Глава единадесета - Част втора; Книга четвърта "Зазоряване"

11. Първите места в списъка ми с неща, които никога не искам да правя

Сам започна да определя местата на останалите, докато аз все още стоях на земята. Ембри и Куил бяха от двете ми страни,изчаквайки да се съвзема и да заема мястото си.
Усещах нуждата да стана на крака и да ги поведа. Натискът се увеличи. Борех се с него, свивайки се към земята, но безуспешно.
Ембри тихо изскимтя в ухото ми. Не искаше да мисли за думите, страхувайки се да не привлече вниманието на Сам отново към мен. Усетих неговата безмълвна молба да стана и да се приключа с това.
Чувстваше се страх в глутницата, не толкова много за самите нас, колкото за всички като цяло. Не можехме да си представим, че тази нощ всички щяхме да оцелеем. Кои братя щяхме да загубим? Чии мисли щяха да ни оставят завинаги? Чие страдащо семейство щяхме да утешаваме на сутринта?
Мозъкът ми започна да работи с техните, да мисли в хармония, докато се справяхме с тези страхове. Автоматично се надигнах от земята и си свалих палтото.
Ембри и Куил издишаха с облекчение. Куил ме докосна с носа си.
Умовете им бяха изпълнени с нашето предизвикателство, нашата задача. Припомнихме си нощите ,когато гледахме как Калън се упражняваха за битката с новородените. Емет Калън беше най-силният, но Джаспър щеше да бъде по-голям проблем. Движеше се като светкавица – сила, скорост и смърт се съединяваха в едно. Колко векове опит имаше той? Достатъчно, за да го търсят останалите Калъ”н за показно.
„Аз ще действам първи, а ти можеш да покриеш фланга” предложи Куил. В мислите му имаше повече вълнение, отколкото в тези на повечето от останалите. Когато Куил наблюдаваше инструкциите на Джаспър онази вечер, направо си умираше да изпробва уменията си срещу вампирите. За него, това щеше да бъде състезание. Той го виждаше така, макар и да знаеше че щеше да рискува живота си. Пол се чуватваше по същия начин, както и децата, които никога преди не бяха участвали в битка, Колин и Брейди. Сет сигурно също щеше да мисли така, ако съперниците му не бяха негови приятели.
- Джейк?- бутна ме Куил – Как искаш да го направим?
Разтресох главата си, не можех да се концентрирам - принудата да следвам заповедите ме караше да се чувствам все едно бях кукла на конци. Една стъпка напред, сега друга.
Сет се влачеше след Колин и Брейди - Лея имаше свое мнение по въпроса. Тя игнорира Сет, докато планираше с останалите, и аз можех да видя, че предпочиташе да го остави извън битката. Имаше майчински инстинкт в чувствата й към по-малкия й брат. Желаеше Сам да го изпрати у дома. Сет не забеляза съмненията на Лея. Той също се приспособяваше към куклените конци.
- Може би, ако спреш да се съпротивляваш... – прошепна Ембри.
- Просто се фокусирай върху нашата част. Големите. Можем да се справим с тях. Ние сме по-добри! - Куил се мотивираше – като агитация преди голяма игра.
Виждах колко лесно можеше да бъде – да мисля за нищо повече, освен моята част. Не беше трудно да си се представя да атакувам Джаспър и Емет. Били сме близо до това и преди. Мислих за тях като за врагове дълго време. Можех да го направя отново.
Просто трябваше да забравя, че защитаваха същото нещо, което аз щях да защитавам. Трябваше да забравя причината, поради която ми се искаше да спечелят...
- Джейк - предупреди Ембри - Мисли за играта.
Краката ми се движеха тежко, дърпайки се от тегленето на конците.
- Няма смисъл да се бориш с него – прошепна отново Ембри.
Беше прав. Накрая щях да направя това, което Сам искаше, ако беше готов да ме притисне. И той беше. Очевидно.
Имаше добра причина за властта на Алфа. Дори глутница, силна като нашата, не беше кой знае какво без водач. Трябваше да се движим заедно, да мислим заедно, за да сме ефективни. А това изискваше тялото да има глава.
Но какво, ако Сам грешеше сега? Никой нищо не можеше да нарпави. Никой не можеше да оспори решението му.
Освен.
Ето я – мисъл, която никога, никога не исках да имам. Но сега, когато краката ми бяха вързани с конци, усетих изключението с облекчение - повече от облекчение, с жестока радост.
Никой не можеше да оспори решението на Алфа – никой, освен мен.
Не бях залужил нищо. Но имаше неща, които бяха родени в мен, неща които бях оставил нежелани.
Никога не съм искал да водя глутницата. Не исках и сега. Не исках отговорността за съдбите на всички да тежат на моите рамене. Сам беше по-добър в това, отколкото аз някога шях да бъда.
Но тази вечер той грешеше.
И аз не бях роден да коленича пред него.
Оковите паднаха от тялото ми в секундата, в която приех моето рожденно право.
Можех да усетя как се събират в мен – свободата, също и странна, празна сила. Празна, защото силата на Алфа идваше от неговата глутница, а аз нямах такава. За секунда,самотата ме завладя.
Сега нямах глутница.
Но бях изправен и силен, докато вървях към мястото, където стоеше Сам, планирайки с Пол и Джаред. Той се обърна при звука на приближаването ми и черните му очи се присвиха.
“Не” - казах му отново.
Той го чу веднага, чу избора, който бях направил в звука на гласа на Алфа в мислите ми.
Скочи назад половин стъпка с изненадано скимтене.
“Джеикъб? Какво си направил?”
“Няма да те следвам Сам. Не и за нещо, толкова неправилно.”
Той се вторачи в мен зашеметен.
“Ще... ще избереш враговете си пред семейството?”
“Те не са...”, разтърсих главата си, избистряйки я. “Те не са наши врагове. Никога не са били. Дори когато се замислих за унищожаването им, премислих изцяло, но не ги виждах като такива.”
“Това не е заради тях” - озъби се той.- “Това е заради Бела. Тя никога не е била момичето за теб, никога не те избра, но ти продължаваш да унищожаваш живота си заради нея!”
Бяха силни думи, но истински. Вдишах голяма глътка въздух, преглъщайки я.
“Може би си прав. Но ще унищожиш глутницата заради нея Сам. Независимо колко от тях ще оживеят тази вечер, убийство ще тежи на съвестта им.”
“Трябва да защитим семействата си!”
“Знам какво Ти си решил, Сам. Но не решаваш за мен, вече не.”
“Джейкъб – не можеш да обърнеш гръб на племето.”
Чух двойното ехо на неговата Алфа команда, но този път не натежа. Вече не се отнасяше за мен. Той стисна зъби, опитвайки се да ме накара да отговоря на думите му.
Вгледах се в яростните му очи.
“Синът на Ефраим Блек не е роден, за да следва този на Леви Ълий.”
“Това ли било, Джейкъб Блек?” - Вратът му се надигна и мускулите му се отдръпнаха от зъбите му. Пол и Джаред изръмжаха и застанаха от двете му страни. “Дори ако успееш да ме победиш, глутницата никога няма да те последва!”
Сега аз се отдръпнах назад, изненадано скимтене се изплъзна от гърлото ми.
“Да те победя? Няма да се бия с теб, Сам.”
“Тогава какъв е планът ти? Няма да отстъпя настрани, за да можеш да защитиш вампирското изчадие на гърба на племето.”
“Не ти казвам да отстъпиш.”
“Ако им заповядаш да те последват...”
“Никога няма да отнема нечия воля.”
Опашката му се размърда напред-назад, докато той се отдръпна от присъдата в думите ми. Тогава направи стъпка напред, така че бяхме лице в лице, откритите му зъби бяха на сантиметри от моите. До този момент не бях забелязал, че бях станал по-висок от него.
“Не може да има повече от един Алфа. Глутницата избра мен. Ще ни разделиш ли тази вечер? Ще се обърнеш ли срещу братята си? Или ще приключиш с тази лудост и ще се присъединиш към нас отново?”-Всяка дума беше като команда, но тя не можеше да ме докосне. Кръвта на Алфа течеше незамърсена във вените ми.
Можех да разбера защо никога не е имало повече от един Алфа в глутница. Тялото ми отговаряше на предизвикателството. Усещах инстинкта, надигащ се в мен, да защитя правото си. Примитивната вътрешност на вълка в тялото ми се надигна за битката за надмощие.
Съсредоточих цялата си енергия да контролирам тази реакция. Нямаше да изпадна в безсмислен, разрушителен бой със Сам. Той все още беше мой брат, въпреки че го отхвърлях.
“Има само един Алфа за тази глутница. Не се състезавам за това. Просто избирам да тръгна по своя път.”
“Сега пренадлежиш към тях, така ли, Джейкъб?”
Аз се отдръпнах.

“Не знам Сам. Но със сигурност знам това...“
Той се сви като усети тежестта на Алфа в тона ми. Имаше влияние върху него повече, отколкото неговия върху мен. Защото Аз бях роден да водя него.
“Ще застана между вас и Калън. Няма просто да гледам как глутницата избива невинни...“ – беше трудно да използвам тази дума за вамипири,но беше истина, “...хора. Глутницата е по-добра от това. Води ги в правилната посока, Сам.”
Обърнах му гръб и хор от виене разкъса въздуха около мен.
Заравяйки ноктите си в земята, избягах от хаоса, който бях сътворил. Нямах много време. Единствено Лея можеше да ме надбяга, но аз бях тръгнал първи.
Виенето заглъхна в далечината и аз намерих утеха, докато звукът продължаваше да разкъсва тихата нощ. Още не бяха тръгнали след мен.
Трябваше да предупредя Калън преди глутницата да се събере и да ме спре. Ако Калън бяха подготвени, може би това щеше да даде причина на Сам да премисли, преди да е станало прекалено късно. Бягах към бялата къща, която все още мразех, оставяйки дома си след мен. Той не ми принадлежеше вече. Обърнах му гръб.
Денят беше започнал като всеки друг ден. Прибрах се вкъщи от патрулирането с дъждовния изгрев, закусвах с Били и Рейчъл, лоша телевизия, карах се с Пол... Как всичко се промени напълно, стана толкова нереално? Как всичко се обърка и обърна, така че сега бях тук, сам, нежелаещ Алфа, отрязан от братята си, избирайки вампири пред тях?
Звукът, от който се страхувах, прекъсна моите замаяни мисли - беше мекият удар на големи лапи в земята, преследващ ме. Хвърлих се напред, политайки през черната гора. Трябваше само да се приближа достатъчно, така че Едуард да можеше да чуе предупреждението в главата ми. Лея нямаше да успее да ме спре сама.
И тогава усетих настроението в мислите зад мен. Не гняв, а ентусиазъм. Не преследвайки... а следвайки.
Темпото ми намаля. Препънах се две стъпки, преди отново да изравня.
“Изчакай.Краката ми не са толкова дълги,колкото твоите.”
“СЕТ! Какво си мислиш, че правиш? ВРЪЩАЙ СЕ У ДОМА!”
Той не отговори, но можех да усетя вълнението му, докато се движеше точно зад мен. Можех да видя през очите му, както той можеше през моите. Нощната гледка беше мрачна за мен – пълна с отчаяние. За него, беше надежда.
Не бях осъзнал кога съм намалил, но внезапно той беше от едната ми страна, бягащ в позиция до мен.
- Не се шегувам Сет! Това не място за теб. Махай се от тук.”
Жълтеникавокафевият вълк изсумтя.
“Пазя ти гърба, Джейкъб. Мисля, че си прав. И няма да стоя зад Сам, когато...“
“О, да, със сигурност ще стоиш зад Сам! Занеси си косматия задник обратно в Ла Пуш и прави,каквото ти каже Сам.“
“Не.”
“Отивай Сет!”
“Това заповед ли е Джейкъб?”
Въпросът му ме хвана неподготвен. Спрях се, ноктите ми се забиха в калта.
“Не нареждам на никого да прави каквото и да било. Просто ти казвам това, което вече знаеш.”
Той се спря до мен.
”Ще ти кажа какво знам- знам, че е ужасно тихо. Не забеляза ли?”
Премигнах. Опашката ми нервно се размърда като осъзнах какво всъщност си мислеше. Не беше тихо в този смисъл. Далеч, на запад, виене все още раздираше въздуха.
“Още не са се трансформирали”-каза Сет.
Знаех това. Глутницата сега щеше да бъде нащрек. Щяха да използват мислената връзка за да видят ясно всички страни. Но не можех да чуя какво си мислеха. Можех да чуя единствено Сет. Никой друг.
“Изглежда разделените глутници не се чуваха взаимно. Хъх. Явно е нямало нужда бащите ни да знаят това, тъй като преди е нямало причина за разделени глутници. Никога не е имало достатъчно вълци за две. Уоу. Много е тихо. Леко зловещо. Но все пак е приятно, не мислиш ли? Обзалагам се, че е било по-лесно така за Ефраим, Куил и Леви. Не е имало чак такова бръщолевене с трима. Или просто двама.”
“Млъкни Сет.”
“Да,сър.”
“Престани с това! Няма две глутници. Има Глутницата и другото съм Аз. Това е всичко. Така че вече може да си ходиш.”
“Щом няма две глутници, тогава защо можем да се чуем двамата, но не и останалите? Мисля, че когато обърна гръб на Сам, беше доста важно решение. Промяна. И когато те последвах след това, мисля, че това също беше значимо.”
“Имаш право”-признах си.- “Но, каквото се промени, може да се промени отново.”
Той стана и започна да бяга право на изток.
“Няма време да спорим за това сега.Би трябвало да се движим преди Сам...”
Беше прав относно тази част. Нямаше време за този спор. Отново започнах да бягам, но не се притисках толкова силно. Сет се движеше по петите ми, оставайки на традиционното второ място от дясната ми страна.
“Мога да бягам някаде другаде.”помисли си той, снижавайки носа си малко.
”Не те последвах, защото исках повишение.”
“Бягай, където си искаш. Няма значение за мен.”
Нямаше звук от преследване, но и двамата забързахме малко. Сега бях притеснен. Ако не можех да чуя умовете на глутницата, то тогава щеше да стане по-трудно. Вече нямах по-голямо предупреждение за атака от Калън.
“Ще патрулираме.”-предложи Сет.
“И какво ще правим, ако глутницата ни предизвика?”-очите ми се стегнаха.-“Ще нападнем братята си? Сестра ти?”
“Не, ще ги предупредим и ще се оттеглим.”
“Добър отговор.Но после какво?Не мисля,че...”
“Знам.”-съгласи се той, вече не толкова самоуверен.-“И аз не мисля, че ще мога да се бия с тях. Но и те няма да са по-щастливи от идеята да ни нападнат, точно както ние тях. Това може би ще е достатъчно да ги спре. Освен това, вече са само осем.”
“Престани да бъдеш толкова...”-отне ми минутка да реша коя е правилната дума.-“Оптимистичен. Лази ми по нервите.”
“Няма проблем. Искаш да бъда мрачен и меланхоличен или просто да млъкна?”
“Просто млъкни.”
“Възможно е.”
“Наистина? Не изглежда така.”
Най-накрая утихна.
След това пресякохме пътя и започнахме да се движим в гората, която обикаляше къщата на Калън. Дали Едуард вече можеше да ни чуе?
“Може би трябва да си мислим нещо от сорта на `Идваме с мир`.”
“Пробвай.”
“Едуард?”-той изрече името колебливо.-“Едуард, там ли си? Добре, вече се чувствам леко глупаво.”
“И звучиш глупаво.”
“Мислиш ли, че може да ни чуе?”
Вече бяхме на по-малко от два километра.- ”Така мисля. Ей, Едуард. Ако можеш да ме чуеш, кръвопиецо, имаш проблем.”
“Ние имаме проблем.”-поправи ме Сет.
Тогава минахме през дърветата и навлязохме в голямата морава. Къщата беше тъмна, но не и празна. Едуард стоеше на верандата между Емет и Джаспър. Бяха снежно бели на бледата светлина.
- Джейкъб? Сет? Какво става?

Намалих и отстъпих с няколко стъпки назад. Миризмата беше толкова остра в носа ми, че имах сериозното чувство, че ме изгаря. Сет тихо изскимтя несигурно и тогава застана зад мен.
За да отговоря на въпроса на Едуард, си припомних конфликта със Сам отново. Сет мислеше заедно с мен, допълвайки дупките, показвайки сцената от друг ъгъл. Спряхме на частта с “гадостта”, защото Едуард изсъска ядосано и изскочи от верандата.
“Искат да убият Бела?”-изръмжа равно той.
Емет и Джаспър, които не бяха чули първата част от разговора, взеха неговия монотонен въпрос за истина. Внезапно бяха точно до него, с изложени на показ зъби, докато се движеха към нас.
“А така...”-помисли си Сет, отстъпвайки назад.
- Ем, Джаз - не те! Другите. Глутницата идва.
Емет и Джаспър се заковаха на петите си. Емет се обърна към Едуард, докато Джаспър продължи да ни наблюдава.
- Какъв им е проблемът? - настоя Емет.
- Същият като моят. - изсъска Едуард. - Но имат свой собствен план за действие. Извикай останалите. Обади се на Карлайл! Той и Езме трябва да се върнат обратно.
Изскимтях стеснително. Те наистина бяха разделени.
- Не са на далеч. - каза Едуард със същия мъртъв глас като преди.
“Отивам да огледам.”-каза Сет.-“Ще бягам по западния периметър.”
- В опасност ли ще бъдеш Сет? - попита Едуард.
Спогледахме се със Сет.
“Не мисля.”-отвърнахме заедно. След това добавих- “Но може би ще е по-добре и аз да отида. Просто за всеки случай...”
“Има по-малка вероятност да предизвикат мен”-отбеляза Сет- “За тях съм просто дете.”
“Ти си просто дете и за мен, хлапе.”
“Махам се от тук. Ти трябва да се разбереш с Калън.”
Той се обърна и изчезна в тъмнината. Нямаше да заповядвам на Сет, за това просто го оставих да отиде.
С Едуард се гледахме един друг в тъмната ливада. Можех да чуя Емет да шепне по телефона си. Джаспър наблюдаваше мястото, където Сет беше изчезнал в гората. Алис се появи на верандата и след като се вторачи в мен за един дълъг момент с разтревожени очи, тя прехвръкна до Джаспър. Предположих, че Розали беше вътре с Бела. Все още пазейки я - от грешната заплаха.
- Това не е първият път,в който ти дължа своята благодарност Джейкъб.- прошепна Едуард - Никога не бих поискал това от теб.
Помислих си за това, което ме беше помолил по-рано днес. Когато се отнасяше до Бела, не съществуваха граници, които нямаше да прекоси.- ”Напротив,щеше.”
Замисли се и след това кимна.-
- Предполагам си прав за това.
Издишах тежко.-
“Е,това не е първият път, в който не го правя заради теб.”
- Вярно.- промърмори той.
“Съжалявам, че не направих нищо днес. Казах ти, че няма да ме послуша.”
- Знам. Не мислех сериозно, че ще го направи.Но...
“Трябваше да опиташ. Разбирам. Тя по-добре ли е?”
Гласът и очите му станаха празни.
-По-зле. - издиша той.
Не исках да осмисля тези думи. Бях благодарен, когато Алис проговори.
- Джейкъб, имаш ли нещо против да се преобразиш?- попита тя. - Иска ми се да знам какво става.
Разтърсих глава в същия момент, в който Едуард проговори.
- Трябва да остане свързан със Сет.
- Тогава, ще бъдеш ли Ти така добър да ми кажеш какво става?
Той обясни в стегнати, беземоционални изречения.
- Глутницата мисли, че Бела се е превърнала в проблем. Те виждат потенциална опасност от... това, което носи. Чувстват се отговорни да премахнат тази опасност. Джейкъб и Сет се отказаха от глутницата, за да ни предупредят. Останалите планират да атакуват тази вечер.
Алис изсъска, отдръпвайки се от мен. Емет и Джаспър се спогледаха и тогава очите им се отправиха към дърветата.
“Няма никого тук”-докладва Сет.-“Всичко е тихо на западния фронт.”
“Може да заобиколят.”
“Ще направя една обиколка.”
- Карлайл и Езме пътуват. - каза Емет.- Най-много двадесет минути.
- Би трябвало да заемем защитна позиция. - каза Джаспър.
Едуард кимна.
- Да влезем вътре.
“Ще обиколя периметъра със Сет. Ако се отдалеча прекалено много и не ме чуваш, ослушвай се за воя ми.”
- Добре.
Те влязоха в къщата, като очите им се стрелкаха навсякаде. Преди да влязат напълно, аз се обърнах и побягнах право на запад.
“Все още нищо не намирам.”-каза ми Сет.
“Ще взема половината от кръга. Движи се бързо - не искаме да имат шанс да минат покрай нас.”
Сет се наклони напред с внезапен изблик на бързина.
Бягахме в тишина и минутите минаваха. Слушах звуците около него, проверявайки преценката му двойно.
“Хей-нещо идва бързо!”-предупреди ме той след петнадесет минутно мълчание.
“Идвам!”
“Задръж позицията си - не мисля,че е глутницата.Звучи различно.”
“Сет...“
Но той улови наближаващата миризма от бриза и аз го прочетах в мислите му.
“Вампир. Обзалагам се, че е Карлайл.”
“Сет, отдръпни се. Може да е някой друг.”
“Не, те са. Разпознах миризмата. Изчакай, ще се преобразя, за да им обясня.”
“Сет не мисля...“
Но вече го нямаше.
Бягах разтревожено по западната граница. Нямаше ли да бъде просто прекарасно, ако не можех да се погрижа за Сет за една скапана вечер? Ами ако нещо му се случаше, докато аз го гледах? Лея щеше да ме направи на нищо.
Поне хлапето се справи бързо. Не бяха минали две минути, когато отново го усетих в главата си.

“Дам, Карлайл и Езме. Бяха толкова изненадани да ме видят! Сигурно вече са вътре. Карлайл ни благодари.”
“Той е добър човек.”
“Да. Това е една от причините, поради които сме тук.”
“Надявам се.”
“Защо си толкова унил Джейк? Обзалагам се, че Сам няма да доведе глутницата тази вечер. Той няма да се втурне в самоубийствена мисия.”
Издишах. Изглежда нямаше кой знае какво значение.
“Оу. Това не е толкова заради Сам, нали?”
Завих в края на обиколката си. Улових мириса на Сет, където последно беше завил. Не оставяхме никакви дупки.
“Мислиш, че Бела така или иначе ще умре?”- прошепна Сет.
“Да,така е.”
“Горкият Едуард. Трябва да е полудял.”
“Буквално.”
Името на Едуард извика други спомени към повърхността. Сет ги прочете с удивление.
И след това започна да вие.
”Оу,човече! Няма начин! Не, не си! Това просто е ужасно, Джейкъб! И ти го знаеш! Не мога да повярвам, че си казал, че ще го убиеш! Какво е това? Трябва да му откажеш.”
“Млъкни, млъкни, идиот такъв! Ще си помислят, че глутницата идва!”
“Упс!”-прекъсна виенето си той.
Завих и започнах да бягам с големи скокове право към къщата. - ”Просто стой настрана, Сет. Наглеждай целия кръг засега.”
Сет кипна, но го игнорирах.
“Фалшива тревога, фалшива тревога.” - помислих си, докато бягах натам. - ”Извинявам се. Сет е млад. Забравя някои неща. Никой не атакува. Фалшива тревога.”
Когато стигнах на ливадата, можех да видя Едуард вторачен навън от тъмния прозорец. Прибягах вътре, искайки да бъда сигурен, че е разбрал съобщението ми.
“Няма нищо там-разбра ли?”
Той кимна веднъж.
Това щеше да бъде по-лесно, ако комуникирането не беше едностранно. Въпреки това, бях благодарен, че не бях в Неговата глава.
Той погледна зад рамото си, отново към стаята и видях как през цялото му тяло преминат тръпки. Махна ми да се махам без да поглежда в моята посока отново и тогава изчезна от погледа ми.
“Какво става?”
Все едно щях да получа отговор.
Останах неподвижно на ливадата и слушах. С тези уши, почти можех да чуя меките стъпки на Сет, километри навътре в гората. Беше лесно да чуя всеки звук в тъмната къща.
- Беше фалшива тревога. - обясняваше Едуард с онзи мъртъв глас, повтаряйки това, което му бях казал.
Сет беше растроен от нещо друго и забрави, че се ослушвахме за сигнал. Той е много млад.
- Приятно е да имаш малко дете, пазещо укреплението. - по-дълбок глас измърмори. Предположих, че беше Емет.
- Те ни помогнаха много тази вечер, Емет. - каза Карлайл. - Направиха голяма саможертва.
- Да, знам. Просто ревнувам. Иска ми се да бях там отвън.
- Сет не мисли, че Сам ще атакува тази вечер. - механично каза Едуард. - Не и когато сме предупредени и когато им липсват двама члена от глутницата.
- Какво мисли Джейкъб? - попита Карлайл.
- Той не е толкова оптимистичен.
Никой не проговори. Имаше тих капещ звук, който не можех да разпозная. Чух тяхното тихо дишане - и можех да различа Бела от останалите. Нейното беше по-тежко, трудно. Беше напрегнато и спираше в странен ритъм. Можех да чуя сърцето й. Звучеше... прекалено бързо. Сравних го с моя сърдечен пулс, но не бях сигурен дали това беше най-добрия пример. Не беше сякаш аз бях нормален.
- Не я докосвай! Ще я събудиш. - прошепна Розали.
Някой въздъхна.
- Розали - измърмори Карлайл.
- Не започвай с мен, Карлайл. Оставихме те да направиш, каквото искаше по-рано, но само толкова ти позполяваме.
Изглежда и двете, Розали и Бела, говориха в множествено число сега. Сякаш бяха формирали собствена глутница.
Вървях тихо пред къщата. Всяко преминаване ме приближаваше малко по-близо. Тъмните прозорци бяха като телевизор, който беше пуснат в някаква скучна чакалня—беше невъзможно да не гледам към тях дълго време.
Още няколко минути, още няколко стъпки и козината ми се допираше до верандата, докато преминавах.
Можех да видя през прозорците—да видя горната част на стените и тавана, запаления полилей, който висеше там. Бях достатъчно висок, че всичко, което трябваше да направя, беше да си изпъна врата малко и може би да положа едната си лапа на ръба на верандата...
Надникнах в голямата, отворена всекидневна, очаквайки да видя нещо подобно на сцената от днешния следобед. Но се беше променила толкова много, че бях леко объркан първоначално. За секунда помислих, че съм объркал стаята.
Стъклената стена я нямаше - сега приличаше на метал. И всички мебелите бяха издърпани настрани, с Бела, свита неловко на тясното легло в центъра на свободното пространство. Не нормално легло - такова с прегради като болничните. Също като в болница, мониторите бяха вързани за тялото й и тръби бяха забити в кожата й. Светлините на мониторите проблясваха, но нямаше звук. Капещият звук идваше от системите, пъхнати в ръката й-някаква течност, която беше гъста и бяла, неясна.
Тя се задави малко в неудобния й сън и двамата Едуард и Розали се раздвижиха колебливо над нея. Тялото й трепна и тя изскимтя. Розали погали с ръка челото на Бела. Тялото на Едуард се стегна - беше с гръб към мен, но физиономията му е трябвало да бъде някак сериозна, защото Емет внезапно застана между тях, преди да успея да мигна. Той вдигна ръцете си към Едуард.
- Не тази вечер, Едуард. Имаме други неща, за които да се тревожим.
Едуард се извърна от тях и отново беше горящият мъж. Очите му срещнаха моите за един момент и тогава аз паднах на четири лапи отново.
Тръгнах обратно към тъмната гора, бягайки да се присъединя към Сет, бягайки от това, което беше зад мен.
По-зле. Да, тя беше по-зле.