна или жадна, няли знаеш?
- Карлайл просто я погледни, - промърмори Розали, толкова тайно сякаш има перо от канарче на устните си. – Очевидно е какво иска тялото й. Трябва да пие още.
- Тя е все още човек, Розали. Тя има нужда и от храна. Нека й дадем малко да видим как това и се отразява и тогава може да пробваме да й дадем малко храна.
Нещо звучи ли ти добре, Бела?
- Яйца – каза тя веднага, и след това размени поглед и усмивка с Едуард. Усмивката му беше крехка, но все пак имаше повече живот по лицето му отпреди.
Премигах, и почти забравих как да си отворя очите отново.
- Джейкъб, - промърмори Едуард – Наистина имаш нужда от сън. Както Бела каза, непременно си добре дошъл за настаняване тук, въпреки че може би ще ти е по-удобно отвън.
- Не се тревожи за нищо. Обещавам ще те намеря ако има нужда.
- Разбира се, разбира се – промърморих аз. Сега след като, изглежда, Бела имаше още няколко часа, можех да избягам. Да се свия някъде под някое дърво... Достатъчно далеч, за да не може миризмата да ме достигне. Кръвопиеца щеше да ме събуди, ако нещо се обърка. Длъжник ми е.
- Така е – съгласи се Едуард.
Кимнах и след това сложих ръката си върху тази на Бела. Нейните бяха ледено студени.
- Оправяй се – казах аз.
- Благодаря, Джейкъб. Обърна ръката си и стисна моята.
Почувсвах тънката ивица на сватбения й пръстен, хлабъв на нейните кльощави пръсти.
- Донесете й одеало или нещо такова, - измърморих докато се обръщах към вратата.
Докато я достигна, два воя пронизаха застиналия сутрешен въздух.
Нямаше начин да сбъркам настойчивостта на тона. Никакво неразбирателство този път.
По дяволите, изръмжах аз и се хвърлих през вратата. Хвърлих се през портала, позволявайки на огъня да ме разкъса на парчета. Имаше остър раздиращ звук когато панталоните ми се разкъсаха. Рап. Това бяха единствените дрехи, които имах. Нямаше значение сега. Паднах на лапите си и поех към гората.
„Какво има?” – крещях в главата си.
„Идват” – отговори Сет. – „Поне трима.”
„Раздели ли са се?”

„Бягам по посока към Сет със скоростта на светлината”, - обеща Лея. Можех да усетя въздуха преминаващ през белите й дробове докато се наислваше до
невероятна скорост. Гората бучеше около нея. До сега, никакъв намек за атака.
„Сет, не ги предизвиквай, изчакай ме.”
„Забавят. Ъгхх, толкова е неприятно да не можеш да ги чуеш.”
„Мисля...”
„Какво?”
„Мисля, че спряха...”
„Изчакват за останалите от глутницата?”
„Шшшш. Чувствате ли го?”
Почувствах впечатленията му. Звук от припадък проблясна във въздуха.
„Някой се преобразява?”
„Така изглежда” – съгласи се Сет.
Лея връхлетя в малкото отворено пространство, където Сет чакаше. Тя зарови лапите си в прахта, въртейки се като състезателна кола.
„Пазя ти гърба, брат.”
„Идват”, - каза Сет нервно. – „Бавно. Вървейки.”
„Почти съм там” – им казах. Опитах се да летя като Лея. Чувствах се ужасно да бъда разделен от Сет и Лея с предспоящата опасност, по-близо до тях, отколкото мен.
Грешно. Ще бъда с тях, между тях и каквото и да предстоеше.
„Виж кой се чувства бащински”, - помсили си Лея иронично.
„Главата в играта, Лея.”
„Четирима” – реши Сет. Детето имаше добър слух. „Трима вълци, един човек.”
Достигнах малкото сечище, придвижвайки се незабавно към мястото. Сет въздъхна с облекчение, изправен вече на мястото си до дясното ми рамо. Лея застана до ляво с по-малко ентусиазъм.
„Значи вече съм след Сет” – изропта сама на себе си.
„Който превари, той завари” – помисли си Сет тайно. „Освен това ти не си била никога трета след Алфа. Все пак е повишение.
„След малкото ми братче, не е повишение.”
„Шшшш, оплаках се аз. Не ме интересува къде стоите. Млъкнете и се пригответе.”
Съзрях ги след няколко секунди, вървейки, както Сет си беше помислил. Джаред отпред, като човек, с вдигнати ръце. Пол, Куил и Колин на четири крака след него. Нямаше никаква агресия в позите им. Поколебаха се зад Джаред, с наострен слух, бдителни, но спокоини.
Но... беше странно, че Сам изпраща Колин пред Ембри. Не беше нещо, което аз бих направил, ако изпращах дипломатическа група на територията на врага. Не бих изпратил дете. Бих изпратил опитен боец.
- Отклонение? – помисли си Лея.
Правеха ли Сам, Ембри и Брейди ход сами? Това не изглеждаше добре.
„Искаш ли да проверя? Мога да пробягам по линията и обратно за две минути.”
„Трябва ли да предупредя Калън?” – зачуди се Сет.
„Ами ако целта е била да ни разделят?” – попитах аз. „Калън ще знаят, че нещо става. Готови са.”
„Сам не би бил толкова глупав...”, прошеппна Лея, страх се прокрадваше в ума й. Тя си представяше Сам, нападащ Калънови заедно само с още двама зад него.
„Не, не бил,” - уверих я аз, въпреки че се почувствах малко зле при мисълта в главата й.
През цялото време, Джаред и останалите три вълка се взираха в нас, чакайки. Беше лесно да не чувам какво си казваха Куил, Пол и Колин. Израженията им бяха празни – безрасъдни.
Джаред си прочисти гърлото, и след това ми кимна.
- Бяло знаме на примирие, Джейк. Тук сме да говорим.”
„Мислиш ли, че е истина?” – попита Сет.
„Има смисъл, но...”
„Да”, съгласи се Лея, - „но...”
Не се успокоихме.
Джаред се прозя.
- Ще бъде по-лесно да говорим, ако мога да те чуя.
Взирах се в него. Нямаше да се преобразя, докато не се почувствах добре относно цялата тази ситуация. Докато не придобиеше смисъл. Защо Колин? Това беше часта, която ме притесняваше най-много.
- Ок. Предполагам тогава просто ще говоря, - каза Джаред. – Джейк, искаме да се върнеш.
Куил издаде тих вой зад мен. Отбелязвайки изявлението.
- Ти разкъса семейството си на части. Не е нужно да бъде по този начин.
Не бях точно в несъгласие с това, но не това беше въпроса. Имаше няколко различни, нерешени въпроса между мен и Сам в момента.
- Знаем, че се чувстваш... странно относто ситуацията с Калънови. Знаем, че е проблем. Но това е преиграване.
Сет се прозя. „Преиграване? А атакуването на враговете ни без предупреждение не е?”
„Сет, някога да си чувал за блафиране? Успокой се.”
„Съжалявам.”
Очите на Джаред се стрелнаха към Сет и обратно към мен.
- Сам желае да оправи това бавно, Джейкъб. Той се е успокоил, говорил е с другите Старейшини. Те са решили, че незабавни действия не са в ничий интерес за сега.
„В превод, вече са загубили елемента на изненада”, - помисли си Лея.
Беше странно колко ясно доловимо беше съвместното ни мислене.
Глутницата беше вече глутницата на Сам, беше те срещу нас. Нещо отвън. Беше особено странно, Лея да мисли по този начин – да бъде толкова солидна част от „ние”.
- Били и Сю са съгласни с теб, Джейкъб, че можем да изчакаме Бела... да бъде разделена от проблема. Убиването й не е нещо, което ще ни бъде приятно.
Въпреки че мислех, че се карам на Сет, не можех да се сдържа да не изръмжа сам. Значи те не се чувстваха приятно заради убийство, а?
Джаред вдигна ръцете си отново. – Полека, Джейк. Знаеш какво имам предвид. Въпросът е, че ще изчакаме и ще видим ситуацията. Ще решим по-късно дали има проблем с... нещото.
„Ха”, - помисли си Лея. – „Какво бреме.”
„Не се притеснявай.”
„Знам какво си мислят, Джейк. Какво си мисли Сам. Те разчитат, че Бела ще умре въпреки всичко. И тогава мислят, че ще си толкова бесен, че...”
„Че ще водя атаката сам.”- Ушите ми прилепнаха към черепа ми. Предположението на Лея звучеше доста мръсно. Но и много възможно, също. Когато... ако това нещо убие Бела, ще е лесно да забравя как се чувствам относно семейството на Карлайл в момента. Те вероятно ще изглеждат като врагове – като нищо по различно от кръвопиещи пиявици, както винаги.
„Ще ти напомня” – прошепна Сет.
„Знам, че ще го направиш хлапе. Въпросът е дали ще те послушам.”
- Джейк? – повика Джаред.
Отправих му поглед.
„Лея, направи обиколка – просто за да сме сигурни. Ще трябва да поговоря с него и искам да съм сигурен, че нищо не няма да стане докато съм преобразен.”
„О, я стига, Джейкъб. Можеш да се преобразиш пред мен. Въпреки усилията ми, виждала съм те гол и преди – така че не се притеснявай.”
„Не се опитвам да защитя невиността на очите ти, опитвам се да защитя гърбовете ни. Махай се от тук.”
Лея изхърка веднъж и се хвърли към гората. Можех да чуя ноктите й, които се забиваха в земята, правейки я по-бърза.
Голотата беше неудобна, но неизменна част от живота в глутницата, никой нищо не мислеше за това допреди Лея да се присъедини, тогава стана неудобна. Тя имаше среден контрол, когато ставаше дума за темперамента й – отне й доста време да спре да избухва в дрехите си, всеки път когато се ядоса. Всички успяхме да я зърнем. И не беше като да не си струва да гледаш, но определено не си струваше да те хване по-късно да си мислиш за това.
Джаред и останалите се взираха в мястото, където тя изчезна в бързината с войствени изражения.
- Къде отиде? – попита Джаред.
Игнорирах го, затваряйки очи – преобразявайки се отново. Беше сякаш въздухът трепереше около мен, поклащайки се пред мен като малко вълни. Изправих се на задните си крака, улавяйки точния момент когото бях напълно изправен за да остана в човешката си форма.
- Оо, - Джаред каза. – Здрасти, Джейк.
- Хей Джаред.
- Благодаря, че говориш с мен.
- Аха.
- Иксаме да се върнеше.
Куил се прозя отново.
- Не мисля, че е толкова просто, Джаред.

- Ела си вкъщи, - каза той, наклонявайки се напред. Умоляващ. – Можем да измислим нещо. Ти не принадлежиш тук. Остави Сет и Лея да си дойдат вкъщи, също.
Изсмях се – Вярно. Сякаш не съм ги умолявал за това.
Сет изхриптя зад мен.
Джаред прецени това, очите му предпазливи отново. – Значи, какво сега?
Замислих се над това за минута, докато той чакаше.
- Не знам. Но не мисля,че нещата могат да се върнат пак към нормалното, Джаред. Не знам как точно работи това – не мисля, че просто мога да изключа това Алфа-нещо. Сякаш е постоянно.
- Ти все още си с нас.
Повдигнах веждите си.
- Двама Алфа не могат да са на едно място, Джаред. Помниш колко близо бяхме снощи. Инстинсктите за надпревара са твърде силни.
И какво ще правите – ще се размотавате с паразитите до края на живота си? - изиска той. – Нямате дом тук. Вече нямате дрехи. – отбеляза той. – Ще стоиш вълк през цялото време? Знаеш, че Лея не обича да се храни така.
- Лея може да прави каквото иска когато огладнее. Тя е тук по свой собствен избор. Не казвам на никого какво да прави.
Джаред въздъхна. – Сам съжалява за това, което той ти причини.
Кимнах.
- Вече не съм ядосан.
- Но?
- Но няма да се върна, не още. Ще изчакаме и ще видим како ще стане. И ще наблюдаваме Калънови докато е необходимо. Защото, въпреки това, което мислиш – това не е само заради Бела. Ние защитаваме тези, които трябва да бъдат защитени. И това важи и за Калънови, също. Поне някой от тях, все пак.
Сет изскимтя меко в съгласие.
Джаред се прозя.
- Тогава мисля, че няма какво повече да ти кажа.
Джаред се обърна към Сет, концентрирайки се върху него, отделно от мен, - Сю ме помоли да ти кажа, не, да те умолявам, да си дойдеш вкъщи. Сърцето й е разбито, Сет. Сам самичка. Не знам как ти и Лея можете да й причините това. Да я изоставите по този начин, когато баща ти току що умря -....
Сет излая.
- Успокой се, Джаред, - предупредих го аз.
- Просто му казвам как стоят нещата.
Измърморих
- Вярно. - Сю беше по-издръжлива от всеки, когото познавам. По-жилава от баща ми, по-жилава от мен. Достатъчно издръжлива, за да играе със съчувствието на децата си, ако това щеше да ги отведе вкъщи. Но не беше честно да обработва Сет по този начин. – Сю знае от колко време точно? И повечето то това време прекарва с Били, стария Куил и Сам? Да, сигурен съм, че умира от самота. Разбира се, свободен си да си ходиш Сет, ако това е, което искаш. Знаеш това.
Сет издиша.
След секунда наостри уши на север. Лея сигурно беше близо. Господи, беше бърза. Два удара и Лея се плъзна за да спре в храстала не далеч. Тя се спря, заемайки мястото пред Сет. Задържа носа си във въздуха, очевидно не поглеждайки към мен.
Оценявах това.
- Лея? – попита Джаред.
Тя срещна погледа му, муцуната се изтегли назад леко, оголвайки зъбите си.
Джаред не изглеждаше изненадан от враждебността й.
- Лея, знаеш, че не искаш да си тук.
Тя му изръмжа насреща. Погледнах я ппредупредително, но тя не ме видя. Сет
изхленчи, бутна я с рамото си.
- Съжалявам, - каза Джаред. – Изглежда не трябваше да го предполагам. Но ти нямаш никаква връзка с кръвопийците.
Лея напълно съзнателно погледна към брат си и след това към мен.
- Значи, искаш да наглеждаш брат си, разбирам, - каза Джаред. Очите му се обърнаха към мен и след това обратно към нея. Може би се чудеше за втория поглед – както и аз. – Но Джейк няма да позволи нищо да му се случи, той не се страхува да бъде тук. – Джаред направи гримаса – Както и да е, моля те, Лея. Искаме да се върнеш. Сам иска да се върнеш.
Лея подви опашката си.
- Сам ми каза да те умолявам. Той каза буквално да падна на колене, ако трябва. Той те иска вкъщти Лий-Лий, където принадлежиш.
Лея се отдръпна когато Джаред използва старото име на Сам към нея. Когато каза последните три думи, козината й настръхна, нададе силен вой през зъбите си. Не се налагаше да бъда в главата й за да чуя как го обижда, нито пък той. Можех почти да чуя точните думи, които използваше.
Изчаках докато приключи.
- Мисля, че ще рискувам крайник и ще кажа, че Лея принадлежи където тя иска.
Лея излая, но докато гледаше Джаред, предположих, че това е съгласие.
- Виж, Джаред, ние сме все още семейство нали? Ще минем през кръвната вражда, но докато го направим, може би е най-добре да се придържаш към твоята земя. За да няма недоразумения. Никой не иска семейни вражди, нали? Сам не го иска, нали?
- Разбира се, че не, - отвърна Джаред. Ще се придържаме към нашата земя. Но къде е вашата земя, Джейкъб? Да не е вампирската земя?
- Не, Джаред. В момента сме бездомни. Но не се притеснявай, няма
да е вечно. – Трябваше да си поема въздух.
- Не е останало толкова много време... Окей? Тогава Калънови ще заминат най-вероятно и Сет и Лея ще се приберат вкъщи.
Сет и Лея зяпнаха заедно, носовете им се обърнаха в моята посока едновременно.
- Ами ти, Джейк?
- Обратно в гората мисля. Не мога да се навъртам около Ла Пуш. Двама Алфа означава твърде много напрежение. Освен това, го обмислях още преди тази каша.

- Ами ако имаме нужда да говорим с вас? – попита Джаред.
- С вой – просто пазете границата, ок? Ние ще дойдем при теб. И не е необходимо Сам да изпраща толкова много. Ние не искаме битка.
Джаред замълча, но кимна. Не му харесваше да поставям условия на Сам. – Ще се видим, Джейк. Или не. – помахахме полу-сърдечно.
- Почакай, Джаред. Ембри добре ли е?
Изненада прекоси лицето му. – Ембри? Разбира се, добре е. Защо?
- Просто се чудя защо Сам е изпратил Колин.
- Наблюдавах реакцията му, все още подозирайки, че става нещо.
Видях разбирателството да прекосява очите му, но не беше това, което очаквах.
- Това не е твоя работа повече, Джейк.
- Предполагам не. Просто любопитство.
С ъгъла на окото си видях спазам, но не исках да признавам, защото не исках да издавам Куил. Той реагираше на темата.
- Ще предам на Сам инструкциите ти. Довиждане Джейкъб.
Въздъхнах.
- Да, чао Джаред. Хей, кажи на баща ми, че съм добре, става ли? И че съжалявам, и го обичам.
- Ще му предам.
- Благодаря.
- Хайде приятели, - каза Джаред. Той се извърна от нас, отдалечавайки се от поглед за да се преобрази, защото Лея беше тук. Пол и Колин бяха точно зад него, но Куил изостана. Излая меко и направи крачка напред.
- И ти ми липсваш, приятел.
Куил тръгна към мен, главата ми наведена мрачно. Потупах го по рамото.
Всичко ще бъде наред.
Той се прозя.
- Кажи на Ембри, че ми липсва мотаенето с вас.
Той кимна и след допря носа си до челото ми. Лея изпръхтя. Куил погледна, но не към нея. Той гледаше назад за да види къде са другите.
- Да, тръгвай, - казах му аз.
Куил излая отново и след това тръгна след останалите. Обзалагам се, че Джаред не бе чакал търпеливо. Веднага след като изчезна, освободих топлината от центъра на тялото ми и я оставих да премине през крайниците ми. В пламването на топлината, отново бях на четири крака.
„Мислех, че ще започнете да се натискате”, - изкикоти се Лея.
Игнорирах я.
„Беше ли добре?” – попитах ги. Притесняваше ме, да се измъквам от тях по този начин, когато не можех да чуя какво точно си мислят. Не исках да предполагам нищо. Не исках да бъда като Джаред. „Казах ли нещо, което не искахте? Пропуснах ли да кажа нещо, което трябваше?”
„Справи се страхотно, Джейк”, - укоражи ме Сет.
„Можеше да удариш Джаред”, - помисли си Лея – „нямаше да имам
нищо против.”
„Предполагам, може да е забранено на Ембри да идва”, - помисли си Сет.
Не разбирах. „Да му е забранено?”
„Джейк, видя ли Куил? Той е доста съсипан, нали? Залагм 10 към 1, че Ембри е много по-разстроен и Ембри няма Клеър. Няма начин Куил просто да реши и да си тръгне от Ла Пуш. Ембри може, за това Сам няма да рискува да бъде убеден да напусне. Той не иска глутницата ни да стане по-голяма отколкото е сега.”
„Наистина? Мислиш ли? Съмнявам се Ембри да има нещо против да разкъса някой Калън. „
„Но той е най-добрият ти приятел, Джейк. Той и Куил биха предпочели да застанат зад теб, отколкото да се изправят срещу теб в битка.”
„Тогава се радвам, че Сам го е задържал вкъщи. Тази глутница е достатъчно голяма. Въздъхнах. Добре, тогава. Значи сме добре, за сега. Сет, имаш ли нещо против да наглеждаш нещата за малко. Лея и аз се нуждаем от почивка. Поддържаме нивото, но кой знае? Може това да е било за разсейване.”
Не винаги бях толкова параноичен, но помня чувството за обещание към Сам. Той видя цялото фокусиране върху разрушаване на опасността. Ще има ли предимство от факта, че може да ни е излъгал?
„Няма проблем!” Сет беше единственият, изгарящ от желание да направи каквото може. – „Искаш ли да обясня на Калънови? Те сигурно все още са в неведение.”
„Ще се оправя. Искам да проверя нещата.”
Схванаха вихъра от картини в изпечения ми мозък.
Сет изхленчи в изненада. „Иу.”
Лея разклати главата си напред-назад сякаш се опитваше да изкара картините от нея.
„Най-лесно, това е най-отвратителното нещо, което съм чувала през живота си. Ако имаше нещо в стомаха ми, то щеше да се върне.”
„Те са вампири, предполагам”, - добави Сет след минута, компенсирайки за реакцията на Лея. „Имам предвид, че има смисъл. И ако това помогне на Бела, е нещо добро, нали?”
Аз и Лея се взряхме в него.
„Какво?”
„Мама го изпускаше много докато беше малък”, - каза ми Лея.
„На главата му очевидно.”
„Гризеше и решетките на детското креватче, също.”
„Погълнал е боя?”
„Така изглежда”, - помисли си тя.
Сет изръмжа. – „Смешно. Защо вие двамата не млъкнете и заспите?”